Р Е Ш Е Н И Е
№ 260015
гр. Първомай, 09.10.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД – ПЪРВОМАЙ, втори съдебен състав,
в публично заседание на осемнадесети декември две хиляди и деветнадесета година,
с
Председател: София Монева
при участието на секретаря Петя Монева,
след като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 405 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т.
1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 и с чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от В.Р., Я.Х.и М.С. в качеството на членове на
Съвета на директорите и по процесуално пълномощие от адв. И.В.В.и адв. Н.А.Ш.,
вписани в регистъра съответно на Бургаска и Софийска адвокатски колегии, с
адрес за съдебна кореспонденция: ***, моли съда да признае за установено в отношенията между
страните, че ответникът В.Н.Д., с
адрес: ***, му дължи, както
следва:
Ø
сумата от 45,
52 лева (четиридесет и пет лева и петдесет и две стотинки), представляваща
стойност на далекосъобщителни услуги, потребени по Допълнително споразумение от
26.11.2015 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
20.10.2014 г. за периода от 15.03.2016 г. до 14.08.2016 г.;
Ø
сумата от 84,
24 лева (осемдесет и четири лева и двадесет и четири стотинки), представляваща
стойност на далекосъобщителни услуги, потребени по Допълнително споразумение от
26.01.2016 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
07.09.2015 г. за периода от 10.03.2016 г. до 09.06.2016 г.;
Ø
сумата от
146, 79 лева (сто четиридесет и шест лева и седемдесет и девет стотинки),
представляваща лизингови вноски по Договор за лизинг на устройство марка LENOVO A6000 Black от 26.01.2016 г. за периода от 10.03.2016 г. до 09.08.2016 г.;
Ø сумата от 256, 77 лева (двеста петдесет и шест
лева и седемдесет и седем стотинки) – неустойка по чл. 4 от Раздел ІV она
Допълнително споразумение от 26.11.2015 г. към Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер *** от 20.10.2014 г. за предсрочно прекратяване на ползването
на далекосъобщителните услуги;
Ø сумата от 415, 03 лева (четиристотин и петнадесет
лева и три стотинки) – неустойка по чл. 4 от Раздел ІV на Допълнително
споразумение от 26.01.2016 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер
*** от 07.09.2015 г. за предсрочно прекратяване на ползването на
далекосъобщителните услуги, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
15.06.2018 г., до окончателното издължаване, за принудителното изпълнение на
които вземания е издадена Заповед
№ 182/15.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа на Районен съд –
Първомай, І състав.
Претендира и присъждане на сторените в
настоящото и заповедното производство съдебно-деловодни разноски.
Исковите претенции се обосновават с фактически твърдения, че по силата на сключени между страните Допълнително споразумение от 26.11.2015 г. към Договор за мобилни услуги от 20.10.2014 г. и Допълнително споразумение от 26.01.2016 г. към Договор за мобилни услуги от 07.09.2015 г. ищецът се задължил да предоставя на ответника за 24 месеца далекосъобщителни услуги чрез предпочетен номер съответно *** и *** по план съответно „Интернет 7000” и „Резерв Стандрат 25, 99 Коледа 2015” при стандартна месечна абонаментна такса съответно от 17, 99 лева и 25, 99 лева, а последният се ангажирал да заплаща месечната им стойност в посочения в издадената за тях фактура срок.
Страните били обвързани и от Договор за лизинг от 26.01.2016 г., съгласно който клиентът получил от мобилния оператор устройство марка LENOVO A6000 Black за временно и възмездно ползване срещу цена от 160, 77 лева, подлежаща на разсрочено плащане чрез 23 месечни вноски от по 6, 99 лева всяка, изискуеми на гореуказания падеж.
Абонатът не изпълнил задълженията си да престира
стойността на мобилните услуги, потребени чрез *** и *** за периода съответно
от 15.03.2016 г. до 14.08.2016 г. и от 10.03.2016 г. до 09.06.2016 г.,
възлизаща съответно на 45, 52 лева и 84, 24 лева, и лизинговите вноски за
периода от 10.03.2016 г. до 09.06.2016 г. както в съответния договорен срок,
така и в 10-дневния такъв за доброволно издължаване, предоставен му с отправена
до него на 11.07.2016 г. от насрещната страна покана. Поради така допуснатата
забава ищецът едностранно и
предсрочно прекратил допълнителните споразумения и начислил в тежест на
неизправния потребител предвидената в чл. 4 от Раздел ІV от тях неустойка за
предсрочно прекратяване на доставката на услугите в размер съответно на 256, 77
лева и 415, 03 лева, формирана от сбора на стандартните месечни абонаменти до
изтичане на времедействието на съглашенията, а съобразно чл. 12 от Общите условия, приложими към
лизинговия договор, настъпила предсрочната изискуемост на оставащите дължими 18
месечни вноски в общ размер на 125, 82 лева.
Сочи се,
че кредиторът пристъпил към принудително удовлетворяване на процесните
притезания по реда на чл. 410 от ГПК, постановено със Заповед № 182/15.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа на Районен съд –
Първомай, І състав, срещу
която длъжникът подал възражение.
В срока по чл.
131, ал. 1 от ГПК ответникът не е упражнил процесуалното си право на писмен
отговор.
В откритото съдебно заседание за
разглеждане на делото по същество ищцовото дружество не се представлява, а
ответникът не се явява и не изпраща процесуален представител.
С протоколно Определение от
29.05.2019 г. е постановено спиране на производството на основание чл. 229, ал.
1, т. 1 от ГПК, а с Определение от 28.10.2019 г. – възобновяването му по Молба
вх. № 6884/28.10.2019 г. от ищеца, с която същият информира, че страните са
сключили Споразумение за разсрочване на процесните вземания от 07.05.2019 г., заверен
препис от което представя, но с доводи, че ответникът не е заплатил дори една
от дължимите вноски по уговорения с него погасителен план, пледира за
постановяване на решение при условията на чл. 237 от ГПК.
Според настоящия съдебен състав
отсъстват предпоставките, уредени с посочената разпоредба.
Съгласно чл. 237, ал. 1 от ГПК,
когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното
дирене и се произнася с решение съобразно признанието. Признанието на иска по
смисъла на чл. 237, ал. 1 от ГПК е процесуално действие на ответника, с което
той заявява, че се отказва от защита срещу него, тъй като е основателен (в този
смисъл Решение № 20/07.04.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о.).
В рамките на процеса ответната
страна не е направила процесуално изявление в указания смисъл, а това,
материализирано в приложеното Споразумение от 07.05.2019 г. е с извънсъдебен
характер и не би могло да породи последиците по чл. 237, ал. 1 от ГПК. Отделно
от горното, касателно признатите задължения за неустойка съдът констатира и
пречката, визирана в чл. 237, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради противоречието на
клаузата, от която произтичат, на добрите нрави.
Съдът, след като обсъди
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235,
ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК, и наведените от страните съображения, приема от
фактическа страна следното:
Въз
основа на приобщените доказателствени
източници се установява, че по силата на сключени между страните Договор за мобилни услуги по заявка № ********* от 20.10.2014 г. (л. 10 –
л. 12), изменен с Допълнително споразумение № ********* от 26.11.2015 г. (л. 24
– л. 27), в сила от 26.11.2015 г., и Договор за мобилни услуги по заявка №
********* от 07.09.2015 г. (л. 16 – л. 18), анексиран с Допълнително
споразумение № ********* от 26.01.2016 г. (л. 31 – л. 34), в сила от 26.01.2016
г., и приложимите към тях Общи условия на „Теленор България” ЕАД за
взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги (в сила от
10.09.2010 г., изменени на 21.09.2010 г., 29.02.2012 г., 04.06.2012 г.,
17.08.2012 г., 18.10.2012 г., 07.12.2012 г., 08.04.2013 г., 18.06.2013 г. и
30.04.2016 г., наричани Общите условия) ищецът (с предишно фирмено наименование
„КОСМО БЪЛГАРИЯ МОБАЙЛ” ЕАД) се задължил да предоставя на ответника за 24
месеца съответно до 26.11.2017 г. и 26.01.2018 г. непрекъснати далекосъобщителни
услуги чрез предпочетен номер съответно *** и *** по план съответно „Интернет
7000 за 2 години” и „Резерв Стандрат 25, 99 Коледа 2015” при стандартна месечна
абонаментна такса съответно от 17, 99 лева и 25, 99 лева. Последният, от своя страна,
се ангажирал да заплаща на доставчика стойността им по актуалната му съответно
към 26.11.2015 г. (л. 28 – л. 29) и 26.01.2016 г. (л. 38 – л. 40) ценова листа за
абонаменти на частни лица в срока, указан в издаваната съответно на 15-о и 10-о
число на месеца фактура, но не по-късно от 18 дни след датата на изготвянето й,
а в случай на забава – и неустойка в размер на законната лихва за всеки ден
закъснение.
Съобразно общата клауза по т.
23, дължимите от абоната цени са: а) за първоначално свързване – възмездяваща разходите
по свързване с мрежата и платима еднократно при сключване на индивидуалния
договор, б) месечен абонамент, осигуряващ достъп до услугите – предназначена за
покриване на разноските за мрежова поддръжка и подлежаща на предплащане ежемесечно
в размери според избрания абонаментен план/програма/пакет, в) месечна за
ползвани услуги – представляваща стойността на всички потребени такива през
дадения месец, и д) за временно спиране по т. 69.
Т. 75 от Общите условия признава
на оператора правото при неспазване на което и да е задължение на потребителя да
ограничи незабавно услугите и да прекрати едностранно договорната връзка при
условията на т. 19б и т. 19в.
В т. 4 от Раздел ІV на допълнителните
съглашения страните са постигнали съгласие при предсрочно преустановяване на
обслужването по вина или инициатива на абоната същият да дължи неустойка в
размер на стандартното месечно таксуване за всяка СИМ карта/номер до изтичане
на договорния срок, а съгласно т. 5 от Раздел ІV – и разликата между цената без
абонамент на устройството, ако такова му е било осигурено, по действащата
ценова листа на оператора към момента на прекратяването на договора по
отношение на която и да е отбелязана в него СИМ карта/номер и платената в брой
или съответната обща лизингова такава. В Допълнително споразумение № *********
от 26.11.2015 г. (л. 24 – л. 27), в сила от 26.11.2015 г., е отразено, че на ответника
се предава устройство ALCATEL PIXI3 7 Black със сериен
номер ***.
В съответствие с Договор за
лизинг от 26.01.2016 г. (л. 35), в сила от 26.01.2016 г. за 23 месеца, и представляващите
неразделна част от него Общи условия на договора за лизинг от 24.02.2009 г. (л.
36), предприятието следвало да предостави на потребителя мобилно устройство марка
LENOVO модел A6000 Black със сериен номер *** за временно и възмездно
ползване срещу цена от 160, 77 лева (с включен ДДС), платима от него разсрочено
чрез 23 месечни вноски от по 6, 99 лева по инкорпориран в лизинговия контракт
погасителен план, първата и последната от които с падеж съответно 26.02.2016 г.
и 26.12.2017 г. и които подлежали на фактуриране и престиране в сроковете и по
начина, предвидени за задълженията на лизингополучателя в качеството му на
абонат на мобилни услуги.
В чл. 1, ал. 2 от цитирания договор е регламентирана възможността му да придобие собствеността върху вещта чрез подписване най-малко 10 дни преди края на лизинга на договор с лизингодателя за изкупуването й и след допълнително заплащане на 6, 99 лева и изпълнение на предпоставките, уредени в Общите условия на договора за лизинг и включващи издължаване на всички изискуеми се към датата на покупката суми, включително и по съответния договор за мобилни услуги. В хипотеза че заяви изричен отказ да закупи устройството или не го върне в адекватно състояние – работещо с добър външен вид в оригинална опаковка, придружено от оригинална фактура и гаранционна карта, до месец след периода на ползването, което се изисква при незаявено желание за придобиване, потребителят дължи неустойка в размер на 6, 99 лева.
Чл. 12 от Общите условия на
договора за лизинг гласи, че при неизправност от негова страна лизингодателят може
с писмено уведомление до него да се откаже едностранно от договорно изпълнение
и/или да обяви месечните вноски, както и всички други дължими се суми, за
предсрочно изискуеми и/или да поиска връщане на вещта и чрез продажбата,
прехвърлянето или последващото й отдаване на лизинг да удовлетвори вземането си
и/или принудително да го събере от издадения като обезпечение запис на заповед.
Месечните платежи и другите възнаграждения стават незабавно платими и в случай
на прекратяване на договор за мобилни услуги или допусната по него забава.
Видно от декларативното му
изявление, поместено в съдържанието на лизинговия контракт, както и в Допълнителното
споразумение от 26.01.2016 г., ответникът получил вещта, годна за употреба,
функционираща изрядно и съответстваща напълно на договорените технически
характеристики, както и Общите условия на договора за лизинг, сс които се
запознал и съгласил безусловно. С Декларация-съгласие от 20.10.2014 г. (л. 13),
от 07.09.2015 г. (л. 23), от 26.11.2015 г. (л. 30) и от 26.01.2016 г. (л. 37)
обективирал воля и за приемане на важимите към датата на съответното индивидуално
договаряне Общи условия на оператора за взаимоотношенията му с потребителите на
мобилни услуги, като потвърдил, че му е връчен подписан от представител на дружеството
екземпляр от тях.
В процесния период ищецът
документирал доставките, както следва:
1.
за потребените чрез телефонен номер *** мобилни услуги от пакет по абонаментен
план „Интернет 7000 за 2 години” с:
Ø Фактура № **********/15.04.2016 г. (л. 50) за
отчетен период 15.03.2016 г. – 14.04.2016 г. на стойност от 17, 93 лева (с
начислен ДДС), платима до 30.04.2016 г.;
Ø Фактура № **********/15.05.2016 г. (л. 53) за
отчетен период 15.04.2016 г. – 14.05.2016 г. на стойност от 18, 59 лева (с
начислен ДДС), платима до 30.05.2016 г.;
Ø Фактура № **********/15.06.2016 г. (л. 56) за
отчетен период 15.05.2016 г. – 14.06.2016 г. на стойност от 17, 99 лева (с
начислен ДДС), платима до 30.06.2016 г.;
2. за потребените чрез телефонен номер *** мобилни услуги от пакет по абонаментен
план „Резерв Стандрат 25, 99 Коледа 2015” и други, за лизинг и за неустойка
за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги с:
Ø Фактура № **********/10.04.2016 г. (л. 48 – л. 49)
за отчетен период 10.03.2016 г. – 09.04.2016 г. на стойност от 33, 94 лева (с начислен ДДС), платима до 25.04.2016 г., от която 27, 02 лева
за мобилни услуги и 6, 99 лева за трета лизингова вноска;
Ø Фактура № **********/10.05.2016 г. (л. 51 –
л. 52) за отчетен период 10.04.2016 г. – 09.05.2016 г. на стойност от 39, 91
лева (с начислен ДДС), платима до 25.05.2016 г., от която 32, 92 лева за
мобилни услуги и 6, 99 лева за четвърта лизингова вноска;
Ø Фактура № **********/10.06.2016 г. (л. 54 –
л. 55) за отчетен период 10.05.2016 г. – 09.06.2016 г. на стойност от 33, 01
лева (с начислен ДДС), платима до 25.06.2016 г., от която 26, 02 лева за
мобилни услуги и 6, 99 лева за пета лизингова вноска;
Ø Фактура № **********/10.08.2016 г. за отчетен
период 10.07.2016 г. – 09.08.2016 г. (л. 57) на стойност от 540, 85 лева,
платима до 25.08.2016 г., от която 415, 03 лева за неустойка и 125, 82 лева за лизингови
вноски,
Ø Фактура № **********/15.08.2016 г. за отчетен
период 15.07.2016 г. – 14.08.2016 г. (л. 58) на стойност от 256, 77 лева,
платима до 30.08.2016 г., за неустойка.
На
11.07.2016 г. доставчикът изготвил до ответника Последна покана за доброволно
плащане (л. 60) на сумата от 159, 77 лева с начислен ДДС в срок до 10 дни от
датата на известието с предупреждение, че при неплащане ще пристъпи към прекратяване
на договора за мобилни услуги и достъпа до тях, начисляване на неустойка и
обявяване на оставащите лизингови вноски за предсрочно изискуеми.
Сезиран от кредитора
с подадено на
15.06.2018 г. Заявление вх. № 3917/15.06.2018 г. (л. 2 – л. 5 от ч. гр. дело №
292/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай), Районен съд – Първомай издал Заповед № 182/15.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 292/2018 г.
по описа на Районен съд – Първомай, І състав (л. 15 от ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа
на Районен съд – Първомай), връчена на длъжника на 25.06.2018
г., с която му разпоредил да
заплати на заявителя сумата от 948, 35
лева, равняваща се на сбора на процесните притезания, ведно със законната лихва
за просрочието им, считано от 15.06.2018 г. до окончатеното издължаване. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът ги
оспорил с Възражение
вх. № 4199/27.06.2018 г. (л. 18 от ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа на
Районен съд – Първомай) по образец, в което изтъкнал, че не е информиран
писмено или устно за наличието им и не разбира начина на формирането им в
претендираната величина.
След като на 12.07.2018 г. било уведомено от заповедния съд на основание
чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за алтернативата да предяви иск за установяването им,
на 10.08.2018 г. в
законоустановения преклузивен едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК
ищцовото дружество депозирало по пощата раглежданата искова молба вх. № 5119/13.08.2018
г. (л. 2 – л. 5).
Сред доказателствените
материали фигурира и Споразумение от 07.05.2019 г. (л. 113 – л. 114), с което страните
договорили плащането на исковите суми в общ размер от 948, 35 лева и сторените
от ищеца съдебно-деловодни разноски в заповедното и настоящото производство,
възлизащи съответно на 385, 00 лева и 225, 00 лева, да се осъществи от
ответника чрез 16 месечни вноски, първите петнадесет от които от по 100, 00
лева, а финалната от 58, 35 лева и които са платими на последно число на
месеците в периода от месец юни 2019 г. до 31.08.2020 г., като при просрочие на
някоя от тях настъпва изискуемост на целия остатък.
При така
установените фактически положения съдът по правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:
Исковете, отправени по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК, концентрират настоящия спор върху съществуването на
подлежащи на принудително удовлетворяване вземания, за които е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК и които, доколкото са насочени към реализиране на
дължим по договор резултат, черпят материалноправното си основание от чл. 79, ал.
1 от ЗЗД. Нормата предвижда, че ако длъжникът не
изпълни точно задължението си, кредиторът може да иска изпълнението заедно с
обезщетение за забавата.
В
съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК за успешната си защита ищецът носи
тежестта да докаже, че е изправен кредитор по валидни договорни правоотношения
с ответника, които са породили за него изискуеми задължения с очертаната в
исковата молба индивидуализация. Ответната страна на свой ред следва да
установи пълно обстоятелствата, на които позовава възраженията си.
Наведените
фактически данни сочат, че спорните права произтичат от три договорни източника
– Договор за мобилни услуги по заявка № ********* от 20.10.2014 г. (л. 10 – л.
12), изменен с Допълнително споразумение № ********* от 26.11.2015 г. (л. 24 –
л. 27), в сила от 26.11.2015 г., Договор за мобилни услуги по заявка №
********* от 07.09.2015 г. (л. 16 – л. 18), анексиран с Допълнително
споразумение № ********* от 26.01.2016 г. (л. 31 – л. 34), в сила от 26.01.2016
г., и Договор за лизинг от 26.01.2016 г. (л. 35), в сила от 26.01.2016 г.
Като сключени от ищеца в битността му на „търговец” по чл. 1,
ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, обсъжданите
сделки се квалифицират като търговски от чл. 286, ал. 1 от ТЗ, а по отношение
на лизинга – и от чл. 286, ал. 2 във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 15 от ТЗ. Чл. 287
от ТЗ въздига казаното в основание за важимост на относимите към тях правила на
ТЗ и спрямо ответника нетърговец, доколкото от закона не следва друго. За
неуредените положения чл. 288 от ТЗ препраща към гражданското законодателство.
Съглашенията
безсъмнено попадат в приложното поле и на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), който, както е пояснено в § 13а, т. 9 от ЗПК, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори (наричана Директивата), по
съображения че ищецът се явява „търговец” по разума на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП,
който в кръга на своята търговска дейност в частния сектор договаря с
потребители, а като такива § 13, т. 1 от ДР на същия закон категоризира физическите лица,
ползващи услуги, непредназначени за извършване на търговско или професионално
занятие.
Предмет на първите два договора са
електронни съобщителни услуги, които по дефиницията на § 1, т. 17, изр. 1 на ДР
на Закона за електронните съобщения (ЗЕС) обичайно са с възмезден характер и изцяло или предимно включват пренос на сигнали по
електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса чрез мрежи за
радиоразпръскване, без такива, свързани със съдържанието и/или контрола върху
него.
В качеството на юридическо
лице, което осъществява по търговски начин електронни съобщения по регламента
на ЗЕС ищцовото дружество се легитимира
с особения статут по т. 50 от § 1 на ДР на ЗЕС на „предприятие,
предоставящо обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги”.
Предвид
горното оформянето и правните последици на сделките се подчиняват на
специалната регламентация на ЗЕС.
При режима на чл. 228, ал. 1 във вр. с чл.
226, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕС операторът урежда отношенията си с крайните
потребители, профил на каквито § 1, т. 26 във вр. с т. 49 от ДР на ЗЕС придава
на юридически или физически лица, които ползват или заявяват ползване на
обществена електронна съобщителна услуга, без на свой ред да я предоставят, въз основа на
индивидуални договори при изготвени от първия и представляващи неразделна част
от тях общи условия. Съгласно чл. 227, ал. 3 от ЗЕС,
предприятията разработват и публикуват ценова листа на предлаганите услуги,
съдържаща цените им, ценови пакети или тарифи и условия за тяхното потребление.
Необходимо е индивидуалните договори при общи условия да съдържат най-малко
следните реквизити, изброени в чл. 228, ал. 1 от ЗЕС: 1. идентификационни данни
на крайния потребител; 2. негов телефон (факс, електронен адрес) и адрес; 3.
вид и описание на услугите; 4. срок на договора и условия за неговото
и на услугите подновяване и прекратяване, включително: а) изисквания за
минимално потребление или минимална продължителност за възползване от
промоционални условия; б) такси за преносимостта на номера и други
идентификатори; в) неустойки и обезщетения, свързани с прекратяване на
договора, включително възстановяване на направени разходи по отношение на
крайни електронни съобщителни устройства; г) едностранно прекратяване на
договора от страна на абоната с едномесечно предизвестие, и 5. цени, ценови
пакети или тарифи, условия и срокове на плащане.
Според чл. 228, ал. 2 от ЗЕС и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП гореизложената информация
следва да бъде представена ясно, изчерпателно и леснодостъпно, предписание в
каквато насока чл. 227, ал. 4 от ЗЕС поставя и досежно общите клаузи.
Контрактуването си с абонатите през процесния период ищецът отнапред е
уеднаквил с Общи условия на „Теленор
България” ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги (в
сила от 10.09.2010 г., изменени на 21.09.2010 г., 29.02.2012 г., 04.06.2012 г.,
17.08.2012 г., 18.10.2012 г., 07.12.2012 г., 08.04.2013 г., 18.06.2013 г. и
30.04.2016 г.), които, съобразно чл. 298, ал. 1,
изр. 2, т. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 147а, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗЗП, са
станали задължителни за ответника в меродавната им редакция към съответната
дата на първоначалното и допълнителното договаряне, тъй като с нарочна
Декларация-съгласие от 20.10.2014 г. (л. 13), от 07.09.2015 г. (л. 23), от
26.11.2015 г. (л. 30) и от 26.01.2016 г. (л. 37) същият е заявил писмено, че са
му предварително връчени за запознаване, че ги приема, както и че е снабден с екземпляр
от тях, подписан от представител на търговеца.
Съотнасяйки конкретната фактическа
обстановка към визираните нормативни постановки и задължен да следи служебно за
нищожността на правопораждащото правоотношение или на негови отделни сегменти
поради тяхната неравноправност или противоречие с императивни материалноправни
норми, призвани да охраняват правния и обществения ред, или с добрите нрави, когато
разполага с нужната за целта фактическа и правна осведоменост (в този смисъл
Решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о., Решение №
229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 205/19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017
г., ГК, I г.
о., и Решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.), съдът формира
извод, че страните са обвързани от валидни индивидудални формални, двустранни,
консенсуални и възмездни Договори за мобилни услуги от 20.10.2014 г. (л. 10 –
л. 12) и от 07.09.2015 г. (л. 16 – л. 18), и Допълнителните споразумения към
тях съответно № ********* от 26.11.2015 г. (л. 24 – л. 27) и № ********* от
26.01.2016 г. (л. 31 – л. 34), сключени при горецитираните Общи условия. Приложените
по делото документи, които материализират съглашенията и общите клаузи, доказват,
че договарящите са съгласували воля при спазване на чл. 228,
ал. 1 и ал. 2, чл. 227, ал. 4 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, която е създала за ищеца задължение да
предоставя на ответника за 24 месеца съответно до 26.11.2017 г. и 26.01.2018 г.
непрекъснати далекосъобщителни услуги чрез предпочетен номер съответно *** и ***
по план съответно „Интернет 7000 за 2 години” и „Резерв Стандрат 25, 99 Коледа
2015” при стандартна месечна абонаментна такса съответно от 17, 99 лева и 25,
99 лева, а за последния – да заплаща на предприятието месечната им стойност по утвърдената
от него съгласно чл. 227, ал. 3 от ЗЕС ценова листа в срока, указан в ежемесечно издаваната съответно на 15-о и
10-о число на месеца фактура, но не по-късно от 18 дни след датата на
изготвянето й.
По причина че въпросните клаузи детерминират
основния договорен предмет и са недвисмислено и разбираемо формулирани, чл.
145, ал. 2 от ЗЗП ги изключва от обхвата на преценката за неравноправност.
Доказателствените материали убеждават, че предприятието добросъвестно и
точно е изпълнило коментираните ангажименти.
Видно от приобщените Фактури № №
**********/15.04.2016 г. (л. 50), **********/15.05.2016 г. (л. 53),
**********/15.06.2016 г. (л. 56), **********/10.04.2016 г. (л. 48 – л. 49),
**********/10.05.2016 г. (л. 51 – л. 52) и **********/10.06.2016 г. (л. 54 – л.
55) е доставяло на клиента описаните в тях мобилни услуги, както следва:
1. от пакет по
абонаментен план „Интернет 7000 за 2 години” чрез телефонен номер *** в общ размер на 56, 51 лева:
Ø за отчетен период 15.03.2016 г. – 14.04.2016
г. на стойност от 17, 93 лева (с начислен ДДС), платима до 30.04.2016 г.;
Ø за отчетен период 15.04.2016 г. – 14.05.2016
г. на стойност от 18, 59 лева (с начислен ДДС), платима до 30.05.2016 г.;
Ø за отчетен период 15.05.2016 г. – 14.06.2016
г. на стойност от 17, 99 лева (с начислен ДДС), платима до 30.06.2016 г.;
2. от пакет по абонаментен план „Резерв Стандрат 25, 99 Коледа 2015” и други
чрез телефонен
номер *** в общ размер на 85, 96
лева:
Ø за отчетен период 10.03.2016 г. – 09.04.2016 г. на
стойност от 27, 02 лева (с начислен ДДС), платима до 25.04.2016 г.;
Ø за отчетен период 10.04.2016 г. – 09.05.2016
г. на стойност от 32, 92 лева (с начислен ДДС), платима до 25.05.2016 г.;
Ø за отчетен период 10.05.2016 г. – 09.06.2016
г. на стойност от 26, 02 лева (с начислен ДДС), платима до 25.06.2016 г.
Със Споразумение от 07.05.2019
г. (л. 113 – л. 114) страните са постигнали съгласие за разсрочване на фактурираните
вземания чрез 16 месечни вноски, платими на последно число на месеците в
периода от месец юни 2019 г. до 31.08.2020 г.
Макар към датата на
приключване на съдебното дирене да е настъпил падежът само на част от тях, с
оглед изявлението на ищеца в Молба вх. № 6884/28.10.2019 г. за липса на
доброволни престации от насрещната страна може да се заключи, че на основание
т. 4 от извънсъдебната спогодба преимуществото на срока е отпаднало и подлежат
на изпълнение.
Действително доказателственият масив не показва предприети погашения, установяването
на които е отредено в тежест на ответника, поради което съдът е мотивиран да признае,
че правната му сфера е обременена със задължения за заплащане на сумите от 45, 52 лева и 84, 24 лева,
представляващи стойност на далекосъобщителни услуги, потребени съответно за
периода от 15.03.2016 г. до 14.08.2016 г. по Допълнително споразумение от
26.11.2015 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
20.10.2014 г., и за периода от 10.03.2016 г. до 09.06.2016 г. по Допълнително
споразумение от 26.01.2016 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер
*** от 07.09.2015 г.
За пълнота следва да се
отбележи, че таксуването на услугите от избрания абонаментен пакет независимо
от реалното им използване се основава на т. 23, б. „б” от Общите условия на
„Теленор България” ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни
услуги и възмездява осигурения от дружеството непрекъснат достъп до тях чрез
съобщителната му мрежа.
Произнасянето по акцесорните
искове на свой ред предполага проверка на валидността на неустоечната уговорка
по т. 4 от Раздел ІV на допълнителните споразумения както от аспекта на добрите
нрави (в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 1/2009 г., ОСTK), така и от този на специалното им нормативно проявление в Глава шеста от
ЗЗП.
Чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД
обявява за нищожен договорът, който накърнява добрите нрави като неписани
морални норми с правно значение, а чл. 146, ал. 1 от ЗЗП – неравноправните клаузи
в него, освен ако не са индивидуално уговорени. По смисъла на чл. 146, ал. 2 от
ЗЗП такива са тези, които не са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено когато се касае за общи условия. Поради отсъствие
на сведения за противното, доказателствената тежест за което според чл. 146,
ал. 4 от ЗЗП пада върху ищеца, следва да се счете, че разглежданата уговорка не
е резултат от персонално договаряне, и доколкото като неотносима към същината на
договора не се обхваща от изключението по чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, попада в обсега
на съдебния контрол.
Като
форма на договорна отговорност неустойката е уредена в чл. 92, изр. 1 от ЗЗД,
според който обезпечава изпълнението
на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Уговарянето й извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции е нищожно поради нарушение на нравствеността
(в този смисъл Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009
г., ОСTK).
За неравноправна чл. 143 от ЗЗП в
меродавната му към времевъзникването на процесните задължения редакция от ДВ,
бр. 57 от 2015 г. определя всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между неговите и на търговеца или доставчика права и задължения, като наред с изброените
генерални признаци, транспониращи чл. 3, § 1 от Директивата, по образец от
Приложението към нейния чл. 3, § 3 текстът на чл. 143 от ЗЗП представя примерен
списък на отделни проявни форми на неравноправност. В т. 5 от него е изведена хипотеза
на задължаване на потребителя при неизпълнение да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
Преценката
за съблюдаване на нравствените принципи се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора
и се ръководи от комплекс от фактически критерии, които са неизчерпателно маркирани
в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK: естеството
на обезпеченото с неустойка задължение (парично или непарично) и неговия размер;
наличието на уговорени други обзпечителни правни способи – поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и начина на определянето й – като глобална сума или като процент от
главницата, базата на начисляването й, вида на неизпълнение на задължението –
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Съобразно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП, неравноправността подлежи на изследване
също към датата на договорното обвързване, като се вземат предвид вида на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и останалите договорки в него или в друг
договор, от който зависи.
Конкретният прочит на обсъдените
показатели обслужва становище, че дължимата се от потребителя неустойка при
предсрочно прекратяване на ползването на мобилни услуги по негова вина или
инициатива към датата на споразуменията, в които е предвидена, не кореспондира с присъщите й функции да гарантира
и стимулира договорното изпълнение, да осигури обезщетяването на очакваните от
неизпълнението вреди и да санкционира неизправния длъжник.
Като се изходи от спецификата
на договорите и насрещните престации по тях – а именно предоставяне на мобилни
услуги срещу заплащане, инкорпориращо фиксиран компонент, наречен в т. 23, б.
„б” от Общите условия „месечен абонамент”, е очевидно, че уговорената неустойка
доставя на предприятието имуществена облага, каквато то би получило при
нормално развитие на договорната връзка, въпреки че е освободено от нея и не осигурява
мобилно обслужване. При това, така зададено, обезщетението не отчита прогнозирания
вреден ефект от неизпълнението, тъй като не държи сметка за характера и размера
на нарушеното задължение, а според т. 75 от Общите условия неспазването на
всеки от ангажиментите на абоната – престационни и непрестационни и респективно
удовлетворяващи различни интереси на оператора, му дават право да прекрати
правоотношението. Пренебрегва и типа на самата неизправност – времева,
количествена или качествена, както и момента, в който е допусната.
Отделно, в Решение на
Европейския съд (трети състав) от 21 април 2016 година по дело C-377/14,
което според чл. 633 от ГПК е задължително за българските съдилища и учреждения
при тълкуването на т. 1, б. „д” от Приложението към чл. 3, § 3 от Директивата, възприета
в т. 5 от чл. 146 от ЗЗП (ДВ, бр. 57 от 2015 г.), се застъпва тезата, че за да
се определи дали неустойката е необосновано висока, следва да се обсъди кумулативното
действие на всички неустоечни клаузи в договора, без да е важно дали кредиторът
настоява да бъдат изпълнени изцяло.
Ето защо не следва да се
подценява и обстоятелството, че когато клиентът е получил мобилно устройство
чрез покупка или лизинг, както е в настоящия случай, т. 5 от Раздел ІV на
допълнителните споразумения прибавя към величината на неустойката по т. 4 и ползваната
от него отстъпка от цената на вещта.
От изложеното следва, че в разрез с
изискванията за добросъвестност неустоечната клауза генерира за потребителя
свръхпрекомерна тежест и предразполага условия за неоправдано облагодетелстване
за търговеца (в този смисъл Решение № 110/21.07.2016 г. на ВКС по дело №
1226/2015 г., I т. о., Решение № 193/09.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2659/2014 г, I т. о. и Решение №
219/09.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 203/2015 г., I т. о.), което я
квалифицира едновременно като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и
неравноправна по разбирането на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Казаното налага решение
за отхвърляне на исковите претенции
за дължимостта й.
Извънсъдебното
признание на неустоечните вземания от ответника, документирано в представеното
Споразумение от 07.05.2019 г. (л. 113 – л. 114), е лишено от предмет и не би могло да санира недействителния
им източник, а спогодбата за разсрочването им като такава върху непозволен
договор се обявява от чл. 366 от ЗЗД за нищожна дори ако страните
са се спогодили относно нейната нищожност (в този смисъл Решение № 205/07.11.2016
г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о.).
По аргумент от чл.
26, ал. 4 от ЗЗД и чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, опорочената клауза не влече недействителност на договорите в цялост, тъй
като, макар да не се замества по право от повелителни правила, може да се
предположи, че те биха били сключени и биха се изпълнявали и без нея. Наличието
й не е водещ мотив за насрещните волеизявления на страните, а отсъствието й не дерогира
диспозитивно предвидените в действащато законодателство инструменти за
обезвреда на кредитора.
Правната същност на сключения между страните Договор за лизинг от 26.01.2016 г. (л. 35) е закрепена в чл. 342, ал. 1 от ТЗ, според който с него лизингодателят се задължава да предостави ползването на вещ срещу възнаграждение на лизингополучателя, който съгласно ал. 3 от чл. 342 от ТЗ може да я придобие по време или след края на договорния срок.
Според чл. 344, ал. 1 и чл. 345, ал. 1 от ТЗ лизингът поражда съответно за първия задължения на наемодател по чл. 230 от ЗЗД, а за втория – на наемател по чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от ЗЗД, както и ангажимент да върне вещта след изтичане срока на договора.
Възползвайки се от възможността по чл. 298, ал. 1, изр. 1 от ТЗ, който разрешава на търговеца да наложи предварително общи параметри в отношенията с клиентите си, ищецът е съставил Общи условия на договора за лизинг от 24.02.2009 г. (л. 36), които, макар да са посочени като неделима част от подписания с ответника лизингов договор, не са приети от него писмено, както повеляват чл. 298, ал. 1, т. 1 от ТЗ и чл. 147а, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗЗП. Единственият външен израз на съгласието му с тях и на потвърждението, че е получил техен екземпляр, е декларацията в текста на индивидуалния контракт, а доказателственото й значение се отрича от чл. 147а, ал. 5 от ЗЗП.
Частните уговорки обаче остават
незасегнати от неприложимостта на общите и пълноценно учредяват между страните облигационно
правоотношение с правните белези по чл. 342, ал. 1 от ТЗ, по което операторът е
спазил изискването по чл. 344, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 230, ал. 1 от ЗЗД да
предаде на клиента технически изправно и годно за употреба мобилно устройство
марка LENOVO модел A6000 Black със сериен номер ***, за временно и възмездно ползване, за което
свидетелства изричното изявление на лизингополучателя в указания смисъл, отразено
в Допълнителното споразумение от 26.01.2016 г. и в лизинговия договор.
Следователно за него съществува насрещно
задължение по чл. 345, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД да
заплати на контрагента си общата лизингова цена от 160, 77 лева (с включен
ДДС), разсрочено чрез 23 месечни вноски от по 6, 99 лева, чийто първоначален
падеж е предоговорен със Споразумението от 07.05.2019 г. (л. 113 – л. 114), но
по вече изложените по-горе доводи за ефекта на неговата т. 4 изискуемостта им е
настъпила предсрочно.
Не са събрани доказателства за погасяване
на последните двадесет и една от тях в общ размер на 146, 79 лева за периода от
месец април 2016 г. до месец декември 2017 г., осчетоводени от лизингодателя за
отчетен период от 10.03.2016 г. до 09.08.2016 г. с Фактури № №
**********/10.04.2016 г. (л. 48 – л. 49), **********/10.05.2016 г. (л. 51 – л.
52), **********/10.06.2016 г. (л. 54 – л. 55) и **********/10.08.2016 г. (л.
57), поради което предявената претенция следва да се уважи.
Поради закъснението за удовлетворяване на така констатираните вземания ответникът дължи и законната лихва върху тях от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 15.06.2018 г., до окончателното им издължаване, с изключение на периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл. – за стойността на мобилните услуги, и на периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. вкл. – за лизинговата цена, през които
чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (с настоящо заглавие Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците) забранява начисляване на лихва за забава на частноправни договорни задължения. В първоначалната й формулировка, в сила от 13.03.2020 г., нормата ограничава действието си до отмяната на извънредното положение, продължило до 13.05.2020 г. вкл., а след изменението й със Закона за изменение и допълнение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г.) обхватът й е стеснен до дълговете по договорите за кредит и за лизинг. Последните са изключени от него със следващата й редакция със Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето, обнародван в ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.
С оглед разрешението на спора
са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 от ГПК за осъждане на ответника да възстанови съразмерно с уважената част
от исковете съдебно-деловодните разноски
на ищеца, претендирани, съгласно Списък по чл. 80 от ГПК (л. 112), и действително
сторени, както следва:
Ø в исковото производство в общ размер на 341, 00
лева, от които 125, 00 лева – довнесена държавна такса за разглеждане на
претенциите, и 216, 00 лева – възнаграждение за квалифицирана процесуална
защита от един адвокат, уговорено и платено съгласно Договор за правна защита и
съдействие № 5160/05.03.2019 г. (л. 93) в размер на 360, 00 лева;
Ø в заповедното производство в общ размер на 241, 00
лева, от които 25, 00 лева – внесена държавна такса за разглеждане на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и 216, 00 лева –
възнаграждение за квалифицирана процесуална защита от един адвокат, уговорено и
платено съгласно Договор за правна защита и съдействие № 5160/05.03.2019 г. (л.
11 от ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай) в размер на
360, 00 лева.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че В.Н.Д., с адрес: ***, дължи на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от В.Р., Я.Х.и М.С. в качеството на членове на Съвета на
директорите и по процесуално пълномощие от адв. И.В.В.и адв. Н.А.Ш., вписани в
регистъра съответно на Бургаска и Софийска адвокатски колегии, с адрес за
съдебна кореспонденция: ***, както следва:
Ø
сумата от 45,
52 лева (четиридесет и пет лева и петдесет и две стотинки), представляваща
стойност на далекосъобщителни услуги, потребени по Допълнително споразумение от
26.11.2015 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
20.10.2014 г. за периода от 15.03.2016 г. до 14.08.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 15.06.2018 г., до окончателното издължаване, с изключение
на периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл.;
Ø
сумата от 84,
24 лева (осемдесет и четири лева и двадесет и четири стотинки), представляваща
стойност на далекосъобщителни услуги, потребени по Допълнително споразумение от
26.01.2016 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
07.09.2015 г. за периода от 10.03.2016 г. до 09.06.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 15.06.2018 г., до окончателното издължаване, с изключение
на периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл.;
Ø
сумата от
146, 79 лева (сто четиридесет и шест лева и седемдесет и девет стотинки),
представляваща лизингови вноски по Договор за лизинг на устройство марка LENOVO A6000 Black от 26.01.2016 г. за периода от месец април 2016 г. до месец декември 2017
г. и начислени за отчетен период от 10.03.2016 г. до 09.08.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 15.06.2018 г., до окончателното издължаване, с
изключение на периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. вкл., за принудителното
изпълнение на които вземания е издадена Заповед № 182/15.06.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа на Районен
съд – Първомай, І състав, като исковете
за сумата от 256, 77 лева (двеста петдесет и шест лева и седемдесет и седем
стотинки) – неустойка по чл. 4 от Раздел ІV на Допълнително споразумение от
26.11.2015 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
20.10.2014 г. за предсрочно прекратяване на ползването на далекосъобщителните
услуги, и за сумата от 415, 03 лева (четиристотин и петнадесет лева и три
стотинки) – неустойка по чл. 4 от Раздел ІV на Допълнително споразумение от
26.01.2016 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от
07.09.2015 г. за предсрочно прекратяване на ползването на далекосъобщителните
услуги, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение в съда – 15.06.2018 г., до окончателното
издължаване, ОТХВЪРЛЯ като неоснователни.
ОСЪЖДА В.Н.Д., с адрес: ***, да
заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от В.Р., Я.Х.и М.С. в качеството на членове на
Съвета на директорите и по процесуално пълномощие от адв. И.В.В.и адв. Н.А.Ш.,
вписани в регистъра съответно на Бургаска и Софийска адвокатски колегии, с
адрес за съдебна кореспонденция: ***, както следва:
Ø сумата от 341, 00 (триста четиридесет и един)
лева – съдебно-деловодни разноски в исковото производство за държавна такса за разглеждане на предявените искове и за квалифицирана процесуална защита от един
адвокат съразмерно с уважената част от исковете, и
Ø сумата от 241, 00 (двеста четиридесет и един) лева – съдебно-деловодни разноски по ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа на Районен
съд – Първомай, І състав, за държавна такса за разглеждане на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и за квалифицирана процесуална защита от един
адвокат съразмерно с уважената част от исковете.
ДА
СЕ ВРЪЧИ на страните препис от решението.
ДА СЕ ВЪРНЕ и ДОКЛАДВА на
състава досието на ч. гр. дело
№ 292/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, І състав, ведно със заверен препис от решението, СЛЕД влизането му в
сила.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: (п)
СМ/МИ