Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети
март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при
участието на секретаря Елеонора Г.ева, като разгледа докладваното от съдия
Иванка Иванова гр. д. № 13271 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 440971 от 29.06.2018 г., постановено по
гр. д. № 70714/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 81
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М.А.И. искове за
признаване на установено, че М.А.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 999, 68 лв., представляваща главница за доставена и
незаплатена топлинна енергия в периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. и по обща фактура
№ **********/31.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 10.07.2017 г.
до окончателното изплащане, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.
415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД – сумата от 223, 24 лв., представляваща
лихва за забава за периода 15.08.2014 г. – 28.06.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по
ч. гр. д. № 46617/2017 г. на СРС, 81
състав. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 52, 42 лв. - разноски в заповедното производство. Ищецът е осъден да
заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 72, 07 лв. - разноски
в заповедното и сумата от 315, 64 лв. - разноски в исковото производство. Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу постановеното съдебно
решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва
изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че неправилно
решаващият съд е приел, че сумите за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. са
погасени по давност. Вземанията за посочения период са обективирани в обща
фактура № **********/31.07.2014 г. със срок за плащане 15.09.2014 г., от който
момента е започнала да тече давността, която е била прекъсната с подаденото на
10.07.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В раздел VII от Общите условия - „Заплащане на ТЕ“, чл.32,
ал.1 са определени редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за
топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят. В този смисъл, срокът на задължението
за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването.
Първоинстанционният съд не е съобразил, че изискуемостта на вземането по
фактури за м.07.2014 г. настъпва едва м.09.2014 г., поради което задължението
по посочената фактура не е погасено по давност. Твърди, че за имота е начислена
и фактурирана топлинна енергия по прогнозни стойности, като след края на
отоплителния сезон са изготвени изравнителни сметки на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение. На основание чл.22 от общите му условия
клиентите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях търговец. С оглед на това счита, ме е основателна
исковата ретенция относно посоченото вземане. Върху тази сума се дължи
заплащането на лихва за забава. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
уважи предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ответника М.А.И.. След срока за отговор на въззивната жалба е изразил становище,
че въззивната жалба е неоснователна, тъй като решаващият съд правилно е
приложил погасителната давност във връзка с направеното от него възражение. В
проведеното на 29.03.2019 г. открито съдебно заседание ответникът по жалбата
поддържа, че вземанията по издадените от ищеца общи фактури са погасени по
давност. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените
по делото разноски.
Третото лице – помагач на ищеца -
„Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е
потребител на топлинна енергия за битови нужди в качеството на собственик на
топлоснабден имот – апартамент № 70, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
като му дължи сумата от 999, 68 лв. - главница, представляваща стойността на ползвана
и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. и по фактура №
**********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г.,
както и сумата от 223, 24 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.08.2015
г. – 28.06.2017 г. Във връзка с подадено на 10.07.2017 г. заявление, по ч.гр.д.
№ 46617 г. по описа на СРС, 81 състав, е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът са
депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет
на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Оспорва качеството
си на потребител на топлинна енергия за битови нужди, тъй като от представените
нотариални актове не се установява правото му на собственост върху процесния
имот. Представеното решение по гр. д. № 19564/2013 г. на СРС касае период,
който е извън исковия, поради което не е относимо към предмета на спора. Релевира
доводи относно годността на средството за търговско измерване. Позовава се на
изтекла погасителна давност по отношение на задълженията по представената по
делото фактура № **********/31.07.2014 г. и описаните, но непредставени от
ищеца фактура № **********/31.08.2015 г. и фактура № **********/31.07.2016 г. Моли
съда да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото
разноски.
На 10.07.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.А.И. за
сумата от 2 147, 32 лв. – главница, както и 397, 86 лв. – мораторна лихва
за периода 15.08.2014 г. – 28.06.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът дължи суми за доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2014
г. – м.04.2016 г., както и за отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г.
съгласно обща фактура №
**********/31.07.2014 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж. к. „*******. Посочено е, че дължимите суми са, както
следва: за потребена топлинна енергия: 2 103, 92 лв. – главница, 388 лв. –
лихва за забава, а за дялово разпределение: 43, 40 лв. - главница и 9, 86 лв. –
лихва за забава.
С разпореждане от 17.07.2017 г. по ч. гр. д. № 46617/2017
г. на СРС, 81 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано
възражение от длъжника, с което е признал частично задължението за главница до
размера на 1 147, 64 лв. за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. и
задължението за мораторна лихва до размера на 174, 62 лв. за периода 15.08.2015
г. – 28.06.2017 г., като оспорва
остатъка от главницата в размер на 999, 68 лв. (разлика между пълния предявен
размер от 2 147, 32 лв. и признатия размер от 1 147, 64 лв.) и от
мораторната лихва в размер на 223, 24 лв. (разлика между пълния предявен размер
от 397, 86 лв. и признатия размер от 174, 62 лв.). Позовава се на изтекла
погасителна давност.
В неоспорената част заповедта за изпълнение е
влязла в сила и с разпореждане от 10.08.2017 г. на СРС е издаден изпълнителен
лист за признатите суми. Заявителят се е снабдил с изпълнителен лист от
31.08.2017 г., с който са му присъдени и разноски в размер на 26, 45 лв. - държавна
такса и 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за
установяване на оспорената част от вземанията си – за сумата от 999, 68 лв. - главница
и сумата от 223, 24 лв. мораторна лихва, които са формирани по горепосочения
начин. Доколкото в исковата молба ищецът се позовава на обща фактура №
**********/31.07.2014 г., която се отнася за отоплителен сезон 01.05.2013 г. –
30.04.2014 г., следва да се приеме, че претендираните суми за пълните периоди,
посочени в заявлението.
По делото е представена първа страница от нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 44, том LLLLI, дело
№ 39391/1997 г. от 01.12.1997 г., по силата на който С.Л.Д.и съпругът й А. И. Д.,
като собственици на 10/12 ид. ч., даряват на синовете си Ч. А.И. и М.А.И. на
всеки един поотделно по 5/12 ид. ч. от следния недвижим имот, а именно:
апартамент № 70, в
блок № 22 -
сега блок № 26, на VI етаж в ж. к. „*****“, ул. „Свободен
труд“, гр. София, състоящ се от: две стаи, кухня и сервизни помещения с обща
квадратура по одобрения план от 56, 48 кв.м. кв.,при съседи по договора за
продажба: стълбище, Г. и И.Х., Л. и Л. Д.и, двор, ул. „Свободен труд“, заедно със
зимнично помещение (без квадратура и номер по нотариален акт).
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 81,
том III, рег. № 2660, дело № 400/2004 г. от 22.12.2004 г. Ч. А.И. дарява на своя
брат и съсобственик М.А.И. всички притежавани от него 5/12 ид. ч. от следния
недвижим имот, намиращ се в гр. София, Столична община, район „Надежда“,
жилищен комплекс „Лев *****“, блок, с
предишна номерация блок ********, а именно: апартамент № 70, с обща
квадратура по одобрения план от 56, 48 кв. м., състоящ се от: две стаи, кухня и
сервизни помещения, при съседи на апартамента (по доказателствен акт):
стълбище, Г. и И.Х., Л. и Л. Д.и, двор и улица „Свободен труд“, заедно със зимнично помещение, без
посочени номер и площ по доказателствен акт и при съседи, съгласно същия:
коридор, Г. и И.Х. и коридор, заедно
с 0,844 % ид.ч. от общите части на сградата и право на строеж
върху държавна земя, отстъпено от ИК на СГНС с решение от 23.12.1968 г.
С молба - декларация от 10.05.2002 г. М.А.И. е
поискал откриване на партида за имота на негово име.
Видно от представения протокол от проведеното Общо
събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к.
„*****“, бл********, етажните собственици са взели решение да се сключи договор
с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия
в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 25.04.2002 г. е сключен договор № 2191 между „Т.С.“
ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ж.к. „*****“ 26, вх. Г, Д и Е,
по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите
уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да
изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни
сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г.,
сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя,
който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От
заключението на вещото лице инж. Б.В.-Т.по изслушаната съдебно - техническата
експертиза се установява, че топлинната енергия, постъпила в абонатната
станция, се измерва от общ топломер, монтиран в абонатната станция, който се
отчита в началото на всеки месец по
електронен път чрез преносим „терминал“, с който се снема показанието на
топлинна енергия в 0:00 часа на първо число от месеца. От отчетеното количество
топлинна енергия се приспадат технологичните разходи, които са за сметка на
топлопреносното предприятие, което в случая е направено. Констатира се, че в
процесния период фирмата за дялово разпределение – „Т.с.“ ЕООД е извършвала
разпределението на топлинна енергия в блока. За процесния период м.05.2013 г. –
м.04.2016 г. е начислявана топлинна енергия за отопление на имота, битово
горещо водоснабдяване и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. Дължимата
сума за периода възлиза на 2 104 лв., формирана като фактурираната по
прогнозни данни сума от 2 352, 70 лв. е намалена със сумата за
възстановяване от изравнителни сметки в
размер на 248, 70 лв. Отчитането и разпределението на топлинна енергия е
извършвано в съответствие с действащата нормативна уредба. Вещото лице е
установило, че топломерът е преминал метрологична проверка и е годно средство
за търговско измерване.
От
заключението на вещото лице И.Д.по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводната
експертиза, се установява, че в информационната система на ищеца за аб. №
059443 с титуляр М.А.И. за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. и по фактура №
**********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г. е
отразено непогасено задължение в размер на 2 141, 20 лв., от който:
2 103, 92 лв. е стойността на потребената топлинна енергия и 37, 28 лв. –
цената на услугата дялово разпределение за исковия период. Мораторната лихва е
изчислена на сумата от 401, 87 лв. Вещото лице е изчислило размера на
непогасените по давност вземания на 1 408, 30 лв. главница за потребена
топлинна енергия заедно със 191, 89 лв. мораторна лихва върху нея и 31, 16 лв.
цена на услугата дялово разпределение заедно с 5, 53 лв. мораторна лихва върху
нея.
По
делото е представено решение от 02.02.2016 г., постановено по гр.д. №
19564/2013 г. на СРС, с което са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни
искове за вземания за стойността на потребената топлинна енергия за имот, по
отношение на който не може да се установи, че е идентичен с процесния, за
периода м.12.2009 г. – м.04.2012 г., който е извън исковия, срещу ответници, за
които не може да се направи извод, че са идентични с тези в настоящото
производство, поради заличаването на личните данни в представеното от ищеца решение.
Ето защо следва да се приеме, че ангажираното доказателство е неотносимо към
спорния предмет.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск,
предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
От
представените по делото писмени доказателства, обсъдени по – горе, се установи,
че ответникът М.А.И. се легитимира като собственик
на 5/6 ид. ч. от процесния имот, от които 5/12 ид. ч. са придобити по силата на
дарение от родителите му, а останалите 5/12 ид.ч. са придобити по силата на дарение
от неговия брат.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира
продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти)
на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от
14.01.2008 г., и Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това право срещу
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на
топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и
потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на
Общите условия.
По изложените съображения се налага извода, че за
исковия период между ответника и „Т.С.“ ЕАД е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди
относно процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор,
сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице –
помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за
исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената
на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи
заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест
ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа
експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по делото и
допълнително изискани документи, въз
основа на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от
ответника топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите
на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило, че дяловото
разпределение на топлинната енергия за имота през процесния период е извършено
правилно, съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба.
От заключението на вещото
лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза се установи, че стойността
на реално потребената топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г.
възлиза на сумата от 2 104 лв. Съдът изцяло възприема изводите на
вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – техническа експертиза, тъй като
същото е компетентно и обстойно обосновано, като вещото лице е определило
размера на реално потребената топлинна енергия, съобразно изискването на чл.156
ЗЕ.
Относно претенцията за стойността на услугата
дялово разпределение съдът намира следното:
Както в заявлението, така и в исковата молба
ищецът поддържа, че претендираната главница включва стойността на доставената
топлинна енергия през исковия период и дялово разпределение за същия период.
Ето защо това вземане е част от спорния предмет и е включено в претендираната
от ищеца главница.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба №
16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от
клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на
тази наредба и приложението към нея.
В чл.36 от Общите условия на ищеца е предвидено,
че клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване
на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение.
Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ
начин на клиентите.
С договора от 01.11.2007 г.,
сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД, страните са договорили заплащане от „Т.С.“
ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя
обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е
цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември
следващата година. Представен е и договор от 25.04.2002 г., сключен между
етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с който
страните са договорили абонаментна цена за отчитане на показанията на
индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за отопление,
водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и изготвянето на
обща и индивидуални сметки – 4, 20 лв. на измервателен уред.
Предвид ангажираните по делото доказателства,
ищецът се легитимира като носител на вземане за стойността на извършваната
услуга дялово разпределение. Неговият размер за исковия период м.05.2013 г. –
м.04.2016 г. е в размер на 37, 28 лв., съгласно експертното
заключение по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна експертиза.
По изложените съображения възззивният съд счита,
че общият размер на дължимата главница възлиза на 2 141, 28 лв. – сборът
на стойността на реално потребената топлинна енергия в размер на 2 104 лв.
и стойността на дяловото разпределение в размер на 37, 28 лв. От тази сума
следва да се приспадне сумата от 6, 12 лв. по фактура за дялово разпределение №
**********/30.06.2013 г., която е част от исковата претенция, предвид
представеното счетоводно извлечение (л.32), доколкото тази сума се отнася за
период, който предхожда исковия. Следва да се приспадне също така сумата от 6,
12 лв. по фактура за дялово разпределение с № **********/30.06.2014 г., която
също е част от исковата претенция, предвид представеното счетоводно извлечение
(л.32), тъй като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебно –
счетоводна експертиза тази сума се отнася за периода м.05.2013 г. – м.04.2014
г., който е извън исковия. Разликата между 2 141, 28 лв. и 2 х 6, 12 лв.
възлиза на 2 129, 04 лв.
От страна на ответника своевременно е въведено
възражение за изтекла погасителна давност, което е част от спорния предмет.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г.
на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения,
имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният
срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало. Според Общите условия за продажба
на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в
гр.София от 2008 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става
изискуемо след изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а според Общите условия от 2014 г. – след изтичане на 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Тъй като
настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 10.07.2017 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 10.07.2014 г., каквото в случая се явява вземането по
обща фактура № **********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон м.05.2013 г. –
м.04.2014 г. в размер на 726, 78 лв.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че изискуемостта на задължението по обща
фактура № **********/31.07.2014 г. е настъпила едва м.09.2014 г., предвид посочения срок за плащане в самата
фактура, тъй като релевантен в случая е периодът на потребление на топлинната
енергия, а не датата на издаване на фактурата и посочения в последната срок за
плащане. Издаването на общата фактура и изравнителната сметка не установява
нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за
определяне окончателния размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо се
налага извода, че периодът на потребление на топлинна енергия, за
който фактурата е издадена: м.05.2013 г. – м.04.2014 г., е покрит от изтеклата
погасителна давност. Ето защо от установеното задължение за исковия период в
размер на 2 129, 04 лв. следва да се приспадне погасеното по давност
вземане на ищеца в размер на 726, 78 лв. Така остатъкът на задължението за
главница възлиза на 1 402, 26 лв.
Предвид обстоятелството, че ответникът се
легитимира като собственик на 5/6 ид. ч. от процесния имот, той следва да отговаря
в обем, който съответства на притежаваните от него права, а именно: 5/6 от установеното
задължение. С оглед на това задължението на ответника относно главницата за
исковия период се равнява на 1 168, 55 лв. От така установения общ размер
на дълга ответникът е признал с депозираното възражение сумата от 1 147,
64 лв., дължима за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. Това вземане е
установено с влязлата в сила заповед и е извън спорния предмет на делото. Ето
защо от общия установен размер на дълга 1 168, 55 лв., следва да се
приспадне сумата от 1 147, 64 лв., която не се претендира от ищеца в
настоящото производство, предвид постановената влязла в сила заповед. С оглед на
това се формира разлика от 20, 91 лв. – остатък над признатия от ответника
размер на дълга, който е част от спорния предме.
Не се установи в хода на процеса ответникът да е
погасил чрез плащане или чрез друг законоустановен способ задължението си, поради
което предявеният иск относно претендираната от ищеца главница се явява
основателен в размер от 20, 91 лв.
Задължението
на ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи обезщетение в
размер на законната лихва, съгласно нормата на чл.86 ЗЗД. В случая съгласно
чл.33, ал.1 от общите условия на ищеца, които са одобрени с решение №
ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими сум за топлинна енергия в 30 – дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на купувача. На основание чл.154,
ал.1 ГПК в доказателствената тежест на ищеца е да установи момента на
настъпване на изискуемостта на задължението за главница - моментът, в който са
публикувани месечните дължими суми на интернет страницата му, в каквато насока
е и съставения по реда на чл.146 ГПК доклад по делото. В хода на производството
доказателства в тази насока не са ангажирани, нито са заявени признания от
страна на ответника. След като ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест
да установи поставянето на ответника в забава, искът за заплащане на мораторна
лихва се явява изцяло неоснователен .
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение
следва да се отмени в частта, с която искът за главницата е отхвърлен за сумата от 20, 91 лв. – главница за периода м.05.2014 г.
– м.04.2016 г., като искът следва да се уважи в посочената част. В останалата
част решението следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При
този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя следва да
се присъди сумата от 0, 85 лв., представляваща сторени разноски във въззивното
производство, както и сумата от 1, 70 лв. – юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство на страната в настоящото
производство.
На
основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалбата следва да се присъди
заплатеното възнаграждение за един адвокат по съразмерност. Неговият размер
възлиза на 1 200 лв.
Жалбоподателят
своевременно е релевирал възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Нормата
на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата,
които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни
въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази
преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на сумата от 315, 64 лв. Усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права на ответника по жалбата се изразява в
депозиране на писмено становище след срока за отговор на въззивната жалба, представяне
на списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и процесуално представителство в
проведеното едно открито съдебно заседание пред СГС, в което не са ангажирани
доказателства. Ето защо и доколкото делото не се отличава фактическа и правна
сложност, следва да се приеме, че заплатеното адвокатско възнаграждение е
прекомерно и същото следва да се намали до размера на сумата от 315, 64 лв. От
така определения размер на ответника следва да се присъди, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 310, 24 лв., съобразно неоснователната част от жалбата.
С оглед
изхода на спора обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която в
тежест на ищеца е възложена сумата над 310, 24 лв. до 315, 64 лв.
Доколкото
страните не са изложили съображения за неправилно разпределение отговорността
за разноските и при съобразяване изхода на делото, ответникът следва да заплати
на ищеца сумата от още 0, 90 лв. – разноски в заповедното производство, като
решението следва да се отмени в частта, с която ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата над 70, 84 лв. до пълния размер от 72, 07 лв.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 440971 от 29.06.2018 г., постановено по гр. д.
№ 70714/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 81
състав, в ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, с адрес ***, срещу М.А.И.,
ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „*******, ап.70, искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД - за признаване
на установено, че М.А.И., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, сумата от 20, 91
(двадесет лева и деветдесет и една стотинки) лв., представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна
енергия в периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 46617/2017
г. на СРС, ІІІ ГО, 81 състав, в ЧАСТТА, с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, е осъдена да заплати на М.А.И., ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата над 310, 24 (триста и
десет лева и двадесет и четири стотинки) лв. до 315, 64 (триста и
петнадесет лева и шестдесет и четири стотинки) лв. - разноски в исковото производство, както и е осъдена да
заплати сумата над 70, 84 (седемдесет лева и осемдесет и четири
стотинки) лв. до 72, 07 (седемдесет и два лева и седем стотинки) лв. –
разноски в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, с адрес ***, срещу М.А.И.,
ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „*******, ап.70, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1
ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че М.А.И., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК******, сумата от 20, 91
(двадесет лева и деветдесет и една стотинки) лв., представляваща главница
за доставена и незаплатена топлинна енергия в периода м.05.2014 г. – м.04.2016
г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 46617/2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 81 състав.
ОСЪЖДА М.А.И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, с адрес ***,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 0, 85 (осемдесет и пет стотинки)
лв., представляваща сторени разноски във въззивното производство, да заплати
сумата от 1, 70 (един лева и седемдесет стотинки) лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство
във въззивното производство, както и да заплати сумата от още 0, 90 (деветдесет
стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски в
заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, с адрес ***,
да заплати на М.А.И., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 310, 24 (триста и десет лева и двадесет и четири
стотинки) лв., на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство
ПОТВЪРЖДАВА решение № 440971 от 29.06.2018 г., постановено по
гр.д. № 70714/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 81
състав, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ******, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.