№ 788
гр. Плевен, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Зорница Д. Димитрова Банкова
при участието на секретаря Станислава Т. Станева
като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско
дело № 20244430106926 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Делото е образувано по искова молба подадена от Л. В. С. с ЕГН
********** от ****, със съдебен адрес *****, със седалище и адрес на
управление **** , представлявано от ****.
Ищецът твърди, че сключил с ответното дружество *** Договор за
кредит, по силата на който му била предоставена сума в размер на 600лева при
фиксиран лихвен процент 40,05% и ГПР 49,85%. Твърди, че договорът за заем
следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, а в случай на
неизпълнение на това задължение, ищецът следвало да заплати неустойка или
общо в размер на 172,33лева, която дължи разсрочено с погасителните вноски.
Посочва, че за да заобиколят разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, при бързите
кредити кредитодателите въвели изисквания, които кредитополучателите не
могат да изпълнят, а това води до дължими неустойки, осигуряващи
допълнителни печалби на дружествата. Ищцата посочва, че преценката за
действителността на клаузата за неустойка и за нейния размер, следва да бъде
извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението. Посочва, че в т.3 от
ТР на ОСГТК на ВКС по т.д. №1/09 е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
отношения. Твърди, че преценката за нищожност следва да се прави за всеки
отделен случай към момента на сключване на договора. Сочи, че по силата на
чл.92 ЗЗД, неустойката представлява предварително определено обезщетение
за вредите от неизпълнение и обезпечава изпълнението на договора, а в
правната доктрина се приема, че тя може да има и санкционна функция.
1
Навежда доводи, че в случая определената неустойка е загубила присъщата си
обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от
самостоятелни несигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като
щети за кредитора биха настъпили само при настъпване на
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
кредита да бъдат събрани от неговото имущество принудително. Твърди, че
уговорената неустойка в размер на е загубила присъщата обезщетителна
функция , тъй като е над размера на получения кредит. Така уговорено
обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнението на задължението за
погасяване на главница и лихва, а за неизпълнение на условие за отпускане на
кредита. Кумулирането и с погасителните вноски оскъпява кредита и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
потребителя, което противоречи на принципа на добрите нрави.
Така уговорената неустойка излиза извън нейната обезпечителна
функция. Посочва, че всъщност кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй
като е поставил ограничения и е дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване
на поръчители. Освен това задължение на кредитодателя е да направи оценка
на платежоспособността на потребителя.
В заключение моли съда да постанови решение, с което да признае за
нищожен договор за паричен заем, както и да се осъди на осн. чл.55 от ЗЗД да
заплати сумата 50лв. недължимо платена, ведно със законната лихва от датата
на ИМ.Претендират се разноски.С определение от 29.05.2025г. е прието
изменение на прудявяния иск от 50 лв. на 203лв.Претендира разноски.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, в който ответното
дружество оспорва исковите претенции. Навежда доводи, че уговорената
неустойка не представлява нищожна клауза. Твърди, че ищецът е завел
множество дела, с еднакъв предмет по различни договори, което представлява
злоупотреба с право. Прави искане да бъдат обединени.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а и се установява, че между тях е сключен договор
Договор за потребителски кредит №617423/06.01.2022г., за сумата 600лв., при
ГПЛ 40,05% и ГПР-49,85%.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
2
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Спорен по делото е въпросът за нижощност на клаузата и оттук какви
суми се дължат.
Съдът намира, че е налице наведеното от ищцата основание за
нищожност на процесната неустоечна клауза, а именно като накърняваща
добрите нрави. Процесната неустойка от договора за паричен заем е
предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на
заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3-дневен от получаване на
заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на които да
отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. Неустойката се начислява еднократно и за
неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е.
неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и
за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че
размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с
реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в
срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за заем е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не
се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната
й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно
какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора
е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
3
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок от усвояване на
сумата по договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея и това води до оскъпяване на заема.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от ищцата
отрицателен установителен иск се явява основателен и доказан и следва да
бъде уважен като такъв.
Съгласно практиката преценката относно действителността на
процесните договор за паричен заем следва да се извърши както в
4
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК,
при действието на който са сключени договорите. По силата на чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като този
размер не надвишава максималния по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Посоченият размер
обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите
за кредита, а именно: възнаграждението по договора за допълнителни услуги,
сключен от потребителя, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, като ще се надвиши нормативно установения размер ан ГПР.При това
положение съдът счита, че макар формално процесният договор за паричен
заем да покрива изискуемите реквизити по чл. 11 ал. 1 от ЗПК вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
5
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето- чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителния ГПР в договора за паричен заем заемодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за заем на основание чл. 22
от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11 т. 10 и 11 от ЗПК. В
тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на заема,
но не дължи лихва и или други разходи по заема, съгласно разпоредбата на чл.
23 от ЗПК. Видно от заключениета на ВЛ, че при включване на неустойката,
ГРП надхвърля многократно установения законен размер на законната лихва.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД
Видно от заключението на ВЛ , е че е върната главница в размер на
600лв., неустойка 172,33лв., договорна лихва 30,67лв.
Както се посочи по- горе, клаузата за обезпечение в процесния договор
за паричен заем е недействителна/, а и целият договор е обявен да
недействителен/, а нищожното правно основание се приравнява на липса на
основание. Оттам платени без основание се явяват внесените от ищеца суми
от 203лева. С оглед на това исковата претенция по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се
явява основателна и доказана
При този изход на процеса ответникът следва да заплати д.т. върху
уважените искове в размер на 100лв. по сметка на ПлРС и за ВЛ 250лв.
Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 ЗА съдът намира, че такова се дължи.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Относно дължимостта и размерът на това възнаграждение е налице спор
между страните.
Съдът приема, че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Относно размерът на
възнаграждение, което е дължимо на адвоката, съдът приема, че то следва да
се определи с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не се
счита обвързан от опредените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на
6
адвокатските възнаграждения, в каквато насока е тълкуването на Съюзното
право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело
C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото.
При това, съдът съобразява, че адвоката осъществява правна помощ
на същия ищец по множество идентични спорове, инициирани в отделни
производства. Макар и споровете да произтичат от правоотношения по
различни договори, те не се отличават със специфики и професионалната
работа по тях може да бъде извършвана общо, а с оглед воденето им по
различни дела е дължимо възнаграждение на адвоката по всяко от тях.
Отчитайки горното,както размера на исковата претенция, съдът счита, че
на осъществилия безплатна правна помощ адвокат е дължимо възнаграждение
в размер на 480лв.с ДДС. Настоящият състав на съда счита, че не се налага
събиране на доказателствата, посочени в депозираната молба относно
възможността на ответника да заплати възнаграждение за процесуално
представителство, тъй като както вече беше отбелязано за уважаването
претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за заплащане на адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна помощ и
съдействие, е достатъчно да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА в смисъл
да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие
между адвокат и материално затруднена страна- физическо лице, и да е
заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение -
по осъществено безплатно адвокатско представителство и защита на
материално затруднено лице/ определение №521 от 06.11.2018г. на ВКС по
ч.гр.д.№3956/2018г.-1У г.о.;определение №118 от 15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№1469/2020г., I т.о., ТК;определение №97 от 12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№2895/2019г.,П т.о.;определение №43 от 10.02.2022г.на ВКС по гр.д.
№2611/2021г., IV г.о.;определение №137 от 01.04.2022г. на ВКС по гр.д.
№2610/2020г., III г.о.;определение №163 от 13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.
№2266/2016г.-1 г.о.;определение №731 от 09.10.2014г. на ВКС по ч.гр.д.
№5256/2014г., III г.о.;определение №102 от 05.02.2019г. на ВКС по ч.т.д.
7
№149/2019г., II т.о.;определение №60126 от 23.06.2021г. на ВКС по т.д.
№1548/2020г., I т.о.;определение №60388 от 09.11.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№338/2021г, I т.о.;определение №395 от 09.07.2018г. на ВКС по т.д.
№1314/2018г., II т.о.;определение №162 от 28.04.2022г. на ВКС по ч.гр.д.
№5096/2021г., III г.о.;определение №575 от 14.01.2020г. на ВАС по адм.д.
№2471/2019г., VI о.;определение №5 от 03.01.2019г. на ВКС по ч.т.д.
№2934/2018г., II т.о. и други/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено между страните Л. В. С., ЕГН********** и
**** със седалище и адрес на управление в **** поради противоречие с ЗЗП,
ЗПК.
ОСЪЖДА на осн чл.55, ал.1 от ЗЗД **** със седалище и адрес на
управление в гр. ****, представлявано от ****, ДА ЗАПЛАТИ Л. В. С.,
ЕГН**********, сумата от 203 лева, представляваща недължимо платени
суми- неустойка и договорна лихва по Договор за
кредит№617423/06.01.2022г., ведно със законната лихва от 28.11.2024г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА **** със седалище и адрес на управление в гр. ****,
представлявано от ****, да заплати по сметка на ПлРС, сумата 100лв.
д.т.върху уважените искове и 250лв. за ВЛ.
ОСЪЖДА **** със седалище и адрес на управление в гр. ****,
представлявано от **** ДА ЗАПЛАТИ на ****, със съдебен адрес ****, като
процесуален представител на Л. В. С., ЕГН**********, сумата 480лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8