№ 10924
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Р.Г.Б.
при участието на секретаря Ц.Б.Т.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20241110140209 по
описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422
ГПК вр. чл. 9 ЗПК, с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД.
Ищецът "Т.Б.А.Б." ЕАД твърди в исковата молба, че на 21.09.2023г. е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение против А. Х. Т. за сумата 1256,82 лева, представляваща
главница, съгласно договор за потребителски кредит No **********/ 30.03.2016г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение21.09.2023г., до окончателното плащане на сумата, сумата 83,94 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 05.11.2018г. до 05.04.2019г.,
сумата 710,97 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 05.11.2018г. до 07.09.2023г.
Ищецът Т.Б.А.Б." ЕАД извежда субективните си права при твърдения, че между страните
съществува облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за
потребителски кредит № **********/ 30.03.2016г., по силата на който ищецът предоставил
на ответника сумата 5000 лева, с падеж на задължението 05.04.2019г. Ищецът сочи, че
страните са постигнали съгласие ответникът да плати такса за оценка на риска в размер на
сумата 684,24 лева, която се финансира от кредитора и се възстановява от
кредитополучателя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план към договора.
Същият излага твърдения, че ответникът сключил договор за застраховка “Bank живот
агент”, по която размерът на застрахователната премия е 702 лева. На следващо място, в
исковата молба се навеждат твърдения, че страните са постигнали съгласие ответникът да
плати възнаградителна лихва в размер на 27,09 %. Ищецът поддържа, че ответникът не
изпълнил задължението си да плати месечните анюитетни вноски, формирани от главница и
1
договорна възнаградителна лихва.
При изложените фактически твърдения, ищецът моли съда да постанови решение, с което
да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземането му за
сумата 1256,82 лева, представляваща главница, съгласно договор за потребителски кредит
No **********/ 30.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 21.09.2023г., до окончателното плащане
на сумата, сумата 83,94 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
от 05.11.2018г. до 05.04.2019г., сумата 710,97 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 05.11.2018г. до 07.09.2023г.
В срока и реда на чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който се изразява
становище за неоснователност на исковете. Ответникът релевира възражение за нищожност
на договора за кредит. Същото е обосновано с доводи, че договорът противоречи на
разпоредбата на чл. 11, ал. 2 Закона за потребителския кредит ЗПК), тъй като ответникът не
е подписал всяка страница от общите условия. В договора не е посочен метода на
изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и не са посочени всички допускания и
компонентите, включени в него, поради което същият противоречи на правилото,
регламентирано в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В отговора се сочи и, че е нарушена разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно която договора за потребителски кредит трябва да
съдържа задължително информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В настоящия случай нито от текста на процесния договор, нито от
инкорпорирания в него погасителен план става ясно каква част от погасителната вноска
представлява главница, каква част- лихва, и каква част- такса за обслужване на кредита.
Според ответника в случая ирелевантен е фактът, че както лихвеният процент, така и ГПР са
определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази уговорка не може да се
извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми за
главница, лихва и такса за обслужване на кредита. Не е ясно дали сумите по погасителния
план са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се плащат таксата за
обслужване на кредита и лихвата и едва тогава се изплаща главницата. На следващо място,
договорът противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, тъй като в него не се
съдържа информацията, която следва да бъде предоставена, съгласно същата разпоредба.
Процесният договор противоречи и на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК.
Същият не съдържа клаузи, относно наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите
условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и
за размера на лихвения процент на ден. Липсва реда за прекратяване на договора за кредит,
както и наличието на извънсъдебни способи за решаване на спорове и за обезщетяване на
потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и условията за
2
тяхното използване.
В обобщение, ответникът счита, че договорът противоречи на императивните норми на
ЗПК, което обуславя недействителността му.
Относно искът за установяване вземането за договорна възнаградителна лихва, в отговора
се развиват съображения, че уговореният в договора лихвен процент от 41,83 % е в
противоречие с добрите нрави, което води до недействителност на договора. Ответникът
излага, че договорът не би бил сключен от търговеца без наличие на клаузата за лихва,
поради което недействителността на клаузата за договорна възнаградителна лихва влече
недействителност на договора.
В отговора на исковата молба се релевират доводи, че при пълната недействителност на
договора, исковете за установяване вземането на ищеца, възникнало на договорно основание
са неоснователни.
Ответникът навежда възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност.
В обобщение, ответникът счита предявените искове за неоснователни и моли да бъде
поставено решение, с което същите да бъдат отхвърлени.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за сутанпвено
следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните и се установява, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № **********/ 30.03.2016г., по силата на който ищецът предоставил
на ответника сумата 5000 лева, а ответникът се задължил да върне същата на 36 месечни
вноски, от които 35 месечни вноски в размер на сумата 261,03 лева и една месечна вноска в
размер на сумата 260,88 лева. Страните са постигнали съгласие, че размерът на договорната
възнаградителна лихва е в размер на сумата 27,09 %, а годишният процент на разходите
(ГПР)- 41,83 %. Същите са уговорили, че кредитополучателят дължи застрахователна
премия в размер на сумата 702 лева и еднократна такса за оценка на риска в размер на
сумата 684,24 лева. В разпоредбата на чл. 16.2 от договора страните са постигнали съгласие.
че при пълно или частично неизпълнение на задължението на кредитополучателя да плати
три месечни анюитетни вноски кредитът става предсрочно изискуем.
Съгласно заключението на съдебно- икономическата експертиза, сумата 5000 лева е
усвоена от кредитополучателя. В изпълнение на задълженията, произтичащи от договора,
последният е платил сумата 8056,17 лева. Посочената сума е отнесена за погасяване на
задължението за главница, застрахователна премия ои такса за оценка на риска в общ размер
на сумата 5129,25 лева и договорна възнаградителна лихва за периода 05.05.2016г.-
05.11.2018г. в размер на сумата 2926,92 лева. Вещото лице е посочило, че ищецът е
осчетоводил вземанията за главница, застрахователна премия и такса за оценка на риска като
главница в общ размер на сумата 6386,07 лева. Непогасени са задължението за плащане на
главница с падежи 05.11.2018г.- 05.04.2019г. в размер на сумата 1256,82 лева и договорна
възнаградителна лихва за периода 05.12.2018г.- 05.04.2019г. в размер на сумата 83,94 лева.
Размерът на обезщетението за забава за периода от падежа на всяка вноска до 07.09.2023г. е
3
в размер на сумата 710,97 лева.
Според експерта, ако се приеме, че главницата в размер на сумата 6386,24 лева е
формирана от сбор от главница, застрахователна премия и такса за оценка на риска, а
разходите по кредита представляват договорната възнаградителна лихва, то размерът на
ГПР е 30,72 %. В случай, че главницата по договора е формирана от главница и
застрахователна премия, а разходите по кредита представляват договорната възнаградителна
лихва и еднократна такса за оценка на риска, ГПР е в размер на 48,52 %. В случай, че
главницата се формира от усвоената главница в размер на 5000 лева, а разходите- от
договорна възнаградителна лихва, застрахователна премия и еднократна такса, размерът на
ГПР е 68,228 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Основателността на предявените искове изисква да бъде установено, при условията на
пълно и главно доказване от ищеца, кумулативното наличие на следните факти: валиден
договор за потребителски кредит № **********/ 30.03.2016г., по силата на който за
ответника е възникнало задължение да върне на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД предоставената му сума,
ведно с договорената възнаградителна лихва; настъпване на падеж на вземанията; забава на
длъжника. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154
ГПК, доказването на посочените предпоставки е в тежест на ищеца.
В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит.
Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл. 9
и сл. ЗПК. Конкретиката на случая сочи, че договорът за кредит е подписан от страните,
като автентичността на подписите не е оспорена. По своето правно естество договорът е
частен документ, поради което съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат
в тях, са направени от подписалите го лица- чл. 180 ГПК.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит- ЗПК- чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена- чл. 10, ал. 1
ЗПК- на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра- по
един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа
в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване
4
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация).
Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата е в
съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. Предвид целта за защита
на потребителите от неравноправни клаузи в договора за кредит и за да бъдат потребителите
напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при
сключването му националното и европейското право поставят като изискване
кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху
обхвата на задължението му (в този смисъл решение от 9 юли 2015г. по дело C- 348/14
Bucura). Изисква се договорът за кредит да се изготви в писмена форма и в него да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година се
определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР
трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение за правата на
потребителя. (в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г. по дело C-76/10 Pohotovos).
Настоящият съдебен състав счита, че в настоящия случай не е спазено това законово
изискване. В настоящия случай, макар формално предвиденият в договора ГПР да е в
съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В процесния договор са
посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент и на годишния
процент на разходите. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по
кредита- кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 41,83 %. Съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В посочения процент следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В този смисъл е решение по дело C- 448/17, EOS KSI
Slovensko. В процесния договор за кредит, липсва яснота досежно посочените
5
обстоятелства. Неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който
се формира годишното оскъпяване на заема, поради което следва да се приеме, че е налице
хипотезата на чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Отделно от изложеното, в случая се
установява, че има неяснота относно начина на формиране на размера на ГПР. Посочените
от вещото лице размери на ГПР, в различните варианти, не съответстват на посочения в
договора.
В светлината на изложеното и след анализ на определения годишен лихвен процент на
разходите и предвид липсата на възможност да се проверят индивидуалните му компоненти,
настоящият съдебен състав счита, че на потребителя не е предоставена ясна и достъпна за
него информация, тази уговорка е във вреда на потребителя и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което
съставлява неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Следва да се има предвид, че тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения (в т.см.
решение по дело Home Credit Slovakia, C- 42/15). Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето- чл. 22 ЗПК.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, без значение за изхода на спора се явяват
останалите релевирани оплаквания от ответника, поради което същите не следва да се
обсъждат по същество.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът
намира, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и т. 11
6
ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
С решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, е даден
отговор на материалноправния въпрос “Допустимо ли е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск
да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при
положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на
чл. 22 ЗПК”. В посоченото решение ВКС е приел, че “при недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото
ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване,
в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК”.
Следователно, при установена в хода на исковото производство по реда на чл. 422 ГПК
недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск
следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност
на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от
кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. В т.см. решение № 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. №
1023/2020 г., I т. о., ТК; решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III
г. о., ГК; решение № 50005 от 21.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1950/2022 г., II т. о., ТК;
решение № 50007 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1023/2022 г., I т. о., ТК.
В аспекта на изложеното, ответницата дължи връщане на получената главница, която е в
размер на 5000 лева. В случая ответникът е платил сумата 8056,17 лева, което обуславя
извод за неоснователност на исковете.
За пълнота за изложението следва да се посочи, че клаузата за дължимост такса за оценка
на риска е нищожна. Това е така, тъй като задължението на потребителя да заплати
еднократна такса за оценка на риска е такса за действия, свързани с усвояване на кредита.
Същата е част от дейността му по предварителна оценка на кредитоспособността на
длъжника и като такива не може да бъде събирана от длъжника по силата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, доколкото тази оценка е правно задължение на кредитора, поради което той не
предоставя на кредитополучателя съответна "услуга", за осъществяването на която да се
7
дължи насрещна парична престация. Ищецът, като търговец, извършващ по занятие дейност
по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност
на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за
дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената
при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този
смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка
за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч.
информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. В
случая клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска в размер на 684,24 лева,
прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит и води до неоправдано допълнително увеличаване на размера
на задълженията по договора. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК предвижда, че кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит. Таксата за оценка на риска е пряк разход, свързан с
усвояване на кредита и нейното събиране е изрично забранено с разпоредбата на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, което води до нищожност на тази клауза поради противоречие със закона.
По разноските:
Относно разноските на ответника:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
4/ 2013г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право да иска заплащане на
направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
Искането за присъждане на разноски е направено до приключване на устните състезания.
Конкретиката на случая сочи, че защитата на ответника е заповедното и исковото
производство е осъществена при условията на чл. 38 Закона за адвокатурата.
Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени
лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В случая от представения договор за
правна помощ се установява, че страните са постигнали съгласие, че представителството се
осъществява при условията на чл. 38 ЗА.
Относно разноските в заповедното производство:
В практиката си Съдът на Европейския съюз (СЕС) застъпва становището, че чл. 101, §
8
1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.см. са решение от 25.01.2024г. на
СЕС по дело С- 438/ 22, решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C- 427/ 16 и C-
428/ 16. Следователно националният съд не е обвързан от предвидения в НМРАВ размер на
адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва
със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на
правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се
изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното
дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – в т.см. решение по дело 05.10.2010г., Elchinov, C-
173/09, т. 29.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната
релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата
процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. В тази
връзка съдът, трябва да отчете не само спецификата на производството, но и известните му
обстоятелства, когато съответният процесуален представител води множество сходни
производства, с ангажирани идентични доказателства и доказателствени средства и с
идентични доводи от правна страна.
Съдът, като съобрази, че от една страна фактическата и правна сложност на заповедното
9
производство не е висока, а от друга, че работата на адвоката не се изчерпва с техническата
дейност по попълване и подаване на възражението, а и с преценка на правния спор и
необходимостта от подаване на възражение (т.е. адвокатът извършва и преценката относно
основателността на възражението, доколкото при липсата на такава преценка и при
образуване на производство по чл. 422 ГПК, клиентът му би отговарял за разноски в много
по- висок размер от тези в заповедното, като би се натрупала и допълнителна лихва), счита,
че възнаграждение в размер на 50лв. напълно съответства на правната и фактическа
сложност на делото и на осъществената защита.
Ето защо за защитата на ответника в заповедното производство следва да бъде
определено възнаграждение в размер на сумата 50 лева.
Относно разноските в исковото производство:
Съдът, като съобрази, фактическата и правна сложност на делото, осъществената защита
от страна на адвоката, събраните доказателства, поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна, счита, че на процесуалния
представител на ответника следва да бъде определено възнаграждение в размер на 400 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "Т.Б.А.Б." ЕАД, с ЕИК ***************, против А. Х. Т., с
ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове за установяване вземането на
"Т.Б.А.Б." ЕАД за сумата 1256,82 лева, представляваща главница, съгласно договор за
потребителски кредит № **********/ 30.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от
10
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 21.09.2023г., до
окончателното плащане на сумата, с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК, сумата
83,94 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 05.11.2018г. до
05.04.2019г., с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и сумата 710,97 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
05.11.2018г. до 07.09.2023г., с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, за което е
издадена заповед № 30329 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК от 11.10.2023г. по ч.гр. дело № 52065/ 2023г. по описа на Софийски районен
съд, 170 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА "Т.Б.А.Б." ЕАД, с ЕИК ***************, да плати на адв. К.И.Б., с ЕГН
**********, сумата 50 лева, представляваща възнаграждение за безплатна адвокатска
защита по ч.гр. дело № 52065/ 2023г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав, на
основание чл. 38 ЗА.
ОСЪЖДА "Т.Б.А.Б." ЕАД, с ЕИК ***************, да плати на Н. И. И., с ЕГН
**********, сумата 400 лева, представляваща възнаграждение за безплатна адвокатска
защита по гр. дело № 40209/ 2024г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав, на
основание чл. 38 ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11