Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 11.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осми юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5898
по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. **8 и сл. от ГПК.
С решение от 21.01.2020
год., постановено по гр.дело №46700/2015 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД
срещу Е.Г.В. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 3 169.94 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.април 2012 год. до
м.април 2014 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“********ет.5,
ап.**, абонатен №363659, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №**540/2015 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в – 13.05.2015
год. и сумата от 387.44 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 31.05.2012 год. до 08.04.2015
год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени
размери и ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 532.20 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 399.66 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. **9, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Е.Г.В.. Жалбоподателката
поддържа, че по делото липсвали доказателства за дължимостта на претендираните
суми. Освен това исковата молба била нередовна, тъй като били предявени четири
иска и ищецът не бил внесъл следващата се държавна такса за тях. Общите условия
за продажба на топлинна енергия не представлявали индивидуален, общ или
нормативен акт по смисъла на чл. 21, чл. 65 и чл. 75 АПК, като същите не
променяли характера на плавилата като договорни. С решение №4777 от 13.04.2018
год. по адм. дело №1372/2016 год. на ВКС била отменена методиката за дялово
разпределение, което означавало, че начисленото на топлинна енергия до момента
било незаконно. Ищецът не бил представил
по делото отчетния картон за показанията на общия топломер в абонатната станция
за процесния период, свидетелствата за метрологична проверка на топломера и
протоколите за въвеждане на абонатната станция в експлоатация, а
доказателствената тежест била негова. Поради това по делото не били доказани
размера на доставената топлинна енергия и изправността на уредите за измерване
на топлинната енергия. Не следвало да бъде кредитирано заключението по
съдебно-техническата експертиза, тъй като констатациите на вещото лице били
направени въз основа на документи, които не били представени по делото. Ищецът
основавал претенциите си на извършен реален отчет на действително потребена
топлинна енергия. Нормативната уредба ясно разграничавала две хипотези – реален
отчет и сума за дялово разпределение, т.е. на практика уреждала различни по вид
вземания, произтичащи от различни правопораждащи юридически факти. Следователно
в случая СРС бил допуснал нарушение на диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Сочи
също така, че приспадане и добавяне на суми от изравнителни сметки към други
фактури можело да стане само с изричното съгласие на потребителя на топлинна
енергия. В случая със суми за връщане били прихванати от ищеца стари
задължения, които не се отнасяли за процесния период, като същевременно
липсвало съгласие за това от страна на ответницата. Липсвали и доказателства за
извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки от абоната,
поради което това отчитане е било възпрепятствано, като основание за служебно
начисляване на задълженията – чл. 144, ал 1 ЗЕ. Нямало основание за присъждане
на лихва за забава, тъй като ищецът не бил представил доказателства за
публикуването на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, т.е. не било
установено, че ответницата е в забава. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Неоснователно се
явява възражението на жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС,
тъй като исковата молба е нередовна – не е внесена в цялост следващата се
държавна такса /чл. 128, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща
редакция – Изм. – ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова
молба в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания
интерес независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 – за предявените с
една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от
всички интереси. Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/
са подчинени на принципа „един интерес – една такса“, въведен от законодателя,
за да улесни достъпа до правосъдие. Следователно критерий за определяне на
размера на дължимата държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с
всеки от тях се защитава един интерес или се защитават различни интереси.
Предявените от „Т.С.“ ЕАД искове са за парични вземания – главници и
обезщетения за забава в размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че
е сключен между страните договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди. Доколкото с оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/
паричното вземане се състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва
да се приеме, че в разглеждания случай защитаваният интерес е един. Поради това
и въззивният съд приема, че дължимата държавна такса е една по предявените в
частност обективно и пасивно субективно съединени искове и е била внесена от
ищеца /при съобразяване на обстоятелството, че половината от нея е била внесена
в заповедното производство/.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Безспорно е във въззивното производство, а и от
събраните писмени доказателство по делото е видно, че ответницата е собственик
на процесния апартамент №**, находящ се в гр.София, ул.“********ет.5. Следователно същата се явява потребител на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима
редакция, Изм. – ДВ,
бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода, свидетелство
за годност на разпределителите, както и от заключението по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което
при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че през исковия
период в процесния имот е имало монтирани 3 бр. отоплителни тела с 3 бр. ИРРО –
в хола, кухнята и банята, които били демонтирани на **.07.2012 год. /до
посочената дата бил извършван реален отчет на уредите/, както и 1 бр. водомер
за топла вода; топлата вода била начислявана на база реален отчет; делът на
ответницата за отопление, сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни – общият топломер в абонатната станция бил преминал през съответните
метрологични проверки, като било констатирано, че съответства на одобрения тип.
Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество, като въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. В този смисъл
неоснователни са възраженията на ответницата, че дяловото разпределение е било
извършвано неправилно. Според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК,
подзаконовият нормативен акт – какъвто е Методиката за дялово разпределение на
топлинна енергия в сгради – етажна собственост, приета с Наредбата за изменение
и допълнение на Наредба №16-334 от 2007 год. за топлоснабдяването, се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. А основание на
предявените главни искове е възникнало облигационно правоотношение между
страните и доставката на топлинна енергия, а не нейното реално отчитане.
Доказано е също така въз основа на индивидуалните
справки за отопление и топла вода и заключението по съдебно-техническата
експертиза, че за периода от м.април 2012
год. до м.април 2014 год. стойността на доставената топлинна енергия възлиза на
3 169.94 лв., до който и размер релевираната главна претенция се явява
основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Задълженията
за заплащане на стойността на топлинната енергия при действието на чл. 33, ал.
1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2008
год. /т.е. до 12.03.2014 год./ са възникнали като срочни – в 30дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно изпадането в забава на
ответницата не е обусловено от отправянето на покана от кредитора – чл. 84, ал.
1 ЗЗД. В този смисъл претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в
своето основание за периода от 31.05.2012 год. до 08.04.2015 год., а нейният
размер възлиза на 387.44 лв. – определен от СРС при правилно приложение на
правилото на чл. 162 ГПК /при съобразяване на доказания размер на главницата,
която е станала изискуема през периода на действие Общите условия от 2008
год./.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.01.2020 год., постановено по гр.дело
№46700/2015 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/