РЕШЕНИЕ
№ 306
гр. Карлово, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101479 по описа за 2021 година
Производството е по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД, предявен от М. П. С., ЕГН: **********, живуща в гр.
С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ №**, вх *, ет.*, ап.**, представлявана от адв. В. Н. и
мл. Адв. И. Н., със съдебен адрес: гр. С., ул. „И. Д.“ №*, ет.*, ап.* против „Ф.
Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ж.к. М. *,
бул. „А. М.“ №**, вх.*, ет.*, офис **, представлявано от управителите си И.
В. Д. и Д. В. Н.а. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответното дружество да й заплати сумата от 166.64 лева, недължимо платена
по договор за потребителски кредит № 450035 от 28.11.2016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в
съда до окончателното й изплащане. Претендират се и разноските по делото.
В исковата молба и уточняващата такава се твърди, че 28.11.2016 г.
М. П. С. сключила договор за потребителски кредит № 450035 с „Ф. Б.“
ЕООД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на
1000.00 лева, а общата сума която следва да върне М. С. е в размер на 1230.00
лева, платима на дванадесет равни вноски по 102.50 лева всяка. Уговореният
фиксиран лихвен процент бил в размер на 23.00 % /лихва в размер на 230.00
1
лева/, а годишният процент разходи /ГПР/ бил в размер на 49.11 %. Също така
в договора било уговорено, че изпълнението на задължението на ищцата ще
бъде обезпечено от „Ф. Б.“. В изпълнение на горното, на същия ден М. С.
сключила договор за гаранция с „Ф. Б.“, по силата на който се задължила да
изплати възнаграждение в общ размер на 770.00 лева.
На 27.01.2017 г. М. П. С. погасила предсрочно изцяло сумата по
сключения договор, а именно – в общ размер на 1166.64 лева, включваща
главница – 1000 лева, възнаградителна лихва – 38.32 лева, както и
възнаграждение за „поръчител“ – 128.32 лева. Последната била изплатена
единствено на „Ф. Б.” ЕООД.
На първо място ищцата счита, че гореописаните договори са
нищожни /недействителни/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/,
тъй като противоречат на законоустановените императивни правила.
Твърди, че договорите били нищожни на основание чл. 10, ал. 1 вр.
чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.
Настоящият случай касаел сключването на договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до
сключването на договорите били използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договорите
следвало да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. В
настоящия случай тази процедура не била спазена, тъй като доставчиците „Ф.
Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“ не изпълнили императивно вменените им задължения да
предоставят на потребителя М. С. изискуемата преддоговорна информация, не
били получили валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният
може да се откаже от тях. Също така смята, че всички разменени между
доставчиците и потребителя електронни съобщения не отговаряли на
императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали
електронни документи, които обаче се явявали неподписани такива, тъй като
не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния
действителен автор /например чрез квалифициран електронен подпис/,
2
респективно същите нямали т.нар. „формална доказателствена сила“ по
смисъла на чл. 180 от ГПК.
С оглед на горното ищцата счита, че ответното дружество е приело
за сключени процесиите договори с нея в нарушение на предвидените
императивни правила, без тя да е изразила валидно своето съгласие.
Също така било нарушено изискването процесиите договори да са
написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договорите.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит бил нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на
кредита. За действителността на договора било необходимо в общия размер
на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на
получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по
банкова сметка/ и кога следва да бъде изплатена. В случая било налице
единствено формално посочване на размера на отпуснатия заем /1000.00
лева/. Също така липсвало посочване на начина, по който ще бъде изплатена
сумата, както и в какъв срок.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит бил нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин. В нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно – кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР от 49.11 %, било в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
от ЗПК. В договора единствено бил посочен фиксиран лихвен процент по
заема от 23.00 %, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнася към
3
ГПР по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието
на договора не били включени всички останали такси и разходи (в това число
възнаграждение по сключения договор за поръчителство),
индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от
посочения.
На следващо място ищцата смята, че в договора за потребителски
кредит бил грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер
на 100.00 % за конкретния договор/ бил над максимално установения праг на
ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в
тази връзка не била посочена и общата сума, дължима от ищцата.
В т.5 от процесния договор било посочено, че заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Ф. Б.“ в полза на „Ф. Б.“ ЕООД. На същия
ден ищцата се задължила да заплати на „Ф. Б.“ възнаграждение в общ размер
на 770.00 лева, която сума впоследствие била изплатена заедно с останалите
дължими суми по кредита на „Ф. Б.“ ЕООД. В настоящия случай сключеното
с „Ф. Б.“ съглашение не отговаряло на принципното значение и цел на
договора за поръчителство. Смисълът на последния се изразявал в
гарантиране на изпълнението на задължението на длъжника към кредитора.
Предвид обстоятелството, че ищцата сключила такъв договор за
поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което
заплатила такса, равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия
кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от нейна страна,
можел да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор
за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема и
има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от
ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите
да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
4
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било
уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно
определено лице – „Ф. Б.“, в полза на „Ф. Б.“ ЕООД, се намирала в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, бил тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да
бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при
какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на
длъжника се вменявало задължение да сключи договор за поръчителство с
точно определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на
което дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличавала. Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна, тъй като
същата била във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП – не
отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в
правата на страните. Клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен
начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както
самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не
позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Също така, тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно
чл. 146 от ЗЗП. От начина, по който била формулирана процесната клауза и
особено от изречение трето: „Одобряването на обезпечението се извършва
чрез одобряването на кредита“ ставало ясно, че в случая се касае за едно
общо „тристранно“ споразумение между М. С., „Ф. Б.“ ЕООД и „Ф. Б.“. Целта
на включване в правоотношението на третото свързано с ответника лице „Ф.
Б.“ била заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал.2 от
ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето
лице „поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащали на
заемодателя „Ф. Б.“ ЕООД.
От една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо
5
водел до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът бил
уговорен и се предоставял само и единствено при поръчителство на точно
определено трето свързано лице. Нещо повече, тази клауза била уговорена
още при сключването на договора с „Ф. Б.“ ЕООД, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и било
абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му.
В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Ф. Б.“ ЕООД не включило в ГПР разходите за
заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф. Б.“ договор за възлагане
на поръчителство от ищцата, което по своята същност представлявало
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала
периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент
/ГЛП/ и ГПР. Получаването на сумата по кредита било обусловено от
сключването на договор за поръчителство, от страна на кредитополучателя,
за което тя дължала възнаграждение в общ размер на 770.00 лева. Това
обстоятелство безспорно било известно на „Ф. Б.“ ЕООД, предвид това, че
сключването на договора за поръчителство било предвидено в самия договор
за потребителски кредит. Също така сумата в размер на 770.00 лева била част
от общо дължимата сума по кредита и макар в договора да било посочено, че
същата представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Ф.
Б.“, същата била заплатена от ищцата на „Ф. Б.“ ЕООД /което не я било
прехвърлило впоследствие на „Ф. Б.“/ като част от дължимите суми по самия
кредит.
Ищцата посочва, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, което
означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. „Ф. Б.“ ЕООД
нарушило императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно
не включило таксата за поръчител от 770.00 лева в размера на ГПР. При
условие, че същата била законосъобразно посочена, действителният ГПР щял
да възлиза на 100 %. Ето защо ищцата счита, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
6
цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните. С тези действия „Ф. Б.“
ЕООД заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата
тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Грешното посочване на
размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвал да
се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
На самостоятелно основание счита, че договорът е недействителен,
тъй като грешно посоченият размер на ГПР водело и до неправилно
посочване на общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно
процесния договор общата сума била в размер на 1230.00 лева, но ищцата
реално изплатила на „Ф. Б.“ ЕООД сумата в общ размер на 1166.64 лева.
Следвало да се вземе предвид и обстоятелството, че ищцата заплатила по-
малка по размер сума от първоначално дължимата /2000 лева/, тъй като
погасила предсрочно сумата по процесния договор два месеца след неговото
сключване. По този начин била нарушена и втората част от задължителното
съдържание на договора, уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. “68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла
на правото на ЕС. В този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-
453/10 на СЕС.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл.
11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата
за възнаградителна лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включвало и възнаграждението за поръчител) бил
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорката лихва водело до
нищожност и на целия договор.
7
Отделно от горното, налице било несъответствие между посочения в
преддоговорната информация фиксиран годишен лихвен процент и този,
посочен в процесния договор.
На самостоятелно основание счита, че Договорът за потребителски
кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй
като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно –
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В нарушение на
императивните изисквания, в т. 2 на процесния договор било посочено
единствено, че общата сума по кредита /в размер на 1230.00 лева/ се дължи на
дванадесет равни погасителни вноски по 102.50 лева всяка, като падежът на
първата вноска е датата 28.12.2016 г. Липсвало каквото и да е посочване на
периодичността на дължимите вноски /напр. седмично, месечно и др./, както
и датата на падежа на всяка една от тях /с изключение на първата/. Също така
погрешно изчислената и посочена обща сума, дължима от потребителя
/1230.00 лева, вместо реалната от 2000.00 лева/, водело и до погрешно
изчислен и посочен брой и размер на погасителните вноски. Клаузата не била
формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.
147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволявала на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от
ЗЗП.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен и на основание чл.
11, ал.1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент
от неговото съдържание, а именно – наличието или липсата на право на отказ
на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден.
Ищцата твърди, че нищожността на процесния Договор за
8
потребителски кредит водела до нищожност и на свързания с него Договор за
гаранция.
В случай че съдът приеме, че процесиите договори са валидни,
смята, че същите са унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради
измама или евентуално на основание чл. 28, ал.1 – поради грешка. Към
момента на сключване на Договора за потребителски на 28.11.2016 г. и
свързания с него Договор за гаранция, в съзнанието на ищцата били
създадени наведени неверни представи относно съществените елементи от
неговото съдържание. „Ф. Б.“ ЕООД въвело в заблуждение М. С. относно
действителните размери на отпуснатия заем, на общата сума, която следва да
върне, на ГПР и на погасителните вноски. При условие, че ищцата била
запозната с действителното съдържание на тези многобройни и съществени
уговорки, тя със сигурност нямало да сключи процесния договор.
Процесиите договори били унищожаеми на основание чл. 33, ал. 1
от ЗЗД с оглед сключването им поради крайна нужда и явно неизгодни
условия. Ищцата била принудена да сключи Договора за потребителски
кредит и свързания с него Договор за гаранция, предвид обстоятелството, че
се е намирала в крайна нужда. Към този момент тя не разполагала с
достатъчно финансови средства да задоволи своите и на нейното семейство
основни потребности – заплащане на разходи за комунални услуги, храна и
други разходи от неотложен характер. Именно тези обстоятелства оказали
влияние върху формирането на вътрешната й воля да сключи договора. При
условие, че тези факти не били налице, тя нямало да сключи процесния
договор, или поне не при тези условия. Налице били явно неизгодни условия
по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност
в стойността на насрещните престации. Тя получила сумата в размер на
1000.00 лева, като впоследствие е върнала сумата от 1166.64 лева, или
печалбата за предоставената услуга била в размер на 10 %.
Договорите били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради
неравноправност, отделните клаузи от процесиите договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
9
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“.
С оглед изложеното ищцата счита, че за нея е налице правен интерес
за предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество да й
заплати сумата от 166.64 лева – разликата между заплатената от ищцата на
ответното дружество сума (1166.64 лева) и получената от нея сума (1000.00
лева). С тази сума то неоснователно се обогатило, тъй като получило същата
при начална липса на основание /нищожност на процесиите договори/,
евентуално при отпаднало основание /унищожаемост на процесиите
договори/.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез юрк. Г. Г. оспорва
твърденията, изложени в исковата молба.
Счита, че предявените искове за прогласяването на нищожността,
съответно унищожаването на Договора за гаранция, са недопустими поради
непредявяването им срещу надлежната за този спор страна – „Ф. Б.“.
Договорът за гаранция бил сключен между ищеца и „Ф. Б.“ (както сам
ищецът посочвал), докато исковете били предявени срещу „Ф. Б.“. „Ф. Б.“
било самостоятелно юридическо лице, кредитна институция, лицензирана в
М., която предоставяла услуги на територията на Р. Б. по силата на свободата
на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт, и била вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ.
Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което
„Ф. Б.“ не било страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен,
съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство
нямало да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на „Ф. Б.“ и така
нямало да настъпи промяна в патримониума на ищеца. С оглед
гореизложеното, счита, че ищецът е завел исковете за прогласяването на
нищожността, съответно унищожаването на Договора за гаранция срещу
ненадлежна страна по делото, поради което същите следвало да бъдат
оставени без разглеждане като недопустими.
Ответникът твърди, че исковата молба била неоснователна.
Претенциите на ищеца не били подкрепени от убедителни писмени
доказателства, а представените такива не били годни да породят релевираните
и желани от него правни последици. Исковата молба съдържала бланкетни
10
твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, като същата била
лишена и от конкретика по отношение на извършени плащания, възникнали
облигационни правоотношения, суми и проценти. Изтъквали се суми и
проценти, които не съответствали по никакъв начин на представения договор
и релевираните от ищеца твърдения. Твърденията в исковата молба за
нарушение разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона
за защита на потребителите (ЗЗП) били бланкетни, недоказани и
противоречащи на обективната истина, на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Не ставало ясно как
ищецът достига до извода за размерите на посочените проценти на ГПР и
лихва и за твърдените от него като надплатени суми, нито откъде черпи
подобна информация. Твърденията му изцяло противоречали на обективната
действителност.
При осъществяване на дейността си като финансова институция,
сключваща договори за кредит с потребители, „Ф. Б.“ спазвало всички
предвидени законови изисквания, в т.ч. ЗЗП, ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ. „Ф. Б.“
изпълнявало насрещните си задължения към потребителите по сключените
договори за заем, изготвени изцяло в съответствие с императивните норми на
закона (същите не били недействителни, нито съдържат нищожни клаузи).
Начислената лихва (и евентуално такси) били изцяло съобразени с
действащата нормативна уредба и всички стандарти за отговорно
кредитиране. Прилаганите от „Ф. Б.“ Общи условия по договорите за кредит
били предмет на предварително одобрение от БНБ и за всяка промяна БНБ
бивала своевременно уведомявана. Актуалните общи условия били достъпни
по всяко време и на сайта на „Ф. Б.“. За „Ф. Б.“, в качеството му на
кредитодател - страна по договори за потребителски кредити, не били налице
каквито и да било основания и/или задължения за плащане на суми като
недължимо платени. Вземанията на „Ф. Б.“ произтичали единствено и само от
валидни договорни основания – сключени договори за кредит и дължими по
тях парични суми - главници, лихви и т.н.
Относно валидното сключване на Договора за кредит, ответната
страна излага следните аргументи:
Процедурата по сключването на Договора за кредит била изпълнена
11
в съответствие с всички нормативни актове, в това ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.
Процесът на кандидатстване и отпускане на кредита през интернет страницата
на „Ф.“ включвал следните стъпки: 1/ Потребителят попълва и подава искане
за потребителски кредит под формата на електронен формуляр на интернет
страницата на „Ф.“ с исканите от потребителя параметри на кредита, в това
число предпочитаното от него обезпечение. Потребителят избира дали да
посочи личен гарант-физическо лице или да се възползва от допълнителна
услуга – гаранция, предоставяна от „Ф. Б.“; 2/ След подаване на искането за
кредит, „Ф.“ извършва преглед на същото и оценка на кредитоспособността
на потребителя съгласно чл. 16 от ЗПК, въз основа на което взема решение за
одобрение или отказ да бъде отпуснат кредит; 3/ В случай на одобрение, „Ф.“
изпраща на имейл адрес, посочен от потребителя, преддоговорна информация
под формата на Стандартен европейски формуляр („СЕФ“), заедно с проекти
на документи за сключване на договор за кредит, генерирани въз основа на
посоченото от потребителя в електронния формуляр. В част 4.1. на СЕФ и в
чл. 12 от Общите условия е изрично посочено правото на отказ от кредита. 4/
Потвърждение чрез съобщение по телефона („SMS“) от страна на
потребителя, че е съгласен да сключи договор за кредит при предложените
условия
Ищецът и „Ф.“ изпълнили всички стъпки по-горе, вследствие на
което бил сключен Договор за кредит. Ищецът кандидатствал за
потребителски кредит в размер на 1000.00 (хиляда) лева през интернет
страницата на „Ф.“ на 28.11.2016 г. в 12:29 ч. След извършване на оценка на
кредитоспособността на кредитоискателя, същият бил одобрен за кредит в
размер на исканата сума. При кандидатстването ищецът посочил телефонен
номер **************и електронна поща, като тези полета били винаги
задължителни при електронното кандидатстване за кредит, за да може да
продължи процесът на кандидатстване. При кандидатстването ищецът избрал
да се възползва от допълнителна услуга – гаранция, предоставяна от „Ф. Б.“.
В преддоговорната информация в раздел 4, т.4.3 било описано, че
кредитоискателят сам избира дали да кандидатства с личен гарант или не,
както и в случай на избор на юридическо лице-гарант, каква сума следва да
заплати на посоченото юридическо лице.
От приложеното към настоящия отговор извлечение от интернет
страницата на „Ф.“ било видно, че потребителят избира дали да предостави
12
Поръчител – личен гарант или да избере юридическо лице като поръчител.
При избор на „Ф. Б.“, системата незабавно и автоматично показвала сумата,
дължима за предоставената услуга, която потребителят ще трябва да заплати
на „Ф. Б.“. Ищецът не пожелал и никога не бил кандидатствал за кредит с
личен гарант. Сам ищецът избрал да се възползва от допълнителна услуга,
която „Ф. Б.“ не изисквало. Ако по време на кандидатстване за кредит,
кредитоискателят посочи, че желае да кандидатства за кредит с личен гарант
и личният гарант отговаря на минималните изисквания, посочени на сайта на
„Ф.“, а кредитоискателят премине успешно оценка на кредитоспособността,
то кредитът се отпускал, като се гарантирал от посоченото физическо лице.
Изборът на кредитоискателя дали да предостави личен гарант или да избере
услуга по предоставяне на гаранция от юридическо лице се вписвал и
предоставял във формата на СЕФ. Ищецът е следвало да предостави СЕФ с
депозирането на исковата молба.
След като бил одобрен, ищецът получил на електронната си поща
Договор № 450035 и Преддоговорна информация. Ищецът изпратил нарочен
CMC от телефонен номер – **********на 28.11.2016 г. в 13:07 ч., с което е
дал своето съгласие да сключи Договора за кредит при предложените
условия, което било видно от заявката за кредит-извлечение от системата на
„Ф. Б.“.
Ответникът посочва, че съгласно чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година
относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО – обикновеният електронен подпис означава данни в електронна
форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са
логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва,
за да се подписва. Безспорно потвърждаването с CMC представлявало
обикновен електронен подпис, доколкото CMC съобщението представлявало
данни в електронна форма и логически се свързвало с телефонния номер на
ищеца, посочен от него към момента на кандидатстването. Съгласно чл. 13,
ал. 4 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги, правната сила на обикновения електронния подпис била равностойна
на тази на саморъчния подпис, когато това било уговорено между страните.
Такава уговорка била налице в чл. 8 от процесния договор, подписан от
13
ищеца, с която същият дал своето съгласие Идентификационният номер (т.е.
телефонният номер) на ищеца да има силата на саморъчен подпис във
взаимоотношенията с „Ф.“.
Кредитодателят от своя страна спазил всички законови изисквания
във връзка с това Договорът за потребителски кредит, както и всички негови
елементи да са написани по ясен и разбираем начин, като били спазени
изискванията за формат и размер на шрифта. Платените от ищеца суми по
кредит били платени на валидно правно основание, включително дължимата
лихва, тъй като договорът бил валидно сключен. Същият бил действителен и
породил исканите от страните последици. Видно от приложения от ищеца
договор за кредит, същият дължал връщане на заемната сума към
кредитодателя. „Ф. Б.“ не задържало сума в размер на 52.92 лв. за
допълнителна услуга, както твърдял ищецът.
Относно правомерното посочване на общия размер на кредита,
ответната страна излага следните аргументи:
Твърдението на ищеца, че не е бил посочен общият размер на
кредита, както и че липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена
сумата и в какъв срок, не отговаряло на действителността. В чл. 3 от Договора
за кредит ясно било посочено, че общата сума, която следва да бъде върната
от ищеца е в размер на 1230,00 лева, като главницата е в размер на 1000.00
лева, а лихвата е в размер на 230.00 лева. Връщането на заемната сума ведно с
лихвата било дължимо с 12 плащания в срок от 12 месеца от одобряване на
кредита и отпускане на заемната сума. Това били параметри на кредита,
индивидуално уговорени и поискани от ищеца и изрично посочени в
договора и преддоговорната информация. В Общите условия изрично били
посочени начините, по които може да бъде върнат заемът, а именно по банков
път (изредени били възможни банкови сметки), чрез EasyPay, чрез
Процесингова система, чрез пощенски паричен превод, чрез Срау или
плащане в брой на Cashterminal. Заявеният кредит се нареждал веднага след
получаване на потвърждение от заявителя за сключения договор, т. е. с
изпращането на нарочен CMC в този смисъл. Ищецът разполагал с тази
информация още преди да подпише Договора за кредит. Начинът, по който
ще се получат средствата се посочвал изрично в заявката към момента на
кандидатстването за кредит
14
Относно надлежното формиране на ГПР по Договора за кредит и
правомерното невключване на таксата за предоставяне на гаранция
(поръчителство) в ГПР по Договора за кредит, ответната страна излага
следните аргументи:
Ищецът предоставил цялата законово необходима информация във
връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото формиране. Съгласно чл.
5. от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор
за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставял
своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Тази информация се предоставяла във формата на СЕФ за предоставяне на
информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК.
Такъв СЕФ бил предоставен на електронната поща на ищеца при
кандидатстването за кредита, с който се е запознал. Предвидените разходи в
СЕФ били включени впоследствие по ясен и разбираем за ищеца начин и в
Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за кредит ясно било посочено, че
общата сума, която следва да бъде върната от ищеца е в размер на 1230 лв.,
като главницата е в размер на 1000 лв., а лихвата е в размер на 230 лв.
Следователно, за ищеца била налична и индивидуално уговорена всяка една
сума, която е следвало да върне с оглед на сключения от нея Договор за
кредит, като тези стойности били на разположение на ищеца през целия
процес на кандидатстването.
Посоченият ГПР от 49.11 % в Договора за кредит бил в съответствие
с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от „Ф. Б.“ услуга за гаранция, от своя страна, не се включвала
в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за сключването на Договора
за кредит. Твърденията на ищеца, че бил принуден да сключи Договор за
гаранция с „Ф. Б.“ не отговаряли на обективната действителност. При
кандидатстване кредитололучателят можел да избере да сключи договор за
гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи
задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него.
Сключването на договор за гаранция от Кредитополучателя не било
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличавало
възможностите на Кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от
15
него размер и при предлаганите от Кредитора условия. Договорът за гаранция
представлявал възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от
Кредитора. Ако Кредитололучателят избере да сключи договор за гаранция с
гарант, предложен от Кредитора, кредитополучателят получавал незабавна
информация за размера на разхода. Този разход не се включвал в ГПР по
кредита, тъй като не влизал в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от
Закона за потребителския кредит, доколкото касае услуга, предоставяна от
трето лице („Ф. Б.“), която не била задължителна.
Неоснователно било становището на ищеца, че сключването на
договор за кредит е обусловено от сключване на договор за гаранция и
същото е вменено като задължение на потребителя. Видно от Приложение №
2А към отговора на исковата молба – извлечение от интернет страницата на
„Ф.“, потребителят можел да избере какво обезпечение да предостави –
поръчител, който сам той е избрал или „Ф. Б.“ – дружество партньор на „Ф.“.
Избраната възможност залягала в процесния чл. 5 на Договора за кредит,
който се генерирал автоматично въз основа на избора, който потребителят е
направил при подаването на заявка за кредит, т. е. същата уговорка се явявала
индивидуално договорена по избор на потребителя. Ако ищецът бил избрал
личен гарант, то клаузата на договора щяла да гласи: „Кредитът се
обезпечава с Поръчителство предоставено от …… три имена в полза на
Дружеството...“. С оглед на изложеното твърденията на ищеца се явявали
неоснователни.
Видно от Приложение № 2Б към отговора на исковата молба –
извлечение от интернет страницата на „Ф.“ с илюстративна цел, в случай, че
потребителят избере „Ф. Б.“ като поръчител, системата автоматично
показвала и таксите, които потребителят ще трябва да заплати на „Ф. Б.“ за
избраната услуга, преди да бъде сключен Договорът за кредит. Калкулаторът
на дружеството-гарант бил въведен именно с цел яснота и постигане на
информираност при взимане на решение от потребителя.
Видно от горното, ищецът сам избрал в електронния формуляр като
обезпечение поръчителство от „Ф. Б.“ и след като се е запознал с дължимите
от него такси по Договора за гаранция, е подал заявлението; ищецът е
получил по e-mail преддоговорна информация, в която е посочено изрично, че
за сключването на Договора за кредит „Ф.“ изисква от ищеца сключването на
16
договор за гаранция, заедно с проекти на Договора за кредит. Отделно
потребителят получавал по електронна поща и цялата документация от Ф. Б. –
Договора за гаранция и прилежащите документи. Ищецът, след като първо
сам е посочил „Ф. Б.“ като поръчител и е получил информацията и проектите
на договори, е потвърдил изрично чрез смс, че желае да сключи договора при
посочените условия.
Невключването на възнаграждението за „Ф. Б.“ за предоставяните от
него услуги на гаранция към ГПР по Договора за кредит, сключен с „Ф. Б.“,
не представлявало също така и заблуждаваща търговска практика.
Потребителят бил надлежно информиран за необходимостта от
предоставянето на обезпечение, като сам избрал да ползва услугите на „Ф. Б.“
още при кандидатстването за кредит, вместо личен гарант, каквато
възможност била предоставена на преценката на ищеца.
Твърдението на ищеца, че сключването на Договор за гаранция с „Ф.
Б.“ имало за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по
кредита, било напълно неоснователно. Необходимостта от обезпечение за
кредитора се явявало следствие на извършваната от него оценка на
кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите
били длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и имало за
цел да гарантира финансовия риск, който „Ф.“ носел от възможността да има
неизпълнение от страна на ищеца. „Ф.“ имало интерес от получаването на
обезпечение, именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от
неплатежоспособността на длъжника. По тази се явявали неоснователни
твърденията на ищеца, че договарянето на обезпечение било
незаконосъобразно, а твърденията на за нарушение на чл. 19 ЗПК били
неоснователни.
Относно законосъобразния размер на възнаградителната лихва,
ответната страна излага следните аргументи:
Твърденията на ищеца, че уговорената възнаградителна лихва,
равняваща се на 230.00 лв. (23,00% за срока на кредита), противоречи на
добрите нрави, било неоснователно. Същото било видно дори от самия
размер на лихвата. Размерът на възнаградителната лихва се показвал още на
етап кандидатстване чрез електронната заявка, чрез СЕФ и се включвал в
Договора за кредит, който се одобрявал изрично от потребителя.
17
Възнаградителната лихва не включвала възнаграждението за услугите за
предоставяне на гаранция от „Ф. Б.“ по подробно изложените по-горе
съображения. Законодателят изрично бил предвидил ограничение на размера
на възнаградителната лихва, като определил таван за ГПР, в който тя се
включва – пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. „Ф.“ изпълнил това законово изискване и следователно
размерът на възнаградителната лихва не би могъл да се възприеме, че
противоречи на добрите нрави.
Относно правомерното посочване на условията за издължаване на
кредита, ответната страна излага следните аргументи:
Условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
информацията за размера, броя и конкретната дата, на която плащането е
дължимо били посочени изрично в Договора за кредит, както и в
преддоговорната информация (част 2, т. 4, 5 и 6). Съгласно чл. 2 от Договора
за кредит, по ясен и напълно разбираем начин, било посочено, че заемателят
се задължава да върне заема в срок от 12 месеца, считано от датата на
превеждане на сумата на заема, съобразно чл. 3.2. от Общите условия и била
посочена падежната дата, а именно: “Падежната дата на Заема е:
23.11.2017 г. Заемателят се задължава да върне Заема с еднократно
плащане, извършено на падежната дата“. Възнаграждението за
предоставената гаранция от „Ф. Б.“, включително информацията за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски се
посочвали в Погасителен план към Договора за гаранция, който ищецът
следвало да е получил от „Ф. Б.“. Отделно от това, ищецът бивал информиран
още на етап кандидатстване за размера на възнаграждението за „Ф. Б.“, ако
поиска същото да гарантира изпълнението на задължението на
кредитоискателя
Относно правото на отказ от сключения договор за потребителски
кредит, ответната страна излага следните аргументи:
Правото на отказ от сключения договор за потребителски кредит
било уредено в чл. 12 от Общите условия. Същият гласял:
„Кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка
и без да посочва причина, да се откаже от сключения Договор за заем, като
уведоми писмено Дружеството в 14-дневен срок от сключването на
18
Договора. В случай че Кредитополучателят упражни правото си на отказ,
същият се задължава да върне на Дружеството получената заемна сума
(главницата) и да заплати лихвата, начислена за периода от датата на
усвояване на кредита до датата на връщане на главницата, без неоправдано
забавяне и не по- късно от 30 календарни дни, считано от изпращането на
уведомлението до Дружеството за упражняване правото на отказ.
Лихвата се изчислява на базата на уговорения в Договора за заем лихвен
процент. Срокът за връщане на заема започва да тече от датата на
получаването на уведомлението на Кредитополучателя за упражняване на
правото му на отказ. За легитимното упражняване на правото на отказ
следва да бъде изпратено уведомление в писмена форма на адреса на
Дружеството“. При упражняване правото на отказ от кредит от страна на
потребителя, „Ф.“ не изисквал и не събирал от потребителя обезщетение, с
което стриктно спазвал разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗПК. Ищецът се
възползвал от правото на отказ по 4 от кредитите, по които е бил одобрен.
Ответникът намира за неоснователни доводите за унищожаемост на
Договора за кредит и Договора за гаранция поради измама, грешка или
крайна необходимост. На ищеца била представена цялата изискуема
преддоговорна информация през целия процес на кандидатстването – размер
на главница, размер на лихва, лихвен процент, ГПР, погасителни вноски. Това
се случило (i) след попълването на електронния формуляр на интернет
страницата на „Ф.“ за отпускането на кредит (ii )чрез предоставения СЕФ на
електронната поща на ищеца след подаване на заявката за кредит и (iii) чрез
предоставения проект на договор за кредит. На всеки един етап от
кандидатстването ищецът можел да се откаже от искания кредит. Ищецът
също така изрично избрал да ползва услугите на „Ф. Б.“, вместо да посочи
личен гарант, при което се е визуализирала дължимата сума за предоставяна
на избраната услуга. След като се запознал с условията по кредита, ищецът
дал своето изрично съгласие за сключване на Договора за кредит чрез
нарочен CMC. Оттук, искането на ищеца за унищожаването на договорите
следвало да се счита за неоснователно.
Относно унищожаването на Договора за кредит и Договора за
гаранция поради крайна нужда, ответникът релевира възражение за изтекла 1-
годишна погасителна давност. Двата договора били сключени на 28.11.2016
г., следователно искането за унищожаването на договорите на това основание
19
следвало да се счита за погасено по давност. Дори разгледан по същество,
този иск също следвало да бъде оставен без уважение. Ищецът не навеждал
каквито и да било доказателства и факти, доказващи твърдението му. Също
така той бил надлежно информиран за всички елементи на поискания кредит
още на етап кандидатстване. В случай, че условията, при които се отпускат
кредитите от „Ф.“ не удовлетворяват ищеца, той можел да се обърне към
друго лице за предоставянето на кредит. С приемането на Общите условия,
ищецът декларирал, че: 1) икономическото му положение позволява
своевременно да изпълни условията на Договора; 2) осведомен е и при
необходимост се е консултирал със специалист за съпътстващите задължения,
които могат да се отразят негативно на икономическото му състояние; 3)
осведомен е, че лихвената ставка по потребителския кредит в друга
финансова институция или банка може да бъде по-ниска от предложената от
Дружеството и независимо от това Кредитополучателят желае да получи
потребителски кредит от Дружеството; 4) Дружеството не го е принуждавало
да взима потребителски кредит и по негово желание му е разяснило
съпътстващите сключването на Договора задължения и му е отговорило на
всички въпроси, свързани с дадения Договор; 5) той не смята условията на
Договора за себе си като крайно неподходящи (чл. 3.6 от Общите условия).
В допълнение към всичко гореизложено по предявения иск,
следвало да се отбележи, че ищецът добре познавал продуктите на „Ф.“.
Ищецът бил кандидатствал за кредит от „Ф. Б.“ общо петдесет и един пъти
(51) пъти в периода от 22.12.2014 г. до 14.07.2021 г., като в 41 (четиридесет и
един) от тях бил одобрен след извършвана оценка на кредитоспособността
му, като при всяко кандидатстване ищецът избирал гаранция от „Ф. Б.“.
Видно от кредитната история на ищеца, същият не счел при 51
кандидатствания за кредит, че са налице явно неизгодни условия, нито била
налице крайна нужда или друго, което да го накара да се откаже от
сключването на договор.
Предвид изложеното, ответникът моли съда да отхвърли иска на
ищеца и да му присъди разноските по делото. Оспорва направените от
насрещната страна разноски като прекомерни.
С протоколно определение от 12.09.2022 г. съдът е уважил на осн.
чл.214 ГПК молбата на ищцата за изменение размера на иска чрез неговото
20
увеличаване, като същият се счита за предявен за сумата от 181.87 лева,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата
молба в съда – 20.07,2021 г., до окончателното й изплащане.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори и се установява от писмените доказателства, че между
ответника „Ф. Б.“ ЕООД, като кредитодател и М. П. С., като
кредитополучател е бил сключен договор за кредит № 450035 от 28.11.2016
г., по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от
1000.00 лева (чл.1). Сумата е следвало да бъде платена на 12 вноски, съгласно
Погасителния план – неразделна част от договора, като първата падежна дата
е 28.12.2016 г. (чл.2). В чл. 3 е уговорено, че общата сума, която следва
заемателят да върне е в размер на 1230.00 лева, включваща отпуснатият заем
от 1000.00лева и лихва от 230.00 лева, при лихвен процент 23.00%. В чл. 4 е
посочен годишен процент на разходите (ГРП) в размер на 49.11 лева. В чл. 5
е уговорено обезпечение, като страните са се съгласили, че договорът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от F. B. в полза на дружеството. Не
е посочено възнаграждение в договора.
В чл. 7, 9 и чл. 10 от договора, ищцата е дала съгласието си за
обработка на личните й данни, за ползване на кода за потвърждение като
саморъчен подпис на заемателя и за използване на идентификационния номер
като знак за авторството на документите, изпратени от ищцата, включително
идентификационния номер да служи за удостоверяване на електронни
изявления да се считат удостоверени с електронен подпис по смисъла на чл.
13 ал.1 от ЗЕДЕП, както и да има силата на саморъчен подпис.
От неоспореното заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ,
което съдът кредитира изцяло като обективно, обосновано и изчерпателно, се
установява, че общата сума, която М. П. С. е изплатила на „Ф. Б.“ ЕООД по
договор за предоставяне на потребителски кредит № 450035 от 28.11.2016 г., е
в размер на 1181.87 лева, както следва: на 29.12.2016 г.– 167.00 лв. и на
06.01.2017 г. – 1014.87 лв. С преведената сума са заплатени: главница в
размер на 1 000.00 лв.; лихва в размер на 43.74 лв.; плащания съгласно
Тарифата и Общи условия – 5.00 лв.; сума за допълнително избрана
21
незадължителна услуга – 133.13 лв.
На база данни от извлечение на сметка IBAN B***************,
Аналитичен номер ****************************, Разплащателни сметки
на граждани и домакинства в левове, с титуляр М. П. С. Договор за паричен
заем № 450035 от 28.11.2016 г. е предсрочно погасен на 06.01.2017 г.
Видно от експертното заключение, по зададени параметри на
Договор за паричен заем № 450035 от 28.11.2016 г.:
- главница 1000.00 лв.;
- срок на кредита в месеци: 12 Първа падежна дата: 28.12.2016 г.;
- последна падежна дата 23.11.2017 г.;
- лихва, в размер на 230.00 лв.;
- без включване на възнаграждение за „поръчител“ - 770.00 лв.
Годишният лихвен процент е 23,00%, а Годишният процент на разходите по
заема е в размер на 49.11 %.
По зададени параметри на Договор за паричен заем № 450035 от
28.11.2016 г.:
- главница 1000.00 лв.;
- срок на кредита в месеци: 12;
- първа падежна дата: 28.12.2016 г.;
- последна падежна дата 23.11.2017 г.;
- лихва, в размер на 230.00 лв.;
- с включване на възнаграждение за „поръчител“ от 770.00 лв.;
- сума за връщане в общ размер на 2000.00 лв.
Годишният лихвен процент е в размер на 152.34 %,, Годишният процент на
разходите е в размер на 319.62 %, оскъпяването в срока на кредита е 100.00 %.
По зададени параметри на Договор за паричен заем № 450035 от
28.11.2016 г., предсрочно погасен на 06.01.2017 г.:
- главница 1000.00 лв.;
- срок на кредита в дни: 39;
- първа падежна дата: 28.12.2016 г.;
- последна падежна дата 06.01.2017 г.;
22
- лихва, в размер на 43.74 лв.;
- без включване на възнаграждение за „поръчител“ от 133.13 лв.;
- сума за връщане в общ размер на 1043.74 лв.
Годишният лихвен процент е в размер на 40.94 %, Годишният процент на
разходите е в размер на 49.28 %, оскъпяването в срока на кредита е 4.37 %.
По зададени параметри на Договор за паричен заем № 450035 от
28.11.2016 г., предсрочно погасен на 06.01.2017 г.:
- главница 1000.00 лв.;
- срок на кредита в дни: 39;
- първа падежна дата: 28.12.2016 г.;
- последна падежна дата 06.01.2017 г.;
- лихва, в размер на 43.74 лв.;
- с включване на възнаграждение за „поръчител“ от 133.13 лв.;
- сума за връщане в общ размер на 1176.87 лв.
Годишният лихвен процент е в размер на 165.53 %, Годишният процент на
разходите /ГПР/ е в размер на 359.14 %, оскъпяването в срока на кредита е
17.69 %.
От заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се
установява, че Договорът за кредит е изпълнен на шрифт „Н.“ с размер 12 pt.
Съдът намира предявения иск за основателен и доказан по следните
съображения:
Между страните е бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит и не се спори, че ответникът е изпълнил задължението
си да предостави сумата, предмет на договора, а ищецът като длъжник – да
върне заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за кредит по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
23
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон – ЗПК.
Предявеният иск е с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД.
Първата хипотеза в посочения законов текст предвижда обезщетение за нещо,
предадено, респективно – получено без основание, в случая – по силата на
нищожни клаузи на договор за потребителски кредит.
В уточняващата си молба вх. №7491/02.12.2021 г., ищцата изрично
посочва, че предявява един осъдителен иск – за заплащане на сума, получена
от ответното дружество без основание, поради нищожност, евентуално –
унищожаемост, на процесния договор за предоставяне на потребителски
кредит и свързания с него договор за предоставяне на гаранция.
Основателността на иска предполага заплащане на сочената от
ищеца сума на ответника, което обстоятелство следва да бъде установено при
условията на пълно и главно доказване от ищеца. В тежест на ответника е да
установи при условията на пълно и главно доказване наличието на основание
за задържане на сумата, в т.ч. наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за заем.
Сключеният между страните договор № 450035 от 28.11.2016 г.
представлява договор за потребителски кредит, сключен от разстояние по
смисъла на ЗПФУР, поради което неговата действителност следва да се
съобрази с изискванията на специалните закон – ЗПК и ЗПФУР, както и с
общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. В
разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за
предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е
възложена на доставчика на услугата. За доказване на преддоговорната
информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се
прилага ЗЕДЕУУ, а преддоговорната информация, както и изявленията,
24
направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Съгласно чл. 3 от ЗЕДЕУУ
електронният документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от
23.07.2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните
услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на
Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28.08.2014 г.), а съгласно чл. 3, ал. 2
от ЗЕДЕУУ писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен
документ съдържащ електронно изявление. Съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ
правната сила на електронния подпис е равностойна на тази на саморъчния
подпис, когато това е уговорено между страните. Такава уговорка между
страните се съдържа в клаузата на чл. 10 от договора, съгласно която ищецът
е дал изричното си съгласие кодът за потвърждение, предоставен от
кредитора, който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ
във взаимоотношенията с дружеството да има силата на негов
собственоръчен подпис.
Оспорва се от ищцата, че договор за кредит № 450035 от 28.11.2016
г. е подписан от нея с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от
ЗЕДЕУУ във връзка с чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския Парламент и на Съвета от 23.07.2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на
вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО. В тази връзка, при
доказателствена тежест на ответника, като доставчик на услугата, същият не
установи факта, че е изпълнил задълженията си да предостави на ищцата
преддоговорната информация, съгласно приетото по-горе. Във връзка с
твърденията си за спазена процедура, ответникът представя разпечатки от
електронната си система за кандидатстване за кредити, подадени от ищцата,
някои от които през няколко дни или в два съседни дни, включително
заявката за процесния кредит, но от същите не се установява дали
преддоговорната информация е била предоставена.
Разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК въвеждат особени изисквания за валидност на
договора за потребителски кредит, чието неизпълнение води до неговата
25
недействителност съгласно императивната разпоредба на чл. 22 от ЗПК.
Договор за кредит № 450035 от 28.11.2016 г. е сключен в писмена
форма, в изискуемия размер на шрифта – 12. Не е спазено обаче изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит да съдържа
погасителен план. В чл.2 от Договора са посочени единствено броят на
погасителните вноски и първата падежна дата, като не става ясно каква е
периодичността на вноските, нито крайната дата за издължаване по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към
закона начин. ГПР по кредита, според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит
не е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа
за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора. В случая в договора за
заем е посочена единствено абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, не е посочено кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР от
49.11 %. Не е ясно също така как посоченият лихвен процент от 23.00 %
участва в ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какво е реалното оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
26
Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. Поради това, следва се приеме, че е налице
нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора за
кредит, което съгласно чл. 22 от ЗПК води до недействителност не само на
тази клауза, но и на цялото договорно правоотношение поради противоречие
със закона.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза може да се направи извод, че в посочения в договора за
потребителски кредит ГРП от 49.11 % не е включена сумата от 770.00 лв.,
представляваща такса за поръчителство по договора за гаранция
(поръчителство), сключен с „Ф. Б.“, който обезпечава договора за заем,
доколкото вещото лице е посочило, че с тази сума кредитът се оскъпява, а
ГПР и ГЛП нарастват значително. С тази допълнителна такса се покриват
разходи, които са свързани с договора за заем и са били предварително
известни на кредитора, най-малкото защото сключването на договора за
гаранция (поръчителство) е регламентирано в клаузата на чл. 5 от договора за
заем, а също и предвид извършеното плащане на таксата в полза на кредитора.
Поради това стойността на тази такса е следвало да бъде включена в ГПР по
кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 1 от ЗПК. По този
начин макар формално договорът за паричен заем да съдържа размера на
дължимия ГПР, същият накърнява изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
тъй като не отразява реалната стойност на ГПР. Така на практика се стига до
заобикаляне на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за
максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая
надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва.
Посочването в договора за заем на стойност на ГПР и обща дължима
сума, които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски,
представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно – заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
изискванията на чл. 11, ал. 1, 10 т. 10 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалната икономическа тежест на договора. В този смисъл клаузата за
27
размера на ГПР е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за
което съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно. На основание чл.
146, ал. 1 от ЗЗП клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват твърдения и
данни да е индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е
представено съдържанието на договора, може да се предположи, че същият е
бил изготвен предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на
потребителя. Поради това когато е сключвал договора, потребителят не е
имал реална възможност да влияе върху съдържанието му.
Нищожността на договора за заем води до нищожност и на договора
за гаранция (поръчителство), в случай, че такъв е бил сключен. По делото не е
установено сключването му, нито страните по него. За посоченият в чл. 5
гарант F. B. не са установени никакви данни, които да го индивидуализират,
като в случа е невъзможно да се провери дали се касае за съществуващ правен
субект. В общите условия също не е посочено между кои лица се сключва
договора за поръчителство. Дори да се приеме, че същият е бил сключен
между ищцата и трето неучастващо лице,което притежава процесуална
правоспособност, то такъв договор би имал акцесорен характер спрямо
договора за заем и не би могъл да съществува самостоятелно, тъй като служи
за обезпечаване на задълженията по договора за заем, доколкото разпоредбата
на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че поръчителство може да съществува
само за действително задължение. В случая липсват задължения, които да
бъдат обезпечени, което бил довело и до нищожност на договора за
поръчителство.
Поемането на задължение от потребителя да заплати
възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на
кредитора. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на
потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем.
Налице е следователно явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй
като срещу задължението за заплащането на възнаграждение на поръчителя
потребителят не получава никаква насрещна престация.
Тази клауза също е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като внася значително
неравноправие в правоотношението. Дружеството-поръчител поема
задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на
28
1230.00 лева, срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на
770.00 лева, представляващо повече от половината от заемната сума. При
това отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде реализирана, ако
заемателят добросъвестно изпълни задълженията си по договора за заем, но
въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на поръчителя. Освен това
отговорността на поръчителя зависи изцяло от преценката на заемодателя,
което означава, че дори и да не получи изпълнение по договора за заем,
имуществената отговорност на поръчителя може да не бъде ангажирана. По
този начин клаузата на практика прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на заемодателя за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията му.
С оглед изложеното съдът приема, че са основателни наведените от
ищеца твърдения за нищожност на договора за заем и договора за гаранция
(поръчителство). Нищожните договори не произвеждат правно действие в
отношенията между страните. По общото правило на чл. 34 от ЗЗД, когато
договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните
трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея
Ищецът е заплатил по договора за потребителски кредит сума в
размер на 1181.87 лева, което се установява от заключението на вещото лице
по счетоводната експертиза, прието и неоспорено от страните по делото.
Дължимостта на главницата в размер на 1000 лева произтича от изричната
законова разпоредба на чл. 23 от ЗПК, поради което заплащането й е било
надлежно и кредиторът не дължи нейното връщане. Недължимо платена, с
оглед установената по делото нищожност на договора за заем и разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК, е разликата над 1000 лева до пълния размер на плащанията
по договора за кредит, а именно сума в размер на 181.87 лева.
Без правно значение е фактът, дали ответникът е заплатил на гаранта
платената от ищеца такса за предоставяне на поръчителство, уговорено в чл.
5 от договора. За наличие на неоснователно обогатяване е достатъчно и
необходимо да се установи липса на правно основание за разместване на
блага между правните субекти, в случая между кредитора и
кредитополучателя. Без значение за неоснователното обогатяване са
облигационните отношения на една от страните с трети лица.
29
Поради изложеното съдът следва да уважи предявения иск като
основателен и доказан в пълния претендиран размер –181.87 лева.
ОТНОСНО разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50 лева за
държавна такса и 250 лева за възнаграждение на вещо лице.
Следва, на основание чл. 38 ал.1 от ЗА, да се осъди ответното
дружество да заплати на адв. И. Н. сумата в размер на 300.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение изчислено по реда на чл. 38 ал.1
т.2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото адвокатското
възнаграждение се присъжда в минимален размер, възраженията на ответната
страна за неговата прекомерност са неоснователни.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД, „Ф. Б.“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ж.к. М. 3, бул. „А. М.“
№**, вх.*, ет.*, офис **, представлявано от управителите си И. В. Д. и Д. В.
Н.а да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, от гр. С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ №**,
вх *, ет.*, ап.** сумата от 181.87 лв. (сто осемдесет и един лева и осемдесет и
седем стотинки), недължимо платена по договор за потребителски кредит №
450035 от 28.11.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване
исковата молба в съда – 20.07.2021 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ж.к. М. 3, бул. „А. М.“ №**, вх.*, ет.*, офис **, представлявано
от управителите си И. В. Д. и Д. В. Н.а да заплати на М. П. С., ЕГН:
**********, живуща в гр. С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ №**, вх *, ет.*, ап.** сумата от
300.00 лв. (триста лева), представляваща разноски по делото.
ПРИСЪДЕНАТА сума по чл.55, ал.1 от ЗЗД може да бъде преведена
по сметка: IBAN: ***********************, BIC: *************, с титуляр:
„Х. С. Е.“ ООД.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
30
управление: ж.к. М. *, бул. „А. М.“ №**, вх.*, ет.*, офис **, представлявано
от управителите си И. В. Д. и Д. В. Н.а да заплати на адв. И. П. Н., с адрес на
упражняване на дейността: гр. С., ул. „И. Д.“ №*, ет.*, ап.*, адвокатско
възнаграждение за осъществено в полза на ищцата по гр. д. №1479/2021 г. по
описа на РС Карлово М. П. С., ЕГН ********** безплатно процесуално
представителство, в размер на 300.00 (триста) лева, определено от съда по
реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ПРИСЪДЕНАТА сума по чл. 38 от ЗА може да бъде преведена по
сметка: IBAN: *************************, BIC: *********, титуляр
Адвокат И. Н., чл. 39 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ЦЧ
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
31