№ 1186
гр. Пазарджик, 03.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мария Анг. Ненова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Мария Анг. Ненова Гражданско дело №
20255220100402 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.
Ищецът „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. София, п.к. 1404, район Триадица, бул. ,,България“ № 81В,
представляван от управителите П. В. и Х. М., чрез пълномощника си
юрисконсулт Б. Т. твърди, че между „Сити Кеш“ ООД и ответника С. Ф. М.,
ЕГН ********** от гр. Пазарджик, ул. ,,***** е сключен договор за
потребителски кредит № 416815/30.04.2020 г., по силата на който ответникът е
получил в заем сумата от 800 лева, която е следвало да върне на 1 вноска в
размер на 840,05 лева в срок до 14.06.2020 г., при фиксиран ГЛП в размер на
40,05 % и ГПР в размер на 48,62 %. Ответникът не изпълнил в срок
задължението да върне заема, поради което за дължимите суми, както следва:
главница в размер на 800 лева, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното плащане, договорна възнаградителна лихва в размер на 40,05
лева за периода от 30.04.2020 г. до 14.06.2020 г. и законна лихва за забава в
размер на 236,74 лв. за периода от 14.06.2020 г. до 02.08.2024 г., ищецът в
качеството на цесионер по договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия), сключен на 13.01.2022 г. с първоначалния кредитор, се снабдил със
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Тъй като заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, предявява иск за
установяване на вземанията.
Претендира разноските в исковото и заповедното производство.
1
Ангажира писмени доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът С. Ф. М. чрез назначения му
от съда особен представител адвокат Е. Б. намира исковата молба за подадена
в преклузивния срок, поради което допустима. Сочи, че в представения по
делото договор липсва подпис на ответника. Поради липса на връзка с
ответника не може да вземе отношение дали има плащания по договора и
дали действително ответникът дължи претендираните суми. Счита, че по
делото не са представени доказателства той да се е дезинтересирал от клаузите
на договора и да отказва да плаща. Намира, че отсъствието на страната прави
исковете едностранно доказани. Моли за отхвърляне на исковете, като
необосновани и недоказани.
Не сочи доказателства поради липса на контакт с ответника.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в
съвкупност доказателствата по делото, намира за установено следното:
Между третото неучастващо в делото лице „Сити
Кеш“ ООД и ответника С. Ф. М. е сключен договор за паричен
заем Кредирект № 416815/30.04.2020 г., по силата на който „Сити
Кеш“ ООД е предоставил на С. Ф. М. паричен заем в размер на 800
лева, при фиксиран ГЛП - 40,05 %, ГПР - 48,62 %, а той от своя страна се е
задължил да върне сума в общ размер
на 840,05 лева на 1 месечна погасителна вноска, както и да заплати такса
за експресно разглеждане в размер на 409,95 лева. Така общият размер на
дължимите суми по договора възлиза на 1 250 лева.
С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г. „Сити
Кеш“ ООД е прехвърлил на „АПС Бета България“ ЕООД вземанията
по договора за потребителски кредит, сключен с ответника.
Към исковата молба е приложено уведомление за извършеното
прехвърляне на вземанията и пълномощно, с което „Сити Кеш” ООД
упълномощава „АПС Бета България“ ЕООД да уведомява длъжниците
за настъпилото прехвърляне на вземанията.
За вземанията по договора за потребителски кредит „АПС Бета
България“ ЕООД се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
против ответника по ч.гр.д. № 3391/2024 г. по описа на Районен съд -
Пазарджик.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, поради което е предявен настоящият иск за установяване на
вземанията.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното
от правна страна:
Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.
Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно
2
упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като
в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, връчена
на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, а исковата молба е
предявена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Предмет на делото са кумулативно обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 86,
ал. 1 във връзка с чл. 99, ал. 2 от ЗЗД за съществуване на вземания за главница,
договорна лихва и лихва за забава по договор за потребителски кредит, които
са прехвърлени от първоначалния кредитор на ищеца по силата на договор за
цесия.
В тежест на ищеца е да установи по делото при условията на пълно и
главно доказване, че между първоначалния кредитор и ответника валидно е
сключен договор за потребителски кредит, че заемната сума е предоставена на
ответника, че е настъпил срокът за връщането й и че вземанията по договора
за кредита са надлежно прехвърлени от първоначалния кредитор на ищеца въз
основа на договор за цесия.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК и общите правила за
валидност на договорите съгласно чл. 26-33 от ЗЗД. На основание чл. 7, ал. 3
от ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договорите, сключени с потребител, а съгласно ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на
ВКС – за нищожността на процесните договори, ако същата произтича пряко
от сделката или от събраните по делото доказателства.
Едно от съществените изисквания за съдържанието на договора за
потребителски кредит, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е в договора да бъде
посочен размерът на ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването
на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и
му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общите разходи по кредита на
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
3
търговски клаузи и условия.
Съгласно практиката на СЕС – Решение от 21.03.2024 г. по дело С-
714/2022 и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/2023, посочването на ГПР,
който не отразява точно всички разходи по кредита, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по договора за
потребителски кредит, също както непосочването на ГПР. По тези
съображения съдът приема, че чл. 10, § 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива
2008/48/ЕО, инкорпорирана във вътрешното законодателство съгласно § 2 от
ДР на ЗПК, трябва да се тълкува в смисъл, че когото в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3,
б. „ж“ от тази директива разходи, посочени разпоредби допускат този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
В случая в договора за потребителски кредит е посочен размер на ГПР,
но не са необходими специалния знания, за да се установи, че в него не е
включена дължимата от потребителя такса за експресно разглеждане на
искането за кредит. Таксата за експресно разглеждане на искането за
отпускане на кредит противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, забраняващ на
кредитната институция да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разглеждането на
кредита от кредитната институция, било то и „експресно“, е присъщо на
дейността по кредитирането, извършвана от търговци, които предоставят
заеми по занятие, и би следвало да е безплатно за потребителя. Това плащане,
макар наречено ,,такса“, на практика представлява
скрита възнаградителна лихва, с която кредиторът си гарантира допълнителна
печалба, наред с уговорената договорна лихва. За това сочи и
обстоятелството, че същата се дължи от потребителя разсрочено, с плащането
на погасителната вноска. Тази такса е пряко свързана с договора за кредит,
тъй като касае оценката на риска за кредитора и свързаната с нея преценка за
кредитоспособността на потребителя. Тя е била известна на кредитора към
момента на сключване на договора за кредит, най-малкото защото е уговорена
в договора и е включена в погасителния план. С нея реално се оскъпява
кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в
договора за кредит ГПР. Следователно таксата представлява разход по
кредита по смисъла § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който е свързан с кредита,
увеличава цената му и е бил предварително известен на кредитора, поради
което е трябвало да бъде включен в размера на ГПР. Посоченият в договора
размер на ГПР не отразява точно всички разходи по кредита и не отговаря на
действително приложимия от кредитната институция ГПР. Невярното
посочване на размера на ГПР е равносилно на непосочване на ГПР в договора
за потребителски кредит, което съгласно чл. 22 от ЗПК води до неговата
недействителност.
4
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита е предоставената в заем сума, в случая 800 лева. По делото липсват
твърдения, а също и доказателства по кредита да са извършени плащания,
поради което по обявения за недействителен договор за потребителски
кредит потребителят следва да върне сумата от 800 лева. По отношение на
това вземане сключеният между първоначалния кредитор „Сити Кеш“ ЕООД и
цесионера „АПС Бета България“ ЕООД договор за прехвърляне на вземания е
породил действие, тъй като вземането за чистата сума е валидно и изискуемо,
а длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне на вземането с връчване
на препис от исковата молба и приложенията към нея. Поради това
съществуването на вземането за чистата стойност на кредита следва да бъде
признато в полза на ищеца-цесионер по предявения от него установителен
иск.
Искането за присъждане на законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното плащане е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. В
тази насока е практиката на СЕС, обективирана в Решение от 15.06.2023 г. по
дело № С-520/2021 на СЕС, в което съдът приема, че при недействителност на
договор за потребителски кредит чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива
93/13/ЕИО, инкорпорирана във вътрешното законодателство съгласно § 13а, т.
9 от ЗЗП, не допускат съдебна практика по тълкуване на националното право,
според която кредитната институция има право да иска от потребителя
обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени
за изпълнение на този договор, както и плащането на законна лихва за забава,
считано от поканата за плащане. За да достигне до този извод съдът се е
позовал на принципа, че никой не може да се позовава на собственото си
противоправно поведение, както и на възпиращия ефект, който обявяването
на договора за недействителен упражнява върху продавачите или
доставчиците, който би бил заплашен от премахване, ако се приеме, че
кредитната институция би имала право да иска от потребителя, обезщетение,
надхвърлящо връщането на предоставени за изпълнение на договора.
Останалите претендирани от ищеца вземания - договорна лихва и лихва
за забава, са недължими на основание чл. 23 от ЗПК, доколкото договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, поради което тези искове
претенции също следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят сторените разноски в исковото производство, съразмерно на
уважената част от исковете, както следва: държавна такса в размер
на 31,27 лева, депозит за особен представител в размер на 297,18 лева
и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по правилата на чл. 37,
5
ал. 1 от ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер
на 74,29 лева, изчислено върху минималния размер от 100 лева (в
приложимата редакция на ДВ, бр. 74/2021 г.), както и разноски в заповедното
производство за държавна такса в размер на 16 лева
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 21,63 лева.
В полза на ответника разноски не се присъждат, тъй като няма искане за
това, нито доказателства да са направени такива.
По изложените съображения и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,
че С. Ф. М., ЕГН ********** от гр. Пазарджик, ул. ,,***** дължи на „АПС
Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, п.к. 1404, район Триадица, бул. „България” № 81В, представляван от
управителите П. В. и Х. М., сумата от 800 лева, представляваща чистата
стойност по договор за потребителски кредит № № 416815/30.04.2020 г., за
която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
по ч.гр.д. № 3391/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик,
като ОТХВЪРЛЯ исковете за договорна възнаградителна лихва в размер на
40,05 лева за периода от 30.04.2020 г. до 14.06.2020 г. и законна лихва за забава
в размер на 236,74 лв. за периода от 14.06.2020 г. до 02.08.2024 г., както и
за законната лихва върху главницата от датата на подаване в съда на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателно изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА С. Ф. М., ЕГН ********** от гр. Пазарджик, ул. ,,***** да
заплати на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1404, район Триадица, бул. „България” №
81В, представляван от управителите П. В. и Х. М., разноски в исковото
производство за държавна такса в размер на 31,27 лева, депозит за особен
представител в размер на 297,18 лева и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 74,29 лева, както и разноски в заповедното производство за
държавна такса в размер на 16 лева и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 21,63 лева.
Решението може да се обжалва от страните пред Окръжен съд –
Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
6