Р Е
Ш Е
Н И
Е № 262518
гр. Пловдив, 18.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 27.10.2021 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 15213 по описа за 2020 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от Н.Р.Н. срещу „Аксес
Финанс“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване на недействителността на
договор за паричен заем Бяла Карта от ***,
поради противоречи с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл.26, ал.4 ЗЗД и чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, в условията на евентуалност да се прогласи недействителността на
клаузите по чл.20 в която е предвидена неустойка за непредставяне на
обезпечение, като неравноправна по чл.143, т.5 ЗПК, като противоречаща на
добрите нрави и като заобикаляща закона – чл.33 ЗПК, както и да бъде прогласена
за недействителна клаузата по чл.21, ал.4 и ал.5 от договора, предвиждащи такси
за забава, поради противоречие с чл.10а, ал.2 и чл.33 ЗПК, като противоречащи
на добрите нрави.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между страните е сключен договор за Бяла Карта от ***, по силата на който на ищеца е
предоставен револвиращ заем с кредитен лимит от 700 лева, при фиксиран лихвен
процент от 43.20 %. В договора е предвидена неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, както и такси при забава и
предсрочна изискуемост. Счита, че договорът е недействителен, поради нарушение
на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото уговорената в договора възнаградителна
лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и като неравноправна,
доколкото надхвърля трикратния размер на законната лихва, съобразно практиката
на ВКС. След като лихвата е нищожна, то в договора липсва лихвен процент и
същият е недействителен, поради нарушение на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Счита, че в
случая договорът не би бил сключен без клауза за възнаградителна лихва, по
смисъла на чл.26, ал.4 ЗЗД. Счита, че в лихвения процент е следвало да се
включи неустойка, която е скрита лихва, с което също е нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Също така не са посочени и условията за прилагане на лихвения процент.
Наред с това, счита, че договорът е нищожен и поради некоректно посочен ГПР,
което водело до нищожност на ГПР и оттам до нищожност на договора, поради
нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. Некоректното посочване на размера на ГПР
представлявало заблуждаваща търговска практика, тъй като в него не е включена
таксата за експресно разглеждане. Счита, че уговорената неустойка е скрита
лихва, не е включена в ГПР, което опорочава договора. Счита, че клаузата
неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и поради заобикаляне
на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото не е включена ГПР и на чл.33 ЗПК,
както и е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, счита за недействителни
и клаузите с които са предвидени такси за забава и такса за предсрочно
изискуемост, поради противоречие с чл.10а, ал.2 и чл.33 ЗПК, както и поради
накърняване на добрите нрави..
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
от ответника. По основателността на исковете, счита същите за неоснователни.
Оспорва доводите на ищцата за недействителност на договора и отделните клаузи
по него, като са изложени подробни съображения. Моли за отхвърляне на иска
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е главен иск за недействителност на договор
за кредит с правна квалификация чл. 11, ал.1, т. 9, т.10 ЗПК и евентуални
искове за недействителност на клауза за неустойка по чл.20 с правна
квалификация, чл.146, ал.1, вр. с чл. 143, т.5 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр.3, чл.26,
ал.1, пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 и 33 ЗПК и на клаузи за такси по чл.21, ал.4 и
ал.5 с правна квалификация чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, вр. с чл.10а, ал.2 и ал.4 и
чл.33 ЗПК.
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи
да
докаже твърдението си за недействителност
на договора за кредит и оспорените в него клаузи, както и че такива са
предвидени в договора. Ответникът следва да установи валидно
възникнало вземането заемно правоотношение и валидни клауза за неустойка и клауза за такси за забава.
С
Определение от 16.07.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили
договор за паричен заем Бяла Карта от *** с посоченото от
ищцата съдържание, в който е уговорена сочената неустойка и такси, които не са
включени в ГПР.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „Аксес Финанс“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2
от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договора за кредит:
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия
случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва
служебно да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от
ищеца.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК.
След изследва
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът счита,
че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по
договора, тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка,
която представлявала скрита възнаградителна лихва, а и защото самата възнаградителна
лихва е нищожна, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави,
надхвърляща трикратния размер на законната лихва съгласно практиката на ВКС,
което водело до липса на реквизитите по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви
следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба –
лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за кредит „Бяла карта“ от
*** /л.20/, представен от самата ищца, в чл.4, ал.1, т.2 е посочен подробно,
детайлно и ясно как се формира лихвения процент по договора за кредит и
условията при които се прилага лихвения процент. Посочено е, че лихвения
процент по кредита за първите 60 календарни дни от активиране на кредита и в случай, че е активиран до 23.03.2020 г. е
0 % - т.2.1. Посочен e лихвенияt
процент след изтичане на този срок, а именно 43.20 % и че същия се начислява
върху усвоената главница, като лихвения процент на ден е 0.12 %, като се приема, че календарния месец е с
продължителност 30 дни – т.2.2 от договора.
Всичко това е
достатъчно да обоснове липса на нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в
договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази разпоредба. Обстоятелството
дали предвидената в договора неустойка представляват скрита възнаградителна
лихва и следва да бъдат включени в лихвения процент не рефлектира върху
действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за
недействителност на тази клауза, но не и на договора като цяло.
По отношение
на довода, че не е спазено съдържанието на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото
възнаградителната лихва била нищожна, същият е лишен от всякакво законово
основание. Ако дадена клауза от договора е нищожна, тя е нищожна сама за себе
си, и не влече нищожност на целия договор, ако договорът би бил сключен и без нея,
съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Законът за защита на потребителите говори за
неравноправни клаузи, при наличието на такива, само те са нищожни, а не целият
договор.
Такава е
логиката и на Закона за потребителския кредит, къде е регламентирано, че при
наличие на клаузи от договора, които предвиждат вземания, надхвърлящи
максималния размер на ГПР, именно тези клаузи и вземания са недействителни, а
не целия договор, видно от чл.19, ал.4, ал.5 и ал.6 ЗПК.
Наред с това съдът не споделя доводът на
ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна. Същата е уговорена в
договора след гратисния период в размер на 43.20% годишно, което е в
съответствие с чл.19, ал.4 ЗПК. Следва да се посочи, че в случая, доколкото се
касае за договор за кредит под формата на кредитна карта няма как да се посочи
с фиксирана сума размера на възнаградителната лихва, още повече такова
изискване липсва в закона.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, на която се позовава ищцата, която
указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит
е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при
обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити. Следва да се посочи,
че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила
23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила
23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Безспорно
елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо
възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който
формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия
договор, които да следва да бъдат включени в ГПР. Безспорно е, че неустойката
не е включена в ГПР. С оглед изложеното предвидения в договора лихвен процент
не противоречи на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на
конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на кредита,
размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката,
който носи кредитора, както и автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включена възнаградителната лихва/ е в размер
на допустимия от закона.
Предвид
изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за
заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която
в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Видно от чл.4,
ал.1, т.4 от договора е посочен годишния процент на разходите в размер на 45.90
%, като е съобразено, че има предвиден гратисен период по договора, в който разходи
не се начисляват, в който период ГПР е 0 %. В чл.4, ал.1, т.3 е посочено как се
формира и общия размер на кредита, като в случая не е посочен с цифрова
стойност, доколкото кредитът е под формата на кредитна карта с кредитен лимит и
към момента на сключване на договора не е ясно каква част от кредита ще бъде
усвоен от потребителя и върху каква част от него ще се начислява лихва, но
ясно, разбираемо и недвусмислено е посочено как се формира общия размер на
кредита.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в
договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по
смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клауза, с която се надхвърля размера на ГПР, което не влече
след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали
предвидената в договора неустойка следва да бъде включена към общо дължимата
сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза,
а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата
на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени
в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.
Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи,
които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита.
В чл.4,
ал.1, т.4 от договора са посочени
и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и кои вземания формират
същия.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 45.90 %, то
това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и
задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, какъв е
размера на кредитния лимит, каква възнаградителна лихва се начислява в
различните периоди, върху каква сума се начислява, посочен е лихвен процент на
ден и потребителя може с прости аритметични сметки да установи, какви са
дължимите от него суми по договора. Както беше посочено общо дължимите суми по
договора немогат да се посочат с фиксирани суми към момента на сключване на
договора, доколкото кредита е под формата на кредитна карта. Ясно е посочено и
как се формира вземането за неустойка и при настъпване на какви обстоятелства
се дължи, както и че това вземане не е включено в ГПР. Същото се отнася и за
вземанията по чл.21, ал.4 и ал.5 от договора такси при забава. Няма нещо неясно
в тези клаузи. Други вземания по този договор няма. Още повече, както беше
посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към
чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит
лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на
договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и
да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен
ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има
изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид
изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
– посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Следва да се
посочи, че съдът не споделя сляпото тълкуване на Директива 2004/29/ от страна
на ищцата, същата неправилно и превратно тълкува разпоредбите, посочени в
Директивата. В тях, както и в българските закони /Закон за потребителския
кредит и Закон за защита на потребителите/, инкорпориралi тази Директива се отчита, че при неравноправни клаузи в
потребителски договор единствено те са недействителни, а не целия договор.
Наличиено на заблуждаваща практика и нелоялен характер на клаузи от договора,
както е посочила самата ищца, е основание за преценка за наличие на
неравноправност на тези клаузи, което води до нищожност именно на тези клаузи,
а не на договора за кредит като цяло.
Също така е
неправилно схващането на ищцата, че при предявен иск за нищожност на договора
за кредит или на клауза от такъв, съдът следвало служебно да направи проверка
дали договорът не е нищожен и на друго, незаявено от ищцата, основание. По иск
за нищожност съдът е обвързан единствено от заявените от ищеца основания за
това и няма правомощия за служебна преценка, в противен случай би се произнесъл
по непредявен иск и решението ще е недопустимо.
Предвид
отхвърляне на главните искове, съдът дължи произнасяне по евентуалните искове.
По евентуалния иска за
недействителност на клаузата по чл.20, ал.1 от договора, която предвижда
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение:
Предявен е иск за недействителност на тази
клауза поради противоречие с добрите нрави, неравноправни и заобикалящи чл.33 ЗПК.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили
при неизпълнение на текущо задължение на падежа кредитополучателят да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок след падежа /чл.20, вр. с
чл.16,/, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер 10% от
усвоената и непогасена главница.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение и то едва след като
изпадне в забава, когато практически е невъзможно да се осигури обезпечение
чрез поръчителство. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва
и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба
би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази
си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 20, ал.1 от
договора.
Предвид изложеното този
иск ще бъде уважен.
По евентуалните искове за недействителност на клаузите по чл.21, ал.4 и
ал.5 от договора, които предвиждат такси при забава на плащанията от
потребителя;
Съгласно чл. 33, ал.2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите
от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Съдът намира, че тези разпоредби, предвидени в чл.21, ал.4 и
ал.5 от договора се явяват в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. В случай на
неизпълнение или забавено изпълнение, заемополучателят следва да заплаща
отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението. Съдът
намира, че отговорността за разноски, въведена в договора, представлява по
същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи
задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на
вземането. С предвиждане и начисляване на тези
такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна.
Предвид изложеното и тези
искове се явяват основателни и като такива ще се уважат.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца.
С Определение от 12.04.2021 г. на Окръжен съд – Пловдив
ищцата е освободена от заплащане на такси и разноски, поради което на основание
чл.78, ал.6 ГПК разноските за заплащане на държавна такса следва да се възложат
на ответника, които са в размер на 50
лева.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца,
съгласно който му е предоставена безплатна правна помощ от адв. Д.Ф..
Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да
предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези,
под която влиза и настоящия случай, която хипотеза не е опровергана от
ответника. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък
от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Ф. в размер на по 300 лева, която сума
следва да й бъде присъдена изцяло.
Възражението за прекомерност на адвокатското възражение на ищеца, направено
от ответника в отговора на исковата молба е неоснователно, доколкото
възнаграждението е определено съобразно предвидения в Наредбата минимум.
Следва да се посочи, че при предявени искове в условията на
евентуалност при отхвърляне на главния иск, отговорността за разноските се
определя в зависимост от изхода по евентуалните искове. При така съединени искове
се дължи една държавна такса /на база по-високия интерес/ и едно адвокатско
възнаграждение. В този изричен
смисъл са Определение №284 от
6.04.2012 г. на ВКС по ч.гр.д.№238/2012 г.,
IV г. о., Определение №70 от 5.02.2018 г. на ВКС по ч.т.д.№257/2018 г.,
I т.о., Определение № 477 от 4.11.2016 г. на ВКС по ч.т.д. №1218/2016 г., I т.
о.
С оглед изложеното и предвид уважаване на евентуално
предявените искове на ответникът не се дължат разноски за адвокатско
възнаграждение по отхвърления главен иск.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Н.Р.Н., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Аксес Финанс“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1,, бл.9, ет.2,
искoве за прогласяване за недействителност на договор
за паричен заем Бяла Карта от ***,
поради противоречие със закона,
а именно
с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл.26, ал.4 ЗЗД и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОБЯВЯВА за
нищожна клаузата по чл.20, ал.1, вр. с чл.15 от договор за паричен заем
Бяла Карта от ***, сключен между Н.Р.Н.,
ЕГН ********** и „Аксес Финанс“ ООД,
ЕИК *********, предвиждаща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави.
ОБЯВЯВА
за нищожни клаузите по чл.21, ал.4 и ал.5 от договор за
паричен заем Бяла Карта от ***,
сключен между Н.Р.Н., ЕГН ********** и „Аксес Финанс“ ООД, ЕИК *********,
предвиждащи такси при забава на потребителя, поради заобикаляне на закона, а
именно чл.33 ЗПК.
ОСЪЖДА „Аксес
Финанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Балша“ № 1,, бл.9, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ НА
Районен съд - Пловдив сумата в размер на 50
лева – дължима държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „Аксес
Финанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Балша“ № 1,, бл.9, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ НА
адв. Д.Л.Ф., с личен № ***, вписана в АК - София сумата в размер на 300 лева – адвокатско възнаграждение по
чл.38 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ