Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 26.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
девети януари две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6593 по описа на СГС
за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца М.М.С. срещу решение от 17.02.2020 г. по гр.д.
№35960/2013 г. на Софийския районен съд, 43 състав, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу П.И.С. иск с правно основание
чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗС за признаване по
отношение на ответника, че ищецът е собственик на основание давностно
владение на жилище над сутерена на първия жилищен етаж от триетажна сграда с площ
от 92,30 кв.м., състоящо се от: антре, дневна с кухненски бокс, спалня,
баня-тоалетна и тераса, ведно с мазе, намиращо се в сутерена на същата сграда, със
светла площ от 16,12 кв.м., разположени в УПИ в с. Владая, област София-град,
СО, район „Витоша“, ул. „*****, съставляващ УПИ ХI-952 в
кв.52 по плана гр. София, м. „Владая“, одобрен със заповед №РД-50-09-541 от
1987 г. с площ от 628 кв.м., при граници: от две страни – улица, УПИ ХII-953 и УПИ Х-951, признато е за установено по отношение на жалбоподателя,
че П.И.С. е собственик на жилище над сутерена на първия жилищен етаж от
триетажна сграда с площ от 92,30 кв.м., състоящо се от: антре, дневна с
кухненски бокс, спалня, баня-тоалетна и тераса, ведно с мазе, намиращо се в
сутерена на същата сграда, със светла площ от 16,12 кв.м., разположени в УПИ в
с. Владая, област София-град, СО, район „Витоша“, ул. „*****, съставляващ УПИ ХI-952 в кв.52 по плана гр. София, м. „Владая“, одобрен със
заповед №РД-50-09-541 от 1987 г. с площ от 628 кв.м., при граници: от две
страни – улица, УПИ ХII-953 и УПИ Х-951, което жилище
представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 11394.1795.952.4.1 по
КККР на с. Владая, община Столична, област София, одобрени със заповед
№РД-18-1/03.01.2001 г. на ИД на АГКК, с предназначение на самостоятелния обект
– жилище /апартамент/, с адрес: с. Владая, район „Витоша“, ул. „*****, ет.0, с
площ от 92,30 кв.м., ведно с мазе с площ от 16,12 кв.м., който самостоятелен
обект се намира в сграда №4, разположена в поземлен имот с идентификатор
11394.1795.952 с площ от 654 кв.м., при съседи на поземления имот: имоти с
идентификатори 11394.1795.2318, 11394.1795.2331, 11394.1795.951 и
11394.1795.953, с трайно предназначение – урбанизирана територия, с начин на
трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, като на основание чл.108 ЗС
жалбоподателят е осъден да предаде на П.И.С. държането на гореописания недвижим
имот, и в частта, в която е отхвърлено предявеното от жалбоподателя против П.И.С.
възражение за заплащане на подобрения в гореописания недвижим имот в общ размер 3540,55 лв. и
признаване право на задържане върху имота до заплащане на подобренията в него,
като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано. Поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд е приел за недоказано обстоятелството, че е владял процесния недвижим имот
през периода 2003 г. – 2013 г., поради което е негов собственик поради изтекла придобивна давност. Сочи, че през периода 2003 г. – 2007 г.
родителите му са били държатели на имота, а той го е владял чрез тях, а след
2007 г. е продължил да упражнява фактическа власт върху жилището лично. Твърди
също, че ответникът не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот
по силата на сочения нот. акт за покупко-продажба на
недвижим имот от 2009 г. Сочи още, че неправилно СРС е приел, че е държател на
имота, поради което е приел наведеното възражение за подобрения и за право на
задържане на имота до заплащането им за неоснователно. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваните му части и
да уважи предявения установителен иск за собственост, да отхвърли предявения
насрещен ревандикационен иск, а при условията на
евентуалност – ако решението на СРС бъде потвърдено в частта, в която е уважен
предявения насрещен ревандикационен иск, да бъде
уважено релевираното възражение за подобрения и за
право на задържане на имота до заплащане на подобренията. Претендира разноски.
Въззиваемата страна П.И.С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която е отхвърлено възражението за заплащане на подобрения в гореописания
недвижим имот за разликата над сумата от 3540,55 лв. и признаване право на
задържане върху имота до заплащане на подобренията в него, поради което
решението е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но отчасти с различни съображения:
СРС, 43 състав, е сезиран с искова молба от М.М.С., с която срещу П.И.С. е предявен установителен
иск за собственост на основание давностно
владение върху следния недвижим имот: жилище над сутерена на първия жилищен
етаж от триетажна сграда с площ от 92,30 кв.м., състоящо се от: антре, дневна с
кухненски бокс, спалня, баня-тоалетна и тераса, ведно с мазе, намиращо се в
сутерена на същата сграда, със светла площ от 16,12 кв.м., разположени в УПИ в
с. Владая, област София-град, СО, район „Витоша“, ул. „*****, съставляващ УПИ ХI-952 в кв.52 по плана гр. София, м. „Владая“, одобрен със
заповед №РД-50-09-541 от 1987 г. с площ от 628 кв.м., при граници: от две
страни – улица, УПИ ХII-953 и УПИ Х-951.
Ответникът в срока за отговор по
чл.131 ГПК е оспорил предявения иск с твърдения, че ищецът не е владял
процесния недвижим имот през сочения период. Предявил е и насрешен
ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС за
процесния недвижим имот.
Ответникът по предявения насрещен
иск в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва иск, като твърди, че е собственик
на имота на основание изтекла в негова полза придобивна
давност. При условията на евентуалност, ако бъде уважен предявеният насрещен ревандикационен иск, релевира
възражение за извършени от него в качеството му на владелец през периода
мес.09.2013 г. – мес.11.2013 г. подобрения в имота на обща стойност 3540,55 лв.
и за право на задържане на имота до заплащане на подобренията.
Първоинстанционният съд е изяснил правилно и обстойно
фактическата обстановка, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства,
като настоящият въззивен състав намира за ненужно да повтаря същите.
По
първоначалния иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК:
В конкретния случай ищецът се позовава, че е
придобил процесния недвижим имот на основание изтекла в негова полза 10-год. придобивна давност. Възражение за изтекла придобивна давност може да бъде уважено, когато са налице
елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на
претендиращото лице и то установени при пълно и пряко доказване в процеса. За
да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по
отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият
следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по
отношение на конкретната вещ /corpus/, без
противопоставяне от страна на титуляра на правото на
собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта
поведение на пълноправен собственик /аnimus/, т.е.
поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в
пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6
признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение
да се държи вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
Разпоредбата на чл.69 ЗС създава презумпцията,
че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго. Практиката на ВКС е константна, че след като основанието, на което е
придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не
владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на
собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по
явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за
себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В
противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и
съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на
чуждия имот в срока по чл.79 ЗС /ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. При такава
хипотеза, за да промени държанието във владение като предпоставка за
придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в
намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо
собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия
за защита на правото си. Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато
по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от
момента на установяването си /решение №291/09.08.2010 г. по гр.д. №859/2099 г.
на ІІ ГО на ВКС, решение№12/19.02.2014 г. по гр.д. №1840/2013 г. на ІІ ГО на
ВКС, решение №115/28.10.2016 г. по гр.д.
№977/2016 г. на ІІ ГО на ВКС, решение №77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017
г. на II ГО на ВКС и др./.
По въпроса дали ненавършилите пълнолетие лица могат да
придобиват имот по давност е налице трайна практиката на ВКС /решение №89 от 10.09.2010 г. по гр.д. №4133/2008 г., IV
ГО, решение №1220 от 02.12.2008 г. по гр.д. №4730/2007 г., I ГО и др./. Според разпоредбата на чл.68 ал.1 ЗС, изискваща упражняване
на фактическа власт върху вещта, няма пречка тази фактическа власт да бъде
осъществена от ненавършилото пълнолетие лице, и намерение за своене, като за
втория елемент намират приложение отново ясните разпоредби на чл.3 ал.2 и чл.4
ал.2 ЗЛС.
От събраните в първоинстанционното производство
доказателства /показанията на разпитаните по делото свидетели, които настоящият
съдебен състав кредитира изцяло, като логични, последователни и базирани на
непосредствените им впечатления/ не се установява категорично и
несъмнено, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим
имот през процесния период, респ. не се установява намерение за своене, а дори
и да се приеме наличието на фактическа власт върху имота, то ищецът, действащ със съгласието на неговите
родители, а след 2007 г. лично, е бил държател, а не владелец на имота. Тези
изводи не се опровергават дори от показанията на доведените от самия ищец
свидетели /свид. Л.Х.и свид.
Р.К./, от които се установява единствено обстоятелството, че ищецът и
родителите му живеят в къщата, в която се намира процесното
жилище, още от раждането на ищеца през 1989 г., но не се установява на кой от
етажите, както и че родителите на ищеца са участвали в дострояването на къщата,
а самият ищец е правил ремонт на процесния етаж, след като се е нанесъл да
живее в него, но не се установява категорично през коя година е станало това
„нанасяне“ /показанията на свид.К./, а свид. Х.пък твърди, че ищецът живее на етажа от тийнейджър.
По делото не е установено след първоначалното допускане на ищеца в имота със
съгласието на тогавашните собственици Ц.М.Й.и И.С. Й./негови баба и дядо/ той
да е предприел действия, отричащи правото на ответника, а до 2009 г. на
неговите праводатели, върху имота, достигнали до тяхното знание. Дори и да се
приеме, както вече бе посочено и по-горе, упражняването на фактическата власт
от негова страна върху процесния недвижим имот през периода 2003 г. - 2013 г. е
продължило на основанието, на което е започнало, поради което следва да се
приеме, че в случая не е опровергана презумпцията на чл.69 ЗС или изобщо не е
налице владение по смисъла на чл.68 ал.1 ЗС през посочения период. Може да се приеме, че промяна в намерението да
осъществява фактическа власт върху имота и да отрича правата на ответника
ищецът е демонстрирал едва през 2013 г. с депозираната пред СРС искова молба,
поради което ответникът не е придобил имота на основание изтекла в негова полза
придобивна давност.
Ирелевентно за основателността на предявения положителен
установителен иск е възражението на въззивника дали е обвързан от СПН на
постановеното по гр.д. №5362/2012 г. по описа на СГС решение, с което по
отношение родителите на ищеца е признато, че ответникът е собственик на
процесния недвижим имот.
При това
положение, правилно СРС е приел, че предявеният от ищеца установителен иск с
правно основание чл.124 ал.1 ЗС е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По насрещния иск с правно основание чл.108 ЗС:
Според чл.108 ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на
следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот; 2/
процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във
фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно
основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца,
а на третото /основанието за владение/ – върху ответника. При това, за установяването
на твърдяното право на собственост ищецът следва да проведе едно главно доказване, което за да постигне
целта си – формиране на сигурно убеждение у съда в надлежното осъществяване на
всички пораждащи правото му на собственост факти, следва да бъде пълно.
Ответникът може да проведе насрещно и то непълно доказване, което има за
предмет установяването на такива факти, които изключват възможността за
осъществяването на правопораждащите факти и
разколебават сигурността в надлежното им настъпване, като по този начин
осуетяват пълното им доказване.
Настоящият съдебен състав намира, че в
конкретния случай са налице посочените предпоставки.
Ищецът твърди, че е собственик на процесния
недвижим имот по силата на договор за покупко-продажба, извършен с нот. акт №154, т.II,
н.д. №321/2009 г. на нот. И. Н., което обстоятелство
е установено по делото при условията на пълно и главно доказване от самия нот. акт, който е представен и приет по делото.
Неоснователен е доводът на въззивника, че ответникът не се легитимира като
собственик на имота по силата на цитирания нот. акт.
С този нот. акт Ц.М.Й.и И.С. Й.са продали на ответника
процесния етаж, който е бил собственост на продавачите по силата на
разпоредбата на чл.92 ЗС - като приращение към УПИ.
При това
положение и доколкото по делото е безспорно установено, че имотът се владее от
ответника, правилно СРС е приел, че предявеният иск с правно основание чл.108
ЗС е основателен и следва да бъде уважен.
По възражението за подобрения и право на
задържане:
Правилото на нормата на чл.72 ал.1 ЗС предоставя право на добросъвестния
владелец да претендира за извършените
от него подобрения
сумата, с която се е увеличила стойността на вещта
вследствие на тях, а съгласно ал.3 на същата разпоредба, до
заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта. Съгласно чл.74 ал.1 ЗС, недобросъвестният владелец може да
иска за подобренията,
които е направил, само по-малката сума измежду сумата
на направените разноски и сумата, с която се е увеличила
стойността на имота вследствие на тези подобрения,
а съгласно ал.2, когато собственикът е знаел,
че се правят
подобрения върху имота му и не
се е противопоставил, правата на владелеца
се уреждат съгласно чл.72. С оглед задължителните указания, дадени с т.1 ППВС №6/1974 г., право на обезщетение за извършени подобрения
в чужд имот притежава само владелецът, но не и държателят на имота.
С оглед на
обстоятелството, че съдът достигна до извода, че ответникът по предявения ревандикационен иск е държател, а не владелец на имота, то и възражението
за подобрения и право на задържане е неоснователно, както е приел и първоинстанционния съд.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС –
потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да
се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 1000,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №42026/17.02.2020 г., постановено по гр.д. №35960/2013 г. по
описа на СРС, ГО, 43 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА М.М.С., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на П.И.С., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1000,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.