РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 13.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен
състав, в открито съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и
двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 6211 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 46078/20.02.2020 г.,
постановено по гр.д. № 139 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 56-ти състав, първоинстанционният съд е признал за установено, че
ответницата Н.К.Д. дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД следните суми, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
60315/2018 г. на СРС, II
ГО, 56-ти състав, а именно: за сумата от 333,51 лева, представляваща стойността
на потребена топлинна енергия за периода от
01.07.2015 г. до 30.09.2015 г., ведно със законната лихва върху тях от датата
на заявлението по чл. 410 от ГПК (13.09.2018 г.) до окончателното ѝ
изплащане, като искът е отхвърлен над този размер до размера от 1962,42 лева и
за периода от 01.05.2014 г. до 30.06.2015 г. като погасен по давност и над
сумата от 1962,42 лева до пълно предявения размер от 2006,30 лева като
неоснователен. С постановеното решение е признато за установено, че ответницата
дължи сумата от 67,29 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 15.09.2016 г. до 10.09.2018 г., начислена върху главницата
за топлинна енергия 01.07.2015 г. до 30.09.2015 г., като за разликата до пълния
предявен размер от 544,11 лева. С решението е отхвърлен искът за сумата от 4,90
лева, представляваща главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2015 г. С крайния си акт СРС е осъдил ответницата да заплати на
ищеца сумата от 14,07 лева, разноски в заповедното производство, и сумата от
88,18 лева, разноски в исковото производство. Ищецът е бил осъден да заплати на
ответницата сумата от 296,81 лева - разноски в исковото производство, и на адв. С. Л.Г. - адвокатско възнаграждение в размер от 343,45
лева на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1,
т. 3 от ЗА.
Подадена е въззивна
жалба с вх. № 5040605/06.03.2020 г. от ищеца в първоинстанционното
производство – „Т.С.” ЕАД, срещу решението на СРС в частта, с което са отхвърлени
исковете за разликата над уважения размер от 333,51 лева до пълния предявен
размер от 2006,30 лева, за мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 67,29 лева
до пълния предявен размер от 544,11 лева, както и за сумата от 4,90 лева,
представляваща главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г. В депозираната въззивна жалба се
оспорва решението на СРС като неправилно и постановено в нарушение с
материалния закон. Посочва се, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че претендираните вземания са
погасени по давност. Посочва се, че задълженията по общата фактура от
31.07.2015 г. стават изискуеми на 15.09.2015 г., като от този момент следва да
тече давностният срок. Посочва се, че съгласно общите
условия от 2008 г. на дружеството-въззивник,
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, като след изтичане на последния ден от месеца потребителят изпада в
забава за тази сума на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. За тези обстоятелства
имало издадени протоколи, които били в държане на въззивника
- ищец, но съдът не бил указал на дружеството да ги представи по делото.
Посочва се, че общата фактура за отоплителния сезон 2014 г. – 2015 г. е
публикувана на 15.08.2015 г., във връзка с което също има издадени констативни
протоколи на основание чл. 539 от ГПК. Сочи се, че СРС погрешно е приел, че не
се дължи лихва върху начислената главница за дялово разпределение, тъй като по
делото не били представени доказателства за отправена покана от кредитора за
плащане. Моли се за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и уважаване
на исковите претенции. Търсят се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответницата в първоинстанционното производство – Н.К.Д., чрез адв. Г., в който се поддържа, че въззивната
жалба е неоснователна. Посочва се, че издаването на общата фактура представлява
префактуриране и няма отношение към погасяване по
давност на месечните задължения. Поддържа се, че само ако в общата фактура има
сума за доплащане, тогава възниква това ново задължение, защото то се
основавало на реално измерено количество, като нова давност започва да тече
само за разликата в сумата между прогнозната и реално измереното потребление,
което е за доплащане. Търсят се разноски.
В двуседмичния срок не е постъпило
становище по въззивната жалба от третото лице –
помагач „Н.” ЕАД.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа страна следното:
Със заявление с вх. № 3072834/13.09.2018
г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Н.К.Д. за следните суми: сумата в размер на 2803,59 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г.
до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 13.09.2018 г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 708,01 лева
върху тази сума за периода от 30.08.2015 г. до 10.09.2018 г., сумата в размер
на 9,80 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода
от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 13.09.2018 г. до
изплащане на вземането, и мораторна лихва върху тази
сума в размер от 2,91 лева за периода от 30.08.2015 . до 10.09.2018 г. и
сторени в заповедното производство разноски в размер на 120,49 лева. На
25.09.2018 г. по ч.гр.д. № 60315 по описа за 2018 г. на СРС, II ГО, 56-ти състав е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК за посочените в заявлението суми. В законоустановения срок ответницата е депозирала възражение
по чл. 414 от ГПК, в което е признала дължимостта на
сумите в размер на 797,28 лева - главница за топлинна енергия за периода от м.
10.2015 г. до м. 04.2016 г., в размер на 163,90 лева - лихва върху главницата
за топлинна енергия за периода от 01.09.2016 г. до 13.09.2018 г., в размер на
4,90 лева - главница за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м.
04.2016 г., и в размер на 2,91 лева - лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 30.08.2015 г. до 10.09.2018 г. Ответницата е
възразила за останалите претендирани суми, а именно:
сумата в размер на 2006,30 лева - главница за топлинна енергия за периода от м.
05.2014 г. до м. 09. 2015 г., сумата в размер на 544,11 лева - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 30.08.2015 г. до 13.09.2018 г., както и за сумата в размер на 4,90
лева - главница за дялово разпределение за периода от м. 05.2014 г. до м.
04.2015 г. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК е указана на заявителя възможността
за предявяване на установителен иск в едномесечен
срок, съобщението за което е връчено на 03.12.2018 г. Исковата молба е подадена на
03.01.2019 г. (в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК).
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединените искове с правно основание
чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД срещу ответницата Н.К.Д.
за признаване за установено, че същата дължи сумата в размер на 2006,30 лева,
представляваща главница за топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м.
09.2015 г., сумата в размер на 544,11 лева, представляваща законна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 30.08.2015 г. до 13.09.2018 г.,
както и за сумата в размер на 4,90 лева, представляваща главница за дялово
разпределение за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2015 г., заедно със законната
лихва върху главниците от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК (13.09.2018
г.) до окончателното изплащане на вземанията, за топлоснабден
недвижим имот, находящ се в гр. София, общ. Красно
село, ж.к. „Западен парк”, бл. ******, аб. № 293521. Твърди,
че ответницата е клиент на топлинна енергия. Посочва
се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за
битови нужди от топлопреносното предприятие се
осъществява при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия
от „Т.С." ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като ответницата
не е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо нея са
влезли в сила общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София,
одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник
„Дневник” от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г. и общите условия, одобрени
с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа” и
вестник „19 минути” в сила от 12.03.2014 г. Релевирани
са съображения, че в общите условия са определени редът и срокът, по които
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия, а именно: в общите условия от 2008 г. това е в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят, а по общите условия от 2014 г.
това е в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. Посочва се, че ответницата е използвала топлинна енергия за периода
от м. 05.2014 г. до м. 09.2015 г.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата е
оспорила исковете по основание и размер. Поддържа се, че ищецът не е доставил в
процесния имот топлинна енергия. Прави се възражение
за погасяване на вземанията по давност. Оспорва се, че ответницата не е носител
на вещи права върху имота и че не е заявявала партида при ищеца.
От представеното по делото копие на договор за продажба на държавен недвижим
имот, съгласно Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища, се
установява, че на 15.04.1982 г. ответницата е придобила правото на собственост върху
апартамент, находящ се в гр. София, ул. „******. По
делото е приложено удостоверение с изх. № 68-00-82/4/31.01.2014 г. от ГИС-
София за идентичност на адресите: ж.к. Западен парк, ул. „******(сграда, имаща
два входа) и ж.к. Западен парк, бл. 120, вх. А и вх. Б.
С договор от 06.11.2007 г. ищецът
възлага на „Н.И.” ООД (впоследствие преобразувано в „Н.” ЕАД), което от своя
страна приема, извършването на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия.
От представеното по делото копие от
протокол от общо събрание на етажните собственици от 28.08.2002 г. е видно, че общото
събрание на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ж.к. Западен
парк, ул. „******, вх. А и вх. Б, е взело решение за сключване на договор с „Н.И.”
ООД за извършване на топлинно счетоводство (дялово разпределение), като в
списъка на етажните собственици фигурира и името на ответницата, заедно с
номера на процесния апартамент и процесния
абонатен номер. На 30.08.2002 г. е бил сключен такъв договор.
По делото са представени и съобщения към
цитираните в исковата молба общи фактури (от 31.07.2015 г. и 31.07.2016 г.), изравнителни
сметки за периодите от м. 05.2014 г. до м. 04.2015 г. и от м. 05.2015 г. до м.
04.2016 г. за процесния абонатен номер и на името на
ответницата, и констативни протоколи на основание чл. 593 от ГПК,
удостоверяващи действия по публикуване на интернет страницата на ищеца на данни
за дължими суми, касаещи процесните периоди. От
приложените по делото копия на констативни протоколи от 24.05.2015 г. и 15.05.2016 г. става ясно, че ответницата не
е дала достъп на дружеството, извършвало услугата дялово разпределение, за замерване
във връзка с годишния отчет на топлоснабдения имот.
Съдът кредитира изготвените по делото
заключения от назначените съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи
като подробни и логично аргументирани. От заключението на съдебно-техническата
експертиза се установява, че процесният имот се
намира в топлоснабдена сграда и претендираните
суми за топлинна енергия са начислени съгласно изискванията на действащата
нормативна уредба. Според изводите на вещото лице ответницата не е осигурила
достъп на фирмата за дялово разпределение за проверка в имота, няма данни в
имота да има монтирани отоплителни тела и топлоразпределители,
и начислената топлинна енергия за исковия период е тази, отдадена от сградната инсталация, и за загряване на топла вода,
изчислена на 3 броя потребители при норма от 140 литра на потребител за
денонощия съгласно чл. 69, ал. 2 от НТ. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че не са налице данни за извършени плащания от ответницата
за процесния имот. Незаплатените суми за топлинна
енергия, заедно със сумите за доплащане, за отчетния период от 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г. възлизат в размер на 1398,21 лева, като сумата за доплащане след
изравняване е в размер на 327,97 лева, а за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2016 г. – в размер на 1405,38 лева, като сумата за доплащане след
изравняване е 475,71 лева.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, поради което
следва да се обсъдят релевираните във въззивната жалба доводи относно неговата правилност.
При така предявените искове в
тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за процесния период между страните е съществувало валидно
правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответника
топлинна енергия срещу задължение на ответника да заплаща стойността ѝ,
както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и е доставил конкретно
количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с действащите към
съответния момент разпоредби, поради което и за ответника е възникнало валидно
и изискуемо задължение за заплащане на стойността на същото, като е изпаднал и
в забава за изпълнението му, следва да докаже и че периодично е извършвал
действия за събиране на процесните вземания.
Отношенията между доставчиците и
клиентите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ.
Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба
на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при
публично известни общи условия, същото следва да има качеството клиент на
топлинна енергия за битови нужди. От доказателствата по делото се установява,
че в исковия период сградата, в която се намира процесният
апартамент, е била топлофицирана, като ищецът е
доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна
енергия. Също така се установява, че ответницата е собственик на процесния апартамент и като такава има качеството на клиент
(потребител) на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
С оглед изложеното, СРС правилно е обсъдил
възражението за погасяване на вземанията по давност. В тази връзка правилно
е отчетено, че съобразно Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по
тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземанията на топлоснабдителните
дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, поради което
се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок,
и оттам - че претендираните вземания са изцяло
погасени по давност.
В общата фактура от 31.07.2015 г. са
включени вземания за цена на доставена топлинна енергия за отоплителен сезон от
01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., а в общата фактура от 31.07.2016 г. - за отоплителен сезон от 01.05.2015 г. до
30.04.2016 г. Противно на посоченото във въззината
жалба, за исковия период следва да намерят приложение общите условия на ищеца от
2014 г., влезли в сила на 12.03.2014 г. и действали до 2016 г. Съгласно същите купувачите
на топлинна енергия дължат плащане на месечно дължимата сума в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. Съгласно чл. 31, ал. 1 от същите
клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т. 1 - на
десет равни месечни вноски; т. 2 - на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска и т. 3 - по реална месечна
консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост,
присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение,
заплащат топлинната енергия по реда на ал. 1, т. 2, месечната консумация се
определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната
топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в
СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 (т.е. за месечната
дължима сума) и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума,
по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към
продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ
период, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при
издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма
от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със
сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на
продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т. е. прогнозните
суми по ежемесечните фактури, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2,
т. е. общата фактура за реално потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение (чл. 36, ал. 2 от общите условия по отношение на заплащането на
услугата дялово разпределение), представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си (поканата си) за
изпълнение. От това следва, че изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора. Тъй като поканата за изпълнение може да се отправи от възникването
на правото, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията. Предвид това, въззивният съд счита, че задълженията за месечни вноски
(прогнозни или равни) възникват след изтичането на съответния месец, пред който
е доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна
вноска, респ. задължението за заплащане на цената на услугата дялово
разпределение.
При тази уредба на отношенията и с оглед
момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми, вземанията за
главници за топлинна енергия от м.05.2014 г. до м. 08.2015 г. и дялово
разпределение от м. 05.2014 г. до м. 04.2015 г. са погасени по давност,
тъй като от датата на настъпване на изискуемост и на последното месечно
задължение (за м. 08.2015 г.) на 01.09.2015 г. до датата на подаване на
заявлението -13.09.2018 г., е изтекъл тригодишният срок по чл. 111, б. „в”
от ЗЗД.
Несъстоятелно е възражението във въззивната жалба, че началото на погасителната давност на процесните вземания следва да бъде отнесен към момента на
изискуемост на общата фактура от 31.07.2015 г. В случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т. 2 от ЗЕ задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски (равни или прогнозни) не са в зависимост от
изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат
самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове. Предприетите от ищеца
счетоводните операции, фактуриране, издаване на кредитни известия и префактуриране в общи фактури нямат отношение към момента
на възникване на вземането и не променят срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече
погасителната давност за тях. От заключенията на вещите лица се
установява, че за отоплителен сезон 2014 г. - 2015 г. е налице сума за
доплащане в размер на 327,97 лева, но предвид изложеното по-горе задължението
за същото се явява погасено по давност също.
Що се отнася до законната лихва върху
главницата за топлинна енергия, предвид разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД с
погасяването на вземането за топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м.
08.2015 г. се погасява и вземането за лихва за забава, начислено върху него.
Следователно дължима е само лихва върху вземането за топлинна енергия за м.
09.2015 г. Съгласно чл. 33, ал. 4 от общите условия от 2014 г. продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 (т. е. за тези по общата фактура от 31.07.2016
г.), но не и върху прогнозно начислените суми, ако същите не са платени.
Доколкото ответникът не доказа плащане на претендираните
суми, въззивният съд счита исковата претенция за
лихва за забава за периода от 01.08.2016
г. до 13.09.2018 г., начислена върху вземането за топлинна енергия за м. 09.2015
г. за основателна. Колкото до оплакването във въззивната
жалба, че СРС погрешно е приел, че не се дължи лихва върху начислената главница
за дялово разпределение, тъй като по делото не били представени доказателства
за отправена покана от кредитора за плащане, въззивният
съд отбелязва, че с исковата молба изобщо не е била предявена подобна
претенция. Несъстоятелно е и оплакването на въззиника,
че същият е разполагал с констативни протоколи за публикуване на интернет
страницата си на издадените от него фактури, но съдът не му бил указал да ги
представи по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и
разпределената доказателствената тежест по спора
ищецът „Т.С.” ЕАД следва да ангажира доказателства, че исковите претенции са за
валидни и изискуеми вземания, а и набор от констативни протоколи, касаещи
исковия период, са били представени по делото (л. 55-101 от гр.д. по гр.д. №
139 по описа за 2019 г. на СРС, II
ГО,
56-ти състав).
С оглед на изложеното, въззивният съд счита, че с обжалваното решение е следвало
да бъде признато за установено дължимостта на вземания
за главница за топлинна енергия за по-малък период и за по-малък размер (с
оглед погасените по давност задължения), както и лихва за забава върху тях в
по-малък размер. СРС правилно е отхвърлил претенцията за услугата дялово
разпределение изцяло. В настоящия случай обаче предмет на въззивен
контрол е решението на СРС в частта, в която са частично отхвърлени предявените
установителни искове, а не цялото съдебно решение, като
не е била депозирана въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, за да може да бъде
осъществен контрол и върху останалата част от съдебния акт. Предвид това и с
оглед правилото за неутежняване положението на жалбоподателя, закрепено в чл.
271, ал. 1, изр. 2 от ГПК, решението на СРС в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
При този изход на делото на въззиваемата страна се полагат разноски, като същата е
направила искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 410,00
лева в полза на адв. С. Л.Г. на основание чл. 38, ал.
1, т. 3 от ЗА. В представения по делото договор за правна защита и съдействие
от 01.10.2020 г. е уговорено, че правната помощ е предоставена безплатно, и е
декларирано, че въззиваемата страна и пълномощникът
ѝ са „близки“ по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА. Въззивникът е направил възражение за прекомерност. С оглед
на фактическата и правната сложност на делото, процесуалната активност на въззиваемата страна и обстоятелството, че адв. С. Л.Г. само е депозирал отговор на въззивната жалба, въззивният съд
счита, че се дължи адвокатско възнаграждение само в размера от 300,00 лева
съгласно чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 9, ал. 1 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 46078/20.02.2020
г., постановено по гр.д. № 139 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 56-ти състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат С. Л.Г. от САК, с
адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38,
ал. 1, т. 3 от ЗА сумата в размер на 300,00 (триста) лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ във въззивното производство на Н.К.Д., ЕГН **********.
В останалата част първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач „Н.“ ЕАД, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.