Решение по дело №14124/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   19.01.2021г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 14124 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 169088 от 17.07.2019г. по гр.д. № 77031/2017г. Софийски районен съд, 26 състав отхвърлил предявения от А.Т.Д., ЕГН **********, иск срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, че не дължи сумата от 1 558.33 лв., представляваща главница по договор за кредит от 14.09.2005г., сключен с „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД, ведно със законната лихва от 01.07.2010г. до изплащане на вземането, сумата от 344.54 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода 15.11.2005г. - 15.09.2006г., и сумата от 897.10 лв. - лихва за забава за периода 15.12.2005г. - 21.06.2010г., за които е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 31926/2010г., СРС, 38 състав. Ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца А.Т.Д., с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон. От представените по делото доказателства се установило, че от налагане на запори по банковите сметки на ищеца на 26.11.2012г. 5-годишният давностен срок изтичал на 26.11.2017г. Ищецът не бил получавал призовка за принудително изпълнение от 04.07.2013г., такъв опис не се състоял, поради което неправилно районният съд приел, че тези действия прекъсват давността и започва да тече нов давностен срок. Ищецът не бил получавал покана за доброволно изпълнение по новообразуваното изпълнително дело. Ако се приеме, че запорните съобщения до банките са същински изпълнителни действия, петгодишната давност изтичала на 26.11.2017г., но от отбелязванията в съобщенията се виждало, че длъжникът няма банкови сметки и сейфове, така че запори не били налагани. Освен това погасителната давност за лихви била тригодишна. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Възразява срещу размера на претендираното от въззиваемия юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна „К.И.И.Б.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от общо 4 773.78 лв., от които 1 558.33 лв. - главница по договор за кредит от 14.09.2005г., сключен с „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД, 344.54 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода 15.11.2005г. - 15.09.2006г., и 897.10 лв. - лихва за забава за периода 15.12.2005г. - 21.06.2010г., за суми бил издаден изпълнителен лист от 29.11.2010г. по гр.д. № 31926/2010г. на СРС, 38 състав.

 С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се твърди недължимост на основание настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 416 ГПК факт – изтекла след издаване на заповедта погасителна давност, и съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС, І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на заповедта за изпълнение факти.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:

От фактическа страна: По делото не е спорно и се установява, че процесният изпълнителен лист от 29.11.2010г. е издаден по гр.д. № 31926/2010г. на СРС, 38 състав, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с която длъжникът – ищец в настоящото производство е осъден да заплати исковите суми на „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД. Не се спори и че с договор за цесия от 12.04.2016г. „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД е цедирало вземанията си на ответника.

От приетите копия от две изпълнителни дела е видно, че въз основа на изпълнителния лист по молба на „БНП Париба пърсънъл файненс“ ЕАД на 12.04.2011г. е образувано изпълнително дело 20118410402322 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ. С молбата за образуване е извършено възлагане по смисъла на чл. 18 ЗЧСИ. На 26.11.2012г. е наложен запор и са изпратени запорни съобщения до множество банки, като съгласно постъпилите отговори длъжникът няма сметки и сейфове в тях. С разпореждане от 04.07.2013г. ЧСИ насрочил опис на движими вещи на длъжника. До длъжника е изпратена призовка за принудително изпълнение за извършване на 14.08.2013г. на опис на движими вещи, намиращи се в негов недвижим имот. Призовката е връчена на длъжника на 15.07.2013г., видно от известието за доставяне на л. 56 от изпълнителното дело. Съгласно преписа от изпълнителното дело, който се твърди да е изпратен в цялост, опис не е бил извършен и други действия не са предприемани от съдебния изпълнител.

На 10.06.2016г. „К.И.И.Б.“ ЕАД се легитимирало като цесионер на вземанията и поискало от ЧСИ на основание чл. 429 ГПК да го конституира като взискател. С постановление от 09.08.2017г. ЧСИ констатирал, че в продължение на две години взискателят не е искал извършване на изпълнителни действия и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На същата дата ЧСИ наредил вдигане на наложените запори.

На 26.09.2017г. новият кредитор получил изпълнителния лист и въз основа него на 28.09.2017г. е образувано ново изп. дело № 20178410408503 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ. С молбата за образуване взискателят извършил възлагане по реда на чл. 18 ЗЧСИ. С разпореждане от 10.10.2017г. е наложен запор на вземанията на длъжника в три банки, до които на същата дата са изпратени запорни съобщения, като на 18.10.2017г. е извършен превод по сметка на ЧСИ на сума в размер на 52.14 лв.

От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.

Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Правилата относно спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

В случая по делото се установи, че по образуваното през 2011г. изпълнително дело последното същинско изпълнително действие за събиране на процесните вземания е предприето от ЧСИ на 26.11.2012г., когато са наложени запори по банкови сметки на длъжника.

Както е разяснено с т. 5 на Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017г. по тълк.д. № 3/2015г., ОСГТК на ВКС, изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на взискателя. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането.

Настоящият въззивен състав не споделя извода на районния съд, че насроченият на 04.07.2013г. от ЧСИ опис на движими вещи е действие, годно да прекъсне давността. Безспорно, посочените в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, са неизчерпателно и примерно изброени. Настоящият състав намира обаче, че посоченото действие - насрочване на опис на движими вещи на длъжника, не представлява изграждащо изпълнителния способ „изпълнение върху движими вещи на длъжника“ действие или такова, насочено пряко към имуществената сфера на длъжника. Насрочването на опис е техническа дейност от страна на ЧСИ по подготовка на извършване на същинското изпълнително действие в рамките на изпълнителния способ, поради което не е от естество да прекъсне давността. Такова изпълнително действие, прекъсващо давността, би било извършването на описа (арг. и от чл. 450, ал. 1 ГПК), но в изпълнителното дело няма данни такъв да е бил извършен, а съгласно чл. 434 ГПК за всяко предприето и извършено действие съдебният изпълнител съставя протокол с посоченото в нормата съдържание.

В продължение на повече от две години от 26.11.2012г. по изпълнителното дело не са извършвани същински изпълнителни действия, а от взискателя не са сочени изпълнителни способи, поради което с изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 26.11.2014г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, без за това да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. Заявеното след тази дата искане на цесионера за конституирането му като взискател е правно ирелевантно. Като извършено след прекратяването по силата на закона на изпълнителното производство, то не съставлява годно действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, а само такова действие може да прекъсне давността. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г., ІV ГО, решение № 223/12.07.2011г. по т.д. № 124/2010г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.

Настоящият въззивен състав намира, че по отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2  ГПК, е приложима нормата на  чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Същата предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени вземания, вкл. за лихвите. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414  ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е и в случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2  ГПК преклузивен срок, заповедта се стабилизира (“влиза в сила“ по терминологията на закона), като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424  ГПК - новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по чл. 424  ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд да приеме възражението му по реда на чл. 423  ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове - чл. 252  ГПК (отм.), чл. 254  ГПК (отм.), чл. 255  ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството по търговски спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение.

Съобразно цитираното тълкувателно решение, новият давностен срок е започнал да тече от датата на последното изпълнително действие – 26.11.2012г. Преди изтичане на 5-годишния давностен срок обаче новият кредитор е подал молба и на 28.09.2017г. въз основа на изпълнителния лист е образувано ново изпълнително дело. Молбата съдържа възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, поради което с нея давността отново е прекъсната – в хипотезата на чл. 116, буква „в“ ЗЗД (в този смисъл са мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, вкл. възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да приложи изпълнителния способ, съответно да определи такъв при възлагане). Редовната молба на взискателя за образуване на изпълнително дело безспорно прекъсва давността. По новообразуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия – на 10.10.2017г. са наложени запори, с което давността отново е прекъсната, като към датата на даване ход на устните състезания във въззивната инстанция не е изтекла. Ето защо предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразно извършената от юрисконсулт дейност в настоящата инстанция, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 100 лв.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 169088 от 17.07.2019г., постановено по гр.д. № 77031/2017г. на Софийски районен съд, 26 състав.

ОСЪЖДА А.Т.Д., ЕГН **********,***, да заплати на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева), представляваща разноски за въззивното производство.

          Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

 

                                 

 

                            

                                                                                                2.