РЕШЕНИЕ
№ 975
гр. Пловдив, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20225300501237 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.55
ал.1 пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.11, чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Постъпила е въззивна жалба от Т.Н.Т., ЕГН **********, чрез
адв. К.К., против Решение № 956/22.03.2022г. по гр.д.№ 16119/2022г.,
постановено от Районен съд – Пловдив, XXII гр.с., в частта, с която е
отхвърлен предявения от нея против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 173,50 лв., недължимо
платена по клауза възнаградителна лихва по договор за потребителски заем №
*** от *** г. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част и вместо
това да се постанови друго, с което да се уважи исковата претенция за сумата
в размер на 173,50 лв.
Въззиваемата страна „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, чрез
юрк. М.К., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна.
Окръжен съд – Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
1
допустима – подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от Т.Н.Т. против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е заведена искова молба, ведно с писмено уточнение към
нея неразделна част, с която посочва, че между страните е сключен договор
за паричен заем № *** от *** г., по който ответникът е заемател, а ищецът
заемодател. В договора била уговорена клауза за неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, по която клауза
ответникът заплатил сума в размер на 1041.60 лева, както и възнаградителна
лихва в размер на 173.50 лева. Твърди се, че тези суми са платени по
недействителен договор, сключен в противоречие с клаузите на чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК. Също така се излагат доводи, че самата клауза за
възнаградителна лихва и неустойка са недействителни, поради противоречие
с добрите нрави, поради заобикаляне на закона – чл.19, ал.4 от ЗПК и поради
противоречие на закона – чл.71 ЗЗД и чл.33 от ЗПК
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД в законоустаноевния
срок по чл.131 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба, в който излага
съображения за нейната неоснователност. Счита, че основанията, на които е
заплатена сума за неустойка и възнаградителна лихва са валидни – в това
число целия договор за заем и клаузите в него, уреждащи вземане за
неустойка и лихва.
Районният съд с постановеното решение, за да отхвърли иска,
излага основни съображения, че видно от договора за кредит към него няма
отделни Общи условия, същите са инкорпорирани в самия договор, като
всяка една от страниците на договора е подписана от кредитополучателя,
който не е оспорил подписа си. Наред с това процесният договорът за заем е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с
необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната страна на
представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният
процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът,
общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на
кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на
плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна
вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита
/чл.7, ал.2 от договора/, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания /чл.7, ал.1 от договора/, право да се откаже от договора
/чл.7, ал.3/. Посочен е и лихвен процент на ден /чл.6.1/ Предоставянето, респ.
получаването на предварителна информация е удостоверено в договора, което
обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора
за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от
кредитополучателя. Общите условия не съществуват като самостоятелен
документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на всяка
страница от ответника.
Наложен е извод, че не са налице не само посочените от страна на
ищеца основания за недействителност на договора за заем, а и не са налице
нарушение на която и да е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до
недействителност на процесния договор, поради което и същият е валидно
сключен. Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата
2
за възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на
173.50 лева при лихвен процент от 40 % годишно, при необезпечен кредит.
Съдът посочва, че е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи
възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е
недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при
обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.
Пояснява, че тази практика е формирана преди изменението на
чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която
единствено в случая формира ГПР.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва
дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по
кредита. В процесния договор възнаградителната лихва е уговорено,
съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК. Няма пречка страните да
уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва.
В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на
конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на
кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и
рискът от сделката, който носи кредитора, липсата на предоставено
обезпечение, както и автономията на волята.
Размерът на договорната лихва за целия период на договора е в
размер на 173.50 лева, размерът на отпуснатия кредит е 2000 лева, кредитът е
отпуснат за срок от 21 седмици – не малък период от време, не е обезпечен,
поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на
насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като
небанкова институция, която се самоиздържа от собствената си печалба,
която в случая не противоречи на принципа за справедливост и
добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в
който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от
закона.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Основните оплаквания на жалбоподателя се отнасят до това, че
3
Районният съд е достигнал до неправилни изводи, тъй като сключеният
договор е недействителен на осн. чл.22 във вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК.
Възразява, че е налице нищожност на възнаградителната лихва поради
противоречие с добрите нрави и клаузата на ГПР.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са основателни.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.
11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора. В тази връзка следва да се отбележи, че
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в договора
относно ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Изискването за посочване
на общата дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е
наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48,32 %
Липсва изобщо описание кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно като сума в лева е оскъпяването по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Отделно от това, от съдържанието на договора се изяснява, че
общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и
лихвата, както и разходите по ГПР, който би трябвало да е 2 173,50 лв.-
дължима сума по кредита.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва
да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста
4
на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Въззивният съд констатира, че в процесния договор за
потребителски кредит е записано /както вече се посочи по-горе/, че
дължимата сума по кредита е в размер на 2 173,50 лв., ГПР 48,32 %,
Фиксиран ГЛП по заема 40,00 %. При тези изходни данни, може
аритметично да се изчисли ГПР, без да са необходими специални знания,
както следва:
/4 501,94 лв. дължима обща сума по кредита + 1 041,60 лв.
неустойка / – 2 000 лв. сума отпусната по кредита/ : 2 000 лв. сума по
отпусната по кредита = 60,75 %.
Така уговорената неустойка няма присъщите си законови
функции, а служи на кредитора да придобие скрита, допълнителна печалба за
сметка на потребителя, който не е информиран за действителния размер на
ГПР. Неустойката се причислява към общата дължима сума, тъй като, така
както е уговорена, е дължима съгласно чл.4 ал.1 от договора „в срок до три
дни от сключването“, в случай на непредставяне на едно от следните
обезпечения две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
определени условия, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, което
условие е на практика неизпълнимо за длъжника. На следващо място, трябва
да се посочи и това, че уговореният фиксиран размер неустойка е 0,52 % от
отпуснатия кредит 2 000 лв., което е в противоречие на добрите нрави, на осн.
чл.26 ал.1 от ЗЗД. В договора е посочено: ГПР в размер на 48,32 % от заетата
сума, в нарушение на чл.19 ал.4 във вр. с ал.1 от ЗПК, тъй като истинският
такъв е в размер на 60,75 %.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. На осн. чл.23 от ЗПК – когато
договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи. Предявеният иск
5
на осн. чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД е на плоскостта на неоснователното
обогатяване и се явява основателен за сумата 173,50лв. – платена по договор,
за който е установено, че е недействителен на осн. чл. 22 във вр. с чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК.
В обжалваната част решението е незаконосъобразно, следва да
бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което ще се осъди
дружеството да заплати на Т.Н.Т. сумата 173,50 лв. – заплатен размер на
начислената възнаградителна лихва съгласно приложената справка за
осъществени плащания по договора.
Разноски.
Съобразно правния резултат по делото дружеството ще бъде
осъдено да заплати по 360 лв. /с ДДС/ за всяка съдебна инстанция поотделно
или общо сумата 720 лв. /с вкл. ДДС/ лично на адв. К.К. за адвокатско
възнаграждение на осн. чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдвокатурата, определена по реда
на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004г.
Съобразно правния резултат по делото дружеството ще бъде
осъдено да заплати на Т.Н.Т. сумата 25 лв. за внесена държавна такса за
обжалване пред въззивна инстанция.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Отменя Решение № 956/22.03.2022г. по гр.д.№ 16119/2022г.,
постановено от Районен съд – Пловдив, XXII гр.с., в частта, с която е
отхвърлен предявения от Т.Н.Т., ЕГН **********, с адрес ***, против „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, за
присъждане на сумата в размер на 173,50 лв., недължимо платена по клауза
възнаградителна лихва по договор за потребителски заем № *** от *** г.,
като неоснователен;
като вместо това постановява-
Осъжда на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
6
заплати на Т.Н.Т., ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на 173,50
лв., недължимо платена по клауза възнаградителна лихва по договор за
потребителски заем № *** от *** г.
В останалата част решението е влязло всила.
Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати лично на адв.К. Й. К. със съдебен адрес:
***, ***, общо сумата 720 лв. /с вкл.ДДС/ за адвокатско възнаграждение,
определено по реда на осн. чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, за двете
съдебни инстанции,
Осъжда „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати на Т.Н.Т., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата 25 лв. за внесена държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7