№ 486
гр. Благоевград, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:РОСИЦА ВЕЛКОВА
СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно
гражданско дело № 20251200500756 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 12146/15.05.2025 г., подадена от
И. К. Б., ЕГН **********, с адрес *********, чрез адв.Б., със съдебен адрес
*********, насочена против Решение № 356/30.04.2025 г., постановено по гр.д
№ 2742/2024 г. по описа на РС - Благоевград, с което е отхвърлен като
неоснователен предявения осъдителен иск за осъждане на ответника да
заплати на ищцата дължимо трудово възнаграждение за периода от 14.03.2024
г. до 09.10.2024 г. в размер на 17 727.37 лв., ведно със законна лихва от
подаване на исковата молба - 09.10.2024 г., до окончателното плащане на
дължимото.
С жалбата се поддържа становище за неправилност, необоснованост и
немотивираност на обжалвания съдебен акт и за постановяването му при
погрешен анализ на събраните по делото доказателства и установената
фактическа обстановка, както и в противоречие с материалния закон. Оспорва
се извода на първоинстанционния съд, че не е установено, че ищцата през
1
исковия период реално е полагала труд. В тази насока въззивницата се
позовава на представения от нея трудов договор № 001/14.03.2024 г., с който е
назначена на длъжността "технически секретар" в ответното дружество.
Отбелязва се, че договорът е бил регистриран в НАП на 14.03.2024 г. Според
въззивницата, процесният трудов договор и сключеното към него
допълнително споразумение са останали при работодателя и затова не
разполага с тях към момента на депозиране на исковата молба. Обръща се
внимание, че работодателят има задължение да съхранява всички документи
от личното трудово досие на работниците за минимален срок от 3 години,
съобразно предвиденото в чл.358, ал.1, т.3 от КТ, както и всички ведомости за
срок от 50 години, съобразно предвиденото в чл.12, ал.1 от Закона за
счетоводството.
Въззивницата оспорва констатациите на районния съд, че не е доказано
реалното полагане от нейна страна на труд в ответното дружество.
Освен това се изтъква, че ответникът не е депозирал в срок отговор на
исковата молба, поради което всички извършени от него в производството
процесуални действия са преклудирани.
Прави се оплакване и за немотивираност на обжалвания съдебен акт
като постановен при незачитане на част от събраните от РС писмени
доказателства.
По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да отмени
решението на РС Благоевград и да уважи изцяло ищцовата претенция.
Претендират се и разноски.
Отговор на въззивната жалба е постъпил от насрещната страна "П.К.
2021" ЕООД в законоустановения двуседмичен срок
С отговора се поддържа становище за правилност и законосъобразност
на обжалвания съдебен акт. В отговора се развиват подробни съображения
относно правното естество на трудовия договор, като се прави извод, че по
делото не е установено наличието на такъв между страните. Сочи се, че
представения от въззивницата - ищца в първоинстанционното произиводство
такъв, не е подписан от управителя и собственик на ответното дружество.
Освен това се обръща внимание, че изискването на КТ за писмена форма е за
валидност, поради което при нарушаването й не възниква валидно трудово
2
правоотношение. Цитира се и практика на ВКС в тази насока. Според ищеца,
липсата на трудов договор не може да бъде заместена от други писмени
документи, вкл. и уведомление по чл.62, ал.3 от КТ, каквото е установено, че е
подадено на 14.03.2024 г. за въззивницата. По отношение на този факт се
обяснява, че уведомлението е подадено от лицето К.Ч., който е счетоводител в
счетоводна къща "Европат Ват Консулт" ООД, представляваща ответника от
момент следващ този на подаване на данните в НАП, а именно от 12.04.2024 г.,
въз основа на пълномощно с нотариална заверка на подписите. Освен това се
заявява, че преводач на управителя на ответното дружество - г-н П. при
сключване на упълномощителната сделка е била въззивницата, която според
ответника го е подвела, уведомявайки го, че подписва пълномощно във връзка
с дейността на друго дружество, а именно "Джордж 20" ЕООД.
Ответникът твърди и че по делото не е доказан размера на уговореното и
дължимо трудово възнаграждение, което се претендира, доколкото и
представеното от въззивницата допълнително споразумение, също не е
подписано от работодателя.
Според ответника, правилно РС е приел, че по делото не е установено
реалното полагане на труд, което е свързано с липсата на доказателства за
моментът, от който въззивницата е започнала изпълнението на трудовия
договор, характера на трудовата дейност, мястото на работа и работното място
като помещение, цех, стая, нахождение на машина, съоръжение или друго
подобно териториално определено място в предприятието.
По отношение оплакването във въззивната жалба, че не е задължен
ответника да представи трудовото досие на въззивницата и за прилагане на
последиците по чл.161 от ГПК се поддържа становище, че с оглед липсата на
доказателства за наличие на трудово правоотношение между страните, не са
налице предпоставките по чл.190 от ГПК. Това становище се аргументира с
практика на ВКС, в която се приема, че страната следва да наведе оправдани
съображения, които при необходимост да са подкрепени и със съответни
доказателства, че даден документ е бил издаден и той се намира в противната
страна.
Ответникът оспорва и поддържаното във въззивната жалба пропускане
от негова страна на срока за отговор на исковата молба. В тази насока
обяснява, че обстоятелството, че адресът му, регистриран в ТР е частен дом,
3
не покрива предпоставките за приложение на чл.50, ал.2 от ГПК. Въпреки
това, дори и да се приеме, че е пропуснат предвидения в чл.131 от ГПК,
преклузивен срок, ответникът се позовава на практика на ВКС, в която се
приема, че това не преклудира правото на страна да оспори иска и
обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по
представените от ищеца доказателства.
По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да потвърди
първоинстанционното решение като присъди на ответника направените от
него разноски.
В съдебно заседание въззивникът се явява лично и се представлява от
пълномощник, който поддържа продадената жалба. Ответникът не изпраща
представител. Взема писмено становище по съществото на спора.
Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната
проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
4
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният
съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното
решение.
По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за
нужно да посочи следното:
Предявеният иск е за заплащане на трудово възнаграждение - с правно
основание чл.128, т.2 от КТ, като за уважаването му е необходимо да се
установи наличие на валидно възникнало между страните трудово
правоотношение и неговото съдържание, както и реално положен от
работника труд при работодателя през исковия период.
В решение № 92/16.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 421/2020 г. по описа
на ВКС, IV г.о., ГК, се приема, че действително, съгласно чл.62, ал.1 от
КТ, трудовият договор се сключва в писмена форма за валидност, но
необлеченият в тази форма трудов договор не е правно нищо.
Във връзка със спорния момент по делото относно начина на
установяване възникването и съществуването на едно трудово
правоотношение, налице е тайно формирана практика на ВКС – в тази насока
са решение № 467/31.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 2392/2013 г. по описа
на ВКС, IV г.о.; решение № 251/25.05.2011 г., постановено по гр.д.№ 255/2009
г. на ВКС, IV г.о., решение № 117/07.10.2020 г., постановено по гр.д.№
4457/2019 г. по описа на ВКС, III г.о., ГК, решение № 449/04.07.2024 г.,
постановено по гр.д.№ 2186/2023 г. по описа на ВКС, IV г.о., ГК. Приетите от
касационната инстанция правни разрешения са в насока, че изискването
на чл.62, ар.1 от КТ за писмена форма на трудовия договор, като форма за
валидност е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ
двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато
работникът е подал писмена молба за приемане на работа и предложението му
е прието от работодателя, удостоверено в писмена форма (чрез заповед, акт
или с друго название документ за назначение, който отразява насрещното
волеизявление на предприятието да приеме кандидата на исканата работа и
обективира постигнатото съгласие), за което предложителят е уведомен. Т.е.
ако предложението и приемането се съдържат в два отделни акта, необходимо
е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна – чл.14, ал.1 от
ЗЗД, за да се породи обвързващото действие на договорната връзка, като това
5
може да се установи с всички доказателствени средства. Нещо повече, според
ВКС, законодателят урежда отношенията между страните като при
действителен трудов договор в хипотезата когато работникът е бил
добросъвестен и твърди, че е подал молба или заявление за кандидатстване за
работа или е подписал договор, дори изискването за форма на трудовия
договор да не е спазено – арг. от чл.75, ал.1 от КТ. Работникът се определя за
добросъвестен по смисъла на цитираната разпоредба когато конкретните
условия за полагане на наемен труд са му известни, той ги е приел и е
изпълнявал, респ. започнал да изпълнява към датата на настъпване на
релевантния юридически факт добросъвестно своята престация, изразяваща се
в предоставяне на работна сила. Работодателят, който е допуснал работник да
престира наемен труд, респ. приел е без възражение изпълнението на работата
му, отговаря насрещно за задълженията си, както при действителен трудов
договор. Т.е., в посочените по-горе случаи, работодателят дължи на
работника, за времето през което последният е работил, изплащане на трудово
възнаграждение (доколкото е установено количеството на положения труд, в
т.ч. при липса на достатъчно данни за размера на уговореното трудово
възнаграждение, той се определя от съда при условията на чл.162 от КТ и като
се съобразят всички други установени обстоятелства по делото) и на
обезщетения, регламентирани в трудовото право.
В цитираното по-горе решение № 92/16.06.2020 г., постановено по гр.д.№
421/2020 г. по описа на ВКС, IV г.о., ГК, се приема, че писмената форма на
трудовия договор може да е спазена, дори да няма запазен никакъв документ.
Разгледани са различни хипотези, в основата на които стои разбирането, че от
добросъвестния работник не се очаква да съхранява у себе си копие от
молбата или заявлението за приемане му на работа с входящ номер, респ. от
трудовия си договор, а и работодателят може да не води или да не води
редовно дневник за кореспонденцията. Ето защо, в случаите, в които
работодателят не представи или заяви че не е получил или не пази получената
молба или заявление за приемане на работа, респ. трудовия договор, сключен
с работника, последният може да докаже както подаването на писменото
предложение, неговото съдържание, респ. съставянето и подписването на
трудов договор, с всички доказателствени средства.
Възприема се разбирането, че ако в действителност няма сключен в
6
писмена форма трудов договор и работникът или служителят е действал
добросъвестно при сключването му, отношенията между страните по договора
до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат както при
действителен трудов договор, т.е. правоотношенията между страните се
развиват според обстоятелствата, включително може да бъдат прекратени по
всички уредени в КТ способи, с тази разлика, че при незаконно уволнение
работникът не може да бъде възстановен на заеманата длъжност, ако
работодателят се е позовал на недействителността на договора и съдът я е
прогласил. А ако работникът не е действал добросъвестно, отношенията
между страните се уреждат по ЗЗД според тяхното естеството – договор за
изработка, договор за поръчка, "граждански" или друг ненаименован договор,
гестия или в последна сметка неоснователно обогатяване.
В случая въззивницата е изложила единствено твърдения за сключен
трудов договор с ответното дружество, които се оспорват от последното.
Доколкото писмен договор не е представен /приложеният към исковата молба
не е подписан/ от нито една от страните по делото, за установяване на валидно
възникнало правоотношение, е следвало да се установи някое от посочените
по-горе обстоятелства, а именно подадена молба за започване на работа /за
конкретно определена длъжност/ и приемането й от работодателя, както и
реално положен труд. Указания в тази насока са дадени на ищцата от
първоинстанционния съд с доклада по чл.140 от ГПК /стр.14 от делото на РС-
Благоевград/. Въпреки това доказателства не са ангажирани.
Единствената индиция за наличие на трудово правоотношение е
отразеното в писмото на НАП, приложено на л.48 от делото на БлРС, че е
регистрирано уведомление по чл.62, ал.5 от КТ за сключен трудов договор
между страните с дата 14.03.2024 г. Според съдебната практика обаче,
задължението на работодателя да изпрати уведомление до съответната
териториална дирекция на НАП при сключване, изменение и прекратяване на
трудовия договор по чл.62, ал.3 от КТ е с административен характер и
изпълнението му, респ. неизпълнението му не е относимо към сключването и
действителността /валидността/ на трудовия договор /в тази насока решение
№ 81/25.02.2011 г., постановено по гр.д.№ 930/2010 г. по описа на ВКС, III г.о.,
ГК, решение № 218/05.07.2011 г., постановено по гр.д.№ 775/2010 г. по описа
на ВКС, III г.о., ГК и др./. Този факт би имал правно значение в разглежданата
7
хипотеза единствено като част от верига доказателства, която да сочи
еднозначно на валидно възникнало трудово правоотношение в посочения по-
горе смисъл. В случая са представени само трудов договор и допълнително
споразумение, които не са подписани от страните, без да са ангажирани други
доказателства за съвпадение на насрещните волеизявления на страните. Точно
обратното, липсата на подпис върху посочените документи може да се
приравни на липса на съгласие за обвързване на страните при отразените в тях
условия.
Дори и обаче да беше установено, че страните са валидно обвързани от
трудов договор, то за възникване на задължението на работодателя за
заплащане на уговореното по него възнаграждение, следва да бъде безспорно
доказано, че работникът е полагал труд през исковия период. Такива
доказателства не са събрани в производството. Нещо повече, в заключението
на вещото лице, прието от РС, е посочено, че няма данни за начислени,
изплатени и дължими възнаграждения за исковия период. Въззивницата не е
ангажирала писмени и/или гласни доказателства, че се е явявала на работа в
предприятието на ответното дружество, че е изпълнявала конкретни трудови
задължения, вкл. че е налице продукт от дейността й, че са изготвяни
документи в тази връзка и т.н.
Изложените във въззивната жалба оплаквания, че РС не е отчел липсата
на активност от страна на въззиваемия по представяне на личното трудово
досие на И. Б., като поведение, с което се препятства събирането на
доказателства и не е приложил последиците по чл.161 от ГПК не се
възприемат от настоящия състав по изложените по-горе съображения, а
именно, че само по себе си това не може да обоснове извод за основателност
на иска, а ищецът следва да ангажира други доказателства, с които да
установи релевантните за спора факти и в частност възникване на трудово
правоотношение, по което работникът действително е полагал труд. Освен
това, следва да се посочи, че твърденията на въззиваемия, че не разполага с
изисканите документи съответства на останалите събрани доказателства по
делото, а именно с липсата на данни за включване на въззивницата във
ведомостите и другите счетоводни документи, свързани с отчитане положения
труд в ответното дружество /установени от вещото лице/.
Ето защо, въззивният съд приема, че решението на РС-Благоевград е
8
правилно в обжалваната му част, поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски има единствено въззиваемата
страна, каквото искане е направила и пълномощникът й е представил списък
по чл.80 от ГПК, приложен на л.31 от делото. Единственият разход, който се
претендира е адвокатско възнаграждение от 1000.00 лв., срещу което е
направено възражение за прекомерност. Настоящият състав като взе предвид
действителната фактическа и правна сложност на делото, броя предявени
искове, броя проведени съдебни заседания, реално предприетите действия по
процесуално представителство и защита на страна, както и обема събран
доказателствен материал, намира, че заплатеното от ответника
възнаграждение на пълномощника му следва да бъде намалено до 500.00 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 356 от 30.04.2025 г., постановено по гр.д.№
2742/2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА И. К. Б., ЕГН **********, от *********, да заплати на „П.К.
2021" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *********,
представляван от управителя И.Е.С. сумата от 500.00 лв., представляваща
направени от ответника разноски във въззивното производство за адвокатски
хонорар.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена чрез ОС-
Благоевград до ВКС, в 1-месечен срок от получаването му от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9