РЕШЕНИЕ
гр. ВРАЦА, 14.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският районен
съд, втори граждански състав, в публичното заседание на 17 май две хиляди и деветнадесета год., в състав:
Районен съдия: НЕДЕЛИН
ЙОРДАНОВ
При секретаря ВАЛЯ АПОСТОЛОВА като разгледа докладваното от
СЪДИЯТА гр. дело N`4224 по описа за 2018год. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявена е за
установяване размер на парично вземане по заповед за изпълнение, издадена по
ч.гр.дело № 1842/2018г. на ВРС искова молба от ”АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, гр.София против Р.С.М. *** за признаване за установено, че
ответника дължи на ищеца сумата 467.74 лева, представляваща главница по договор
за паричен заем № 5331543, сключен на
24.01.2017г. и договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013г.;
сумата 52.26лв. договорна лихва за периода от 21.02.2017г. до 08.08.2017г.;
166.92 лв. такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит;
175.00 лв. такса разходи за събиране на просрочени вземания; 70.00 лева такса
разходи за дейност на служител; сумата 166.92 лева неустойка за изпълнение на
договорно задължение за периода от 21.02.2017г. до 08.08.2017г.; 29.32 лева
обезщетение за забава за периода от 22.02.20175г. до датата на подаване на
заявлението в съда; ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението до окончателното изплащането на задължението. Ищецът
твърди, че с договор за цесия от 22.01.2013г. е придобил вземането на кредитора
„Вива Кредит”ООД по договор за паричен заем № 5331543, сключен на 24.01.2017г.
с ответника, с което обуславя правния си интерес и процесуалноправната си и
материална легитимация да претендира изпълнение на задължението за плащане от
ответницата. Поддържа, че последният е неизправна страна по договора и дължи
претендираните суми.
Исковете са с правно
основание чл.422 вр. чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД и са процесуално допустими.
В срока и по реда на
чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител адв.М.Г.,
представя писмен отговор, с който оспорва исковете и обстоятелствата, на които
се позовава ищеца. Оспорва представените писмени доказателства, както и
уведомяването на ответника за извършената цесия. Прави възражения за наличие на
неравноправни клаузи, които не са индивидуално уговорени по чл.146, ал.2 от
ЗЗП, оспорва и клаузата за неустойка като нищожна, като се позовава и на
неравноправност на клаузите от договора. Твърди също, че кредиторът не е спазил
разпоредбата на чл.16 от ЗЗП и е заобиколил закона по смисъла на чл.33, ал.1 от ЗПК, тъй като има право само на лихва за забава върху неплатената в срок сума,
не и на неустойка. Счита също за нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД
вр. чл.33, ал.1 от ЗПК клаузите на чл.12, ал.3 и ал.4 от договора за кредит.
За да се
произнесе по основателността на исковете, районният съд направи преценка на
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, взе предвид
становищата на страните и прие за установени следните обстоятелства:
По ч.гр.д. №1842/2018
г. на Районен съд-Враца на 02.05.2018 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.417 ГПК, с която е разпоредено Р.С.М. да заплати на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД следните суми: 467,74 лева - главница по договор
за паричен заем № 5331543, сключен между „Вива кредит“ ООД и Р.С.М. на
24.01.2017 г.; договорна лихва за периода от 21.02.2017 г. до 08.08.2017 г. в
размер на 52,26 лв.; сумата от 166,92 лв. – такса за експресно разглеждане на
искане за отпускане на кредит за периода от 21.02.2017 г. до 08.08.2017 г.,
сумата от 175,00 лв. – такса разходи за събиране на просрочени вземания, сумата
от 70,00 лв. – такса разходи за дейност на служител, сумата от 166,92 лв. –
неустойка за периода от 21.02.2017 г. до 08.08.2017 г., сумата от 29,32 лв. –
лихва за забава за периода от 22.02.2017 г. до 30.04.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда
- 30.04.2018 г. до окончателното изплащане, както и разноските по
издаване на заповедта за изпълнение в размер на 25,00 лв. – държавна такса и
сумата от 50,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
С
разпореждане по същото ч. гр. дело, съдът е указал на заявителя, настоящ ищец,
че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от
уведомяването. В указания му срок ищецът е предявил настоящия иск.
Между Вива кредит ООД
и Р.С.М. е сключен на договор за
заем „Вивакредит План 14 и 30 №5331543” от 24.01.2017г., за сумата от 500лв.
Уговорено е погасителната вноска да е в размер на 52.84 лв., в която са
включени част от дължимата главница, лихви и такса за експресно разглеждане. Съгласно
чл.3 от договора срока на заема е 28 седмици при 14 бр. вноски. Фискирания
годишен лихвен процент е 40.26%. Общият размер на всички плащания с включена
такса за експресно разглеждане е 739.76 лв. като същият е сборът от общия
размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид
документите в т.8 от договора. Годишният процент на разходите е 49.27%.
Съгласно
чл.5, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от усвояване
на сумата по договора да предостави обезпечение на задълженията по договора, а
именно – физическо лице поръчител, което следва да отговаря на изрично разписани
изисквания на заемодателя или банкова гаранция като при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в
размер на 179.76лв. В чл.9, ал.2 от договора е предвидено, че при забава на
плащане на задълженият на заемателя по кредитния договор, заемателят дължи
законната лихва върху дължимата сума за всеки ден забава. В чл. 13 от сключения
между страните договор заемателят е заявил, че е запознат и съгласен с Тарифа
за таксите на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, актуална към датата на сключване на договора,
която се намира на видно място във всеки търговски обект от клоновата мрежа и
партньорската мрежа на заемодателя, подробно изброени в интернет – страницата
на заемодателя – www.vivacredit.bg
и на интернет страницата www.vivacredit.bg.
По делото
е представен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити.
Видно от представения по делото договор за прехвърляне на вземания
от 22.01.2013 г. и приложение № 1 към него вземанията по процесния договор
срещу ответника са цедирани на "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД. В приложение № 1 е индивидуализирано вземането,
което се прехвърля по основание, размер и задълженото лице. В договора за цесия
е посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част от него.
Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионерът да
изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. /.
Към приложенията на исковата молба е представено уведомително
писмо от за прехвърляне на вземането по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера
до длъжника, без данни, че е стигнало до ответника.
За установяване на вземането е назначена
съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която се установява, че към датата на договора за цесия,
размера на дължимите от Р.С.М. по договор за паричен заем № 5331543 от
24.01.2017 година, сключен със „Вива Кредит“ ООД, гр. София, са останали
незаплатени суми за главница, договорена лихва, такси, неустойки, законна
лихва, както следва: 467,74 лева – главница; договорна лихва в размер на 52,26 лв.; сумата от
166,92 лв. – такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит,
сумата от 166.92 лв. –неустойка, сумата от 175,00 лв. – такса разходи за
събиране на просрочени вземания, сумата от 70,00 лв. – такса разходи за дейност
на служител, сумата от 29,32 лв. – лихва за забава за периода от 22.02.2017 г.
до 30.04.2018 г.
Съгласно съдебно-счетоводната експертиза за периода
от 15.09.2018 г. до 15.04.2019 г. от ответника са направени плащания в размер
на общо 400лв. като с направените вноски са покрити задължения както следва:
такса разходи за събиране на вземания -175лв., неустойки по чл.5 от договора
166,92лв., такса разход за дейност на служители -28.76лв., лихви за забавени
плащания – 29.32лв.
След извършените плащания са останали непогасени
следните вземания: остатък договорена главница – 467.74лв., остатък договорена
лихва – 52.26 лв., договорени такси по кредита -208.16 лв.
При така установеното от фактическа страна се
налагат следните правни изводи:
Видно от приетите по делото
доказателства цедентът е изпратил на ответника уведомление по чл.99, ал. 3 ЗЗД
на посочения в договора за кредит адрес, като същото е върнато, като
неполучено. Съгласно съдебната практика обаче
уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение №
156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
/трайна и непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д.
№ 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013
г. на ВКС, ІІ т. о./. Към исковата молба е приложено уведомление (потвърждение) за извършената
цесия, което е връчено на особения представител на ответника с преписа от
исковата молба, поради което съдът приема, че е налице валидно връчване на
уведомление за прехвърляне на вземането. (в този смисъл Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК).
Следва да се посочи, че длъжникът
може да възразява успешно за липсата на уведомление само ако едновременно с
това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомлението, каквито твърдения не са направено в настоящото производство и
съответно не са ангажирани доказателства в тази насока. След като бъде известен
за цесията, дори и чрез връчване на исковата молба, длъжникът не може да
възразява на претенцията на цесионера за реално
изпълнение на основание липсата на уведомяване /Решение №
40/13.05.2010г. по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение № 987/18.07.2011г.по
гр.д.№ 867/2011г.на ВКС/.
Съдът приема, че договорът за
паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин, като размерът на шрифта не се установява да е по - малък от 12. Липсват
нарушения на формата съгласно специалния закон – ЗПК, като при това положение
съдът приема, че договорът отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1 от ЗПК,
който е приложим в отношенията между страните, договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред
които – общият размер на кредита и условията на усвояването му; лихвен процент
по кредита и условията на прилагането му;
годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит; условията за
издължаване на кредита от потребителя, вкл. погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.
В настоящия случай всички тези
изисквания са спазени. В чл.3 от
договора е посочен общият размер на кредита (739.76 лв.) и условията за
усвояването му. Записани са и условията за издължаването, като е посочен
размерът на вноските, техният брой, периодичността на плащанията, падежите на
всяка една вноска, фиксираният годишен лихвен процент, общият размер на
дължимата сума и годишен процент на разходите. Макар да няма отделен документ с
наименование „погасителен план“, в съдържанието на договора е поместена цялата
изисквана информация от чл.11, ал.1 от ЗПК. Тъй като договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него,
последното изискване на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК – за посочване на
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се
съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,ал.1, т.7 – 12 и т.20, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Предвид изтъкнатите аргументи, съдът
намира за неоснователни възраженията на ответника за недействителност на
договора за потребителски заем.
Следва да се разгледа
възражението на ответника за недействителност на клаузата за възнаградителна
лихва поради противоречие с добрите нрави. По правната си характеристика
договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими
вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е
граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният
размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/
и времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не
надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД,
какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за
това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на
нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те
налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В съдебната
практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна
лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно
на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер
на законната лихва- решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д. №1106/2003г.,
ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., решение
№ 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и др. Следва да се
отчитат обаче и останалите обстоятелства във връзка със сключения договор за
кредит, като размерът на предоставената в заем сума, наличието или липсата на
обезпечение, както и поетия от кредитора риск с оглед имущественото състояние
на кредитополучателя. В случая чрез използване на онлайн калкулатор съдът
изчисли, че трикратния размер на законната лихва за периода от 21.02.2017 г. до
08.08.2017 г. е 65.88 лв./3х 21,96 лв./, от което следва, че договорената възнаградителна
лихва в размер от 52,26 лв. не е недействителна, поради противоречие с добрите
нрави.
Особеният представител на
ответника е направил изрично възражение за недействителност на предвидената в
договора клауза за неустойка, като сочи, че същата противоречи на добрите
нрави.
Настоящият съдебен състав намира,
че предвидена в договора клауза за неустойка противоречи на добрите нрави,
поради следното:
Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението
/виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване
на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен
срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка
в размер от 36 % от заемната сума.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем, съобразно договореното. От съдържанието на чл. 11, ал. 1 от процесния
договор е видно, че размерът на уговорената неустойка представлява 36 % от заемната сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се
заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора,като така вноските
нарастват още. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което е в контраст с всякакви
разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона, поради което
предявеният иск за сумата от 166.92лв.-неустойка за периода от 21.02.2017 г. до
08.08.2017 г. следва да се отхвърли като неоснователен.
На следващо място, следва да бъде
разгледано възражението за недължимост на вземането за разходи и такси. Разпоредбите
на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски
кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Изпращането и връчването на
напомнителни писма или покани, както и ангажирането на служител, не
представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя
във връзка с договора. По своята същност това са действия, целящи осигуряване
на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията на потребителя по
договора. Следователно тези дейности имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява
по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и
комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита, обаче
е изрично забранено с нормата н чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Поради изложеното претенциите за
установяване на дължимост на сумите от 175
лв.- такса, разходи за събиране на просрочени задължения, 70 лв. - такса
разходи за дейност на служител събиране на просроченото задължение, 166.92
лв.-такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит са неоснователни
и следва да бъде отхвърлени.
На следващо място, трябва да се
установи размерът на съществуващите задължения. Предвид по-горе изложеното
процесният договор се явява действителен в частта, с която е постигнато
съгласие за получаването на сумата от 500,00 лв. и за връщането й на месечни
вноски с договорената възнаградителна лихва. Не се твърдят и не се установяват
постъпили плащания по договора, като към момента на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК е настъпил падежът на всички вноски. Ето защо, исковете за
установяване съществуването на задължения от 467.74
лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 5331543, сключен на 24.01.2017г. и договор
за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013г.; сумата 52.26лв. договорна
лихва за периода от 21.02.2017г. до 08.08.2017г.; 29.32 лева обезщетение за
забава за периода от 22.02.2015г. до датата на подаване на заявлението в
съда-30.04.2018 г. се явяват основателни.Съдът счита за основателна и претенцията за присъждане на законна лихва
върху главницата, считано от 30.04.2018 г. до окончателното й изплащане.
В заключение исковете за
установяване на дължимост на сумата от 166.92 лв.
такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит, 175.00 лв.
такса разходи за събиране на просрочени вземания, 70.00 лева такса разходи за
дейност на служител; сумата 166.92 лева неустойка за изпълнение на договорно
задължение за периода от 21.02.2017г. до 08.08.2017г. следва да се отхвърлят, като
неоснователни и недоказани.
Отговорност за разноски:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014
г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за
разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на
възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта
й относно разноските отпада.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ищецът има право на разноски, съобразно уважената част от исковете.
Ищецът е представил списък и претендира
разноски в размер на 75,00 лв. за
заповедното производство и 1275 лв. в исковото производство. Относно
претендираните разноски в настоящото исково производство обаче съдът счита, че
претенцията е частично основателна, доколкото съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на
правната помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение за заповедното
производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300 лева. Съгласно чл.
1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа, като в настоящия случай съдът определя
възнаграждението в размер от 100 лв., като общият размер на разноските в
исковото производство е 1075лв. Съразмерно на уважените искове в полза на ищцовото дружество следва да се
определят разноски по съразмерност в заповедното и исковото производство, както
следва: сумата от 36,52 лв. - разноски в
заповедното производство съразмерно на уважения размер на исковете и сумата от
523,44 лв. - разноски в исковото
производство, съразмерно на уважения размер на исковете.
Така мотивиран по изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че Р.С.М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***
дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД
гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
Законен представител Николина Тодорова Станчева - изпълнителен директор, сумата
от 467.74 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 5331543, сключен на 24.01.2017г. и договор
за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013г.; сумата 52.26лв. договорна
лихва за периода от 21.02.2017г. до 08.08.2017г.; 29.32 лева обезщетение за
забава за периода от 22.02.2015г. до датата на подаване на заявлението в
съда-30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
30.04.2018 г. до окончателното изплащането на задължението.
ОТХВЪРЛЯ предявените установителни искове от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД
гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
Законен представител Николина Тодорова Станчева - изпълнителен директор, против
Р.С.М., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес *** за сумата от 166.92 лв. такса за експресно разглеждане на
искане за отпускане на кредит, 175.00 лв. такса разходи за събиране на
просрочени вземания, 70.00 лева такса разходи за дейност на служител; сумата
166.92 лева неустойка за изпълнение на договорно задължение за периода от
21.02.2017г. до 08.08.2017г. като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА
Р.С.М., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес *** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”
ЕАД гр.София, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, Законен представител Николина
Тодорова Станчева - изпълнителен директор направените пред настоящата инстанция
съдебно-деловодни разноски в размер на 523.44 лв., представляващи заплатена
държавна такса, възнаграждение за вещо лице и за особен представител и в
заповедното производство по ч. гр.д. №1842/2018 г. на Районен съд Враца в
размер на 36.52 лв., съобразно уважената част на исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд-Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: