РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 23.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
единадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 610 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Г.И.И., подадена чрез особения представител адв.
К. против решение № 166 от 26.06.2019 г., постановено по гр. дело № 772/2018 г.
по описа на Районен съд – Костинброд, втори състав, с което е признато за
установено, че Г.И. дължи на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във
вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сума в общ размер на 895,89 лева, включваща сумата от 16,08
лева, представляваща неплатена абонаментна такса по договор за мобилни услуги
за периода от 10.01.2016 г. до 09.03.2016 г., сумата от 554,69 лева,
представляваща неустойка по договор за мобилни услуги, сумата от 13,99 лева,
представляваща лизингова вноска по договор за лизинг на мобилно устройство за
периода от 10.01.2016 г. до 09.02.2016 г., сумата от 13,99 лева, представляваща
лизингова вноска по договор за лизинга на мобилно устройство за периода от
10.02.2016 г. до 09.03.2016 г., сумата от 3,35 лева, представляваща лизингова
вноска след приспаднати отстъпки за периода от 10.03.2016 г. до 09.04.2016 г., сумата
от 293,79 лева, представляваща сбор от 21 лизингови вноски по договор за лизинг
на мобилно устройство, ведно със законната лихва от 13.03.2018 г. до изплащане
на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 177 от
14.03.2018 г. по ч.гр. дело № 216/2018 г. по описа на Районен съд – Костинброд.
С въззивната
жалба въззивникът оспорва първоинстанционното
решение като неправилно. Счита, че процесните
вземания не са доказани по размер, доколкото представените по делото фактури са
частни документи и не се ползват с обвързваща съда доказателствена
стойност. Твърди, че не е доказана и изискуемостта на процесните
вземания. Оспорва получаването на покана за плащането на вземанията. По
изложените съображения моли съда да отмени първоинстанционното
решение и да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане и на разноски.
Въззиваемият „Т.Б.“
ЕАД е получил препис от въззивната жалба на
06.08.2019 г., като се е възползвал от възможността в срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК да подаде отговор на въззивната жалба. Счита
същата за неоснователна. Излага доводи, че пред първоинстанционният
съд не са били оспорени представените по делото договори, които са основанието
за претендираните вземания. Посочва, че формирането
на процесните вземания се установява от тези
договори, както и че процесните фактури вярно
отразяват месечното потребление и дължимите суми. Намира за неоснователно
възражението за неполучаване на писмената покана за плащане на процесните суми, тъй като тя е била изпратена на адреса,
посочен в договора. Твърди, че начислената по договора за мобилни услуги
неустойка не излиза от присъщата й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция. По изложените съображения моли въззивния
съд да потвърди първоинстанционното съдебно решение.
Претендира и разноски.
В
съдебното заседание пред въззиния съд въззивникът Г.И., редовно призован, не се явява.
Представлява се от особения представител адв. К., която
поддържа въззивната жалба и изложените в нея доводи.
В съдебното заседание въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД,
редовно призована, не се представлява.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна
жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на „Т.Б.“ ЕАД, с която са предявени против
Г.И.И. обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове, а именно: иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 16,08 лева,
представляваща неплатена абонаментна такса за периода 10.01.2016 г. – 09.03.2016
г. по договор за предоставяне на мобилни услуги от 25.01.2016 г.; иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата 554,69 лева, представляваща неустойка по договора за предоставяне
на мобилни услуги от 25.01.2016 г.; иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр.
с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 325,12 лева, представляваща неплатени
лизингови вноски за период 10.01.2016 г. – 09.05.2016 г. по договор за лизинг
на мобилно устройство, от които сумата от 13,99 лева – лизингова вноска за
периода от 10.01.2016 г. до 09.02.2016 г., сумата от 13,99 лева – лизингова
вноска за периода от 10.02.2016 г. до 09.03.2016 г., сумата от 3,35 лева –
лизингова вноска след приспаднати отстъпки за периода от 10.03.2016 г. до
09.04.2016 г. и сумата от 293,79 лева – сбор от 21 лизингови вноски, начислени
за периода от 10.04.2016 г. – 09.05.2016 г., ведно със законната лихва върху
посочените суми от 13.03.2018 г. до окончателното им изплащане. Исковата молба
е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в законоустановения
срок е постъпило възражение срещу издадената на 14.03.2018 г. в полза на ищеца заповед № 177 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 216/2018 г. по описа на Районен съд
– Етрополе за сумата общо 895,89 лева, ведно със
законната лихва от датата на заявлението до окончателното изплащане. За да
постанови своето решение, районният съд е приел, че посочената сума се дължи от
ответника на основание сключен договор за мобилни услуги и договор за лизинг,
поради което е уважил предявените искове. Решението на първата инстанция се обжалва в неговата цялост, като по
съществото на спора, настоящият състав
на въззивния съд намира следното:
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане,
ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в заповедното производство, като
искът се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С
предявяването му се цели да се установи дали оспореното в заповедното
производство вземане съществува. При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза
в сила. В случая, със заявлението заявителят „Т.Б.“ ЕАД е претендирал вземане в
размер на 895,89 лева. В обстоятелствената част на заявлението заявителят е
описал от какви суми се състои това вземане, както и от какви обстоятелства
произтича то. Изяснено е естеството
на вземането, а именно че то включва както неплатена абонаментна такса по договор
за предоставяне на мобилни услуги от 25.01.2016 г. и неустойка по този договор,
така и неплатени лизингови вноски по договор за лизинг на мобилно устройство от
25.01.2016 т.. В принципен аспект
претендирането на няколко парични суми с едно заявление е допустимо и не е
пречка за издаване на заповед за изпълнение. В случая в заповедта за изпълнение е
посочено естеството на вземането, както и че то включва три компонента – цена и неустойка по договор за мобилни услуги и
цена по договор за лизинг. Вземанията претендирани с
исковата молба, както и основанията, от които ищецът твърди, че са възникнали
или начислени те, отговарят на тези по заповедта за изпълнение.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си,
кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата.
Следователно за уважаване на предявения иск следва да бъдат установени следните
предпоставки: 1/ между ищеца, в качеството му на доставчик на мобилни услуги
/мобилен оператор/ и ответника в качеството му на потребител на мобилни услуги,
е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за мобилни услуги; 2/
ищецът да е предоставил на ответника електронни съобщителни услуги съобразно избран
абонаментен план за определена цена /месечна абонаментна такса/; 3/ ответникът
не е заплатил уговорената цена.
От представения
по делото договор за мобилни услуги от 25.01.2016 г. се установява, че на
посочената дата ищецът е поел задължение да доставя на ответника мобилни
услуги, посочени в раздел II от Общите условия за взаимоотношенията с потребителите
на мобилни телефонни услуги срещу парично възнаграждение /абонаментна такса/.
Договорът е сключен за срок от 24 месеца при избран абонаментен план „НонСтоп 29,99 с неограничени национални минути“ с месечен
абонамент от 29,99 лева на месец и предпочетен номер ********** с включен
мобилен интернет. Договорът за мобилни услуги представлява ненаименован,
консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен
договор, притежаващ елементи на договора за изработка, по силата на който в
момента на сключването му и за двете страни по него са възникнали субективни
права и правни задължения. Правното действие на сключения ненаименован
договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с
упражняваното от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 от ТЗ. Този договор е от вида на субективните /относителните/ търговски сделки.
По
делото са представени предварително установени от ищеца общи условия за
взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги. Общите условия
към договора са задължителни за потребителя-ответник, тъй като писмено ги е
приел – чл. 11 от процесния договор и подписана
декларация-съгласие /арг. чл. 298, ал. 1 от ТЗ/. Съгласно
раздел IV, т. 26 от общите условия при ползване на услуги чрез индивидуален
договор заплащането на ползваните услуги се извърша въз основа на фактура,
която се издава ежемесечно на името на потребителя. Следователно потребителят
следва да заплаща уговореното възнаграждение след предоставянето на мобилните
услуги от ищеца и възнаграждението се дължи за получените мобилни услуги,
предмет на договора.
По
делото са представени дубликат на фактура № ********** от 10.02.2016 г. за
сумата 29,47 лева, дубликат на фактура № ********** от 10.03.2016 г. за сумата
14,59 лева, дубликат на фактура № ********** от 10.04.2016 г. за сумата 3,35
лева и дубликат на фактура № ********** от 10.05.2016 г. за сумата от 848,48
лева. Във всяка от фактурите се претендира и сумата от предходния период. Претенцията
за заплащане на месечни такси е в периода на действие на договора, като по
делото липсват доказателства договорът да е бил развален/прекратен. Ето защо
съдът намира, че в тежест на ответника е възникнало задължение за заплащане на
месечна абонаментна такса в размер от 29,99 лева, като доколкото релевирания и в заповедното и исковото производство период
е за два месеца, то ответникът дължи заплащане на две абонаментни такси. По
делото не са представени доказателства, че ответникът е извършил плащане на
сумата от 16,08 лева. По изложените съображения, настоящата въззивна
инстанция приема, че предявеният иск за заплащане на възнаграждение за абонаментна
такса в размер на 16,08 лева следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Следователно за да се уважи предявеният иск е необходимо да се
установят следните материално-правни предпоставки: 1/ да е възникнало между
страните твърдяното облигационно правоотношение; 2/ ищецът да е изпълнил
задълженията си по сключения договор, респективно, да е бил готов да ги изпълни
/т.е., че е изправна страна по договора/; 3/ в договора /или общите условия към
него/ да е била уговорена неустойка в случай на неизпълнение на посочените
задължения от ответника в претендирания размер.
В чл.
11 от представения по делото договор за мобилни услуги се съдържа клауза според
която, в случай на прекратяване на договора по вина или инициатива на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на този срок. Настоящият
съдебен състав приема, че в случая неустойката представлява задължение за
потребителя на услугата да заплаща нейната цена, въпреки че доставчикът на
услугата вече не я предоставя, тъй като договорът е прекратен, съответно
достъпът до мобилната мрежа е преустановен. Въвеждането на задължение за
потребителя да заплаща цена за услуга, която вече не му се предоставя, е
аналогична хипотеза на нормата на чл. 143, т. 6 от ЗЗП, според която
неравноправна клауза в потребителски договор е тази, която дава възможност на
търговеца да задържи сума, получена за престация,
която не е извършил, когато сам прекрати договора. В случая сумата не се
задържа, тъй като все още не е заплатена от потребителя, но се твърди, че се
дължи и се претендира от ищеца. Поради това посочената клауза в общите условия
на ищеца, в качеството му на доставчик на услугата е неравноправна, тъй като тя
създава значително неравновесие в правата на потребителя и на търговеца,
доколкото позволява на търговеца да получи възнаграждение за услуга, която не е
предоставил. Процесната клауза, в която е определена
неустойката не е била индивидуално уговорена, тъй като процесният
договор е бланков и се изготвя предварително от доставчика на услугата /арг. чл. 146, ал. 2 от ЗЗП/. Доказателства в противен
смисъл не са били представени, доколкото тежестта за доказване на това
обстоятелство е на търговеца /чл. 146, ал. 4 от ЗЗП/. Неравноправните клаузи са
нищожни /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/, и поради това, че става въпрос за нищожност на
уговорки в договора поради противоречие със закона, предоставящ защита на
потребителите /ЗЗП/ съдът следи служебно за това. По изложените съображения претендираната сума от 554,69 лева за неустойка не се
дължи.
По иска с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД
Съгласно
чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД лизингополучателят има задължение да заплаща цената и
разходите свързани с ползването на вещта. Следователно за да бъде уважен
предявения иск следва да бъдат установени следните материално-правни
предпоставки: 1/ между ищеца, в качеството му на лизингодател
и ответника в качеството му на лизингополучател, е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за лизинг на мобилно
устройство; 2/ ищецът е предоставил за ползване на ответника уговореното в
договора мобилно устройство; 3/ ответникът не е заплатил уговорената цена.
По делото
е представен договор за лизинг от 25.01.2016 г., от който се установява, че на
посочената дата между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение
по силата на което, ищецът като лизингодател се е
задължил да предостави на ответника като лизингополучател
за временно и възмездно ползване мобилно устройство марка HTC,
модел Desire
620 Grey срещу обща
лизингова цена в размер на 321.77 лева. Договорът е сключен за срок от 23 месеца, като
съгласно чл. 3 от него лизингополучателят се
задължава да заплати лизинговата цена на 24 лизингови вноски – една
първоначална лизингова вноска в размер на 0 лева, платима при сключването на
договора и 23 равни месечни лизингови вноски, всяка в размер на 13,99 лева с
ДДС. Правното действие на сключения договор за лизинг попада под приложното
поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало
между лица, едно от които е търговец и е свързано с упражняваното от него
занятие /арг. чл. 286, ал. 1 от ТЗ/. Основното
задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на лизингополучателя
и да му предостави свободното ползване на обекта на лизинг в рамките на
уговорения срок. Съгласно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят е декларирал, че лизингодателят
му е предал устройството във вид годен за употреба, заедно с всички
принадлежности и документи към устройството. Това изявление представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за ответника факт, поради което настоящият съдебен състав счита, че
ищецът е изпълнил основното си задължение по договора за лизинг. При
изпълнението на насрещната престация за предаване на
вещта, предмет на договора, правното задължение на лизингополучателя
за заплащане на лизинговото възнаграждение е станало изискуемо, но тъй като
страните са разсрочили това задължение на 23 лизингови вноски, всяка една от
тях става изискуема при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора
за лизинг. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора за лизинг месечните лизингови
вноски се фактурират от лизингодателя и заплащат от лизингополучателя в сроковете, в които той заплаща своите
задължения по договора за мобилни услуги. Според чл. 27 от Общите условия на
ищеца за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги
плащането на посочената във фактурата сума се извършва в срока указан на нея,
но не по късно от 18 дни от датата на издаването ѝ. Фактурите се издават от ищеца на първо число
всеки месец за задълженията от предходния отчетен период. Поради това
обстоятелство лизингополучателят изпада в забава на
съответния ден, когато е длъжен да заплати съответната лизингова вноска, без да
е необходима покана от кредитора /арг. чл. 84, ал. 1,
изр. 1 от ЗЗД/. По делото е представена фактура № ********** от 10.02.2016 г.
за отчетен период 10.01.2016 г. – 09.02.2016 г., в която е посочено задължение
за вноска за лизинг в размер на 13,99 лева и е посочен срок за плащане 25.02.2016
г. Обстоятелството, че възникналото от процесния договор
за лизинг парично задължение е изпълнено, подлежи на пълно и главно доказване
от ответника. Ответникът не е установил в хода на процеса това плащане. Ето
защо настоящият съдебен състав счита, че тази лизингова вноска е дължима от
него. Същите съображения се отнасят и за претендираните
от ищеца сума, в размер на 13,99 лева, представляваща лизингова вноска за
периода от 10.02.2016 г. до 09.03.2016 г., съдържаща се във фактура №
********** от 10.03.2016 г., със срок за плащане до 25.03.2016 г. и сума, в
размер на 3,35 лева, представляваща лизингова вноска след приспаднати отстъпки
за периода от 10.03.2016 г. до 09.04.2016 г., съдържаща се във фактура №
********** от 10.04.2016г. със срок за плащане до 25.04.2016 г., които също са
дължими от ответника.
По
отношение на претендираната от ищеца сума в размер на
293,79 лева, представляваща сбор от 21 лизингови вноски, начислени на основание
чл. 12 от общите условия към договора за лизинг, поради неплащане на предходни
вноски, настоящият съдебен състав намира следното: по делото са представени
предварително установени от ищеца общи условия на договор за лизинг за
предоставяне на преносим компютър, телефонен апарат или друго устройство.
Общите условия към договора са задължителни за потребителя-ответник, тъй като
писмено ги е приел – чл. 6 от процесния договор /арг. чл. 298, ал. 1 от ТЗ/. Съгласно чл. 12, ал. 1, т. 2 от
Общите условия, в случай на неизпълнение на задължение за плащане от страна на лизингополучателя, лизингодателят
има право да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми. В ал. 2 на същия
член пък е посочено, че месечните вноски и другите дължими плащания стават
предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора, както и в случай на
забава на дължими по договора плащания. По делото се установи, че ответникът е
изпаднал в забава за плащането на лизингови вноски за три отчетни периода от 10.01.2016
г. до 09.04.2016 г. Поради това настоящият съдебен състав счита, че е настъпила
една от предпоставките за предсрочна изискуемост на всички останали лизингови
вноски в размер на 293,79 лева и тази сума е дължима от ответника.
Доколкото
изводите на двете съдебни инстанции несъвпадат напълно, то първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в съответната част и вместо него да бъде
постановено друго.
По разноските:
При този изход
на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на въззивника се дължат разноски съобразно отхвърлената
част от исковете. Той е бил представляван от особен представител и не е
представил доказателства за сторени по делото разноски, поради което такива не
следва да му бъдат присъждани.
С оглед изхода
на спора на въззиваемия „Т.Б.“ ЕАД също се дължат
разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно с уважената част от
исковете. „Т.Б.“ ЕАД е заплатил 25 лева държавна такса в заповедното
производство и 125 лева държавна такса за исковото производство, както и 360
лева за адвокат за процесуално представителство в заповедното производство и
360 лева за адвокат за процесуално представителство в първоинстанционното
производство, което се установява от представените по делото договори за правна
защита и съдействие. Заплатил е и 300 лева за особен представител на ответника.
Ето защо съобразно уважената част от исковете на „Т.Б.“ ЕАД му се дължат
разноски в размер на 445,59 лева.
Съдът
констатира, че не е била внесена дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 75 лева. Ето защо с оглед изхода
на делото въззивникът Г.И.И. следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Софийски окръжен съд сумата от 28,56 лева, а въззиваемия „Т.Б.“ ЕАД – сумата от 46,44 лева.
Съдът съобрази
и, че по делото не е заплатен депозит за особения представител на ответника за
осъществяване на процесуално представителство пред въззивната
инстанция. Доколкото особеният представител на ответника е извършвал
процесуални действия изразяващи се в депозиране на въззивна
жалба и явяване в открито съдебно заседание, то настоящият съдебен състав
счита, че следва да му определени на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК
възнаграждение в размер на 150 лева. С
оглед изхода на делото Г.И.И. следва да заплати на адв.
К. сумата от 57,13 лева, а „Т.Б.“ ЕАД следва да заплати сумата от 92,87 лева.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 166 от 26.06.2019 г., постановено по гр. дело № 772/2018 г. по
описа на Районен съд – Костинброд, втори състав, в частта в която е признато за установено, че Г.И.И., ЕГН: **********, с
адрес: *** и настоящ адрес:*** дължи на „Т.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***,
Бизнес парк, сграда 6, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 554,69 лева,
представляваща неустойка по договор за мобилни услуги, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 177 от 14.03.2018 г. по ч.гр. дело №
216/2018 г. по описа на Районен съд – Костинброд, както и в частта с която Г.И.И. е осъден да
заплати на „Т.Б.“
ЕАД разликата над сумата от 445,59 лева до сумата от 1170 лева – разноски за първоинстанционното и заповедното производство, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
„Т.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес парк, сграда 6
против Г.И.И.,
ЕГН: **********, с адрес: *** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът Г.И.И. дължи на ищеца „Т.Б.“ ЕАД сумата от 554,69 лева, представляваща неустойка по
договор за мобилни услуги, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 177 от 14.03.2018 г. по ч.гр. дело №
216/2018 г. по описа на Районен съд – Костинброд.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 166 от 26.06.2019 г., постановено по гр. дело № 772/2018 г. по описа на
Районен съд – Костинброд, втори състав, в частта, с която е признато за
установено, че Г.И.И., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на „Т.Б.“ ЕАД, със седалище и
адрес на управление ***, Бизнес парк, сграда 6, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл.
79, ал. 1 от ЗЗД сумата от 16,08 лева, представляваща неплатена абонаментна такса по
договор за мобилни услуги за периода от 10.01.2016 г. до 09.03.2016 г. и на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с
чл. 232, ал. 2 от ЗЗД сумата от 325,12 лева,
представляваща лизингови вноски по договор за лизинг на мобилно устройство от
25.01.2016 г. за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г. /която включва
сумата от 13,99 лева, представляваща лизингова вноска за периода от 10.01.2016
г. до 09.02.2016 г., сумата от 13,99 лева, представляваща лизингова вноска за
периода от 10.02.2016 г. до 09.03.2016 г., сумата от 3,35 лева, представляваща
лизингова вноска след приспаднати отстъпки за периода от 10.03.2016 г. до
09.04.2016 г. и сумата от 293,79 лева, представляваща сбор от 21 лизингови
вноски за периода от 10.04.2016 г. до 09.05.2016 г./, ведно със законната лихва
от 13.03.2018 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 177 от 14.03.2018 г. по
ч.гр. дело № 216/2018 г. по описа на Районен съд – Костинброд, както и в частта
с която Г.И.И. е осъден да заплати на „Т.Б.“ ЕАД сумата от 445,59
лева – разноски за първоинстанционното и заповедното
производство.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***,
Бизнес парк, сграда 6 да заплати по сметка на Софийски окръжен съд, сумата от 46,44
лева – държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***,
Бизнес парк, сграда 6 да заплати на адв. М.О.К., с
адрес: ***, №24 сумата от 92,87 лева – възнаграждение за особен представител.
ОСЪЖДА Г.И.И., ЕГН: **********, с адрес: *** и настоящ адрес:*** да заплати по сметка на Софийски
окръжен съд, сумата от 28,56 лева – държавна такса за въззивно
обжалване.
ОСЪЖДА Г.И.И., ЕГН: **********, с адрес: *** и настоящ адрес:*** да заплати на адв.
М.О.К., с адрес: ***, №24 сумата от 57,12 лева – възнаграждение за особен
представител.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.