Решение по дело №497/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационната жалба на касационна жалба на С. В. А., чрез адв. М. срещу Решение № 5/14.02.2024 г., постановено по анд № 20245240200005 по описа за 2024 г. на Районен съд – Пещера, с което е изменено Наказателно постановление № 13-2300560/30.11.2023 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Пазарджик, с което на С. В. А. е наложена глоба в размер на 2000 лева, като е намалил глобата на 1500 лева.

Релевирани са доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на процесуални правила и в нарушение на закона, по които се претендира отмяната им.

Обжалвано е и Определение № 50/26.03.2024 г. от страна на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ (ДИТ) – Пазарджик, постановено по анд 5/2024 г. по описа на Районен съд – Пещера, с което е изменено решението на основание чл. 248 от ГПК в частта за разноските, като ДИТ Пазарджик е осъдена да заплати на А. сумата от 338 лв. адвокатско възнаграждение. Изложени са съображения за неправилно приложение на чл. 143 от АПК във вр. с разпоредбите на ЗАНН.

С писмен отговор от 22.04.2024 г. касаторът оспорва депозираната жалба срещу Определение № 50/26.03.2024 г., постановено по анд 5/2024 г. по описа на Районен съд – Пещера.

В съдебно заседание касаторът се представлява от адв. М., който поддържа касационната жалба. Претендира разноски.

Ответникът – Директорът на Дирекция „Инспекция по труда“ – Пазарджик в представено писмено становище вх. № 4828/29.05.2024 г., чрез процесуален представител юрисконсулт С., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пазарджик, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Административен съд – Пазарджик, ХI-ти състав, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения:

Производството пред районния съд е образувано по жалбата на С. В. А. срещу Наказателно постановление № 13-23000560/30.11.2023 г. на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Пазарджик, с което на основание чл. 416, ал. 5 във вр. чл. 414, ал. 3 от Кодекса на труда КТ) в качеството му на работодател му е наложена глоба в размер на 2000 лв. за извършено нарушение на чл. 62, ал. 1 във вр. чл. 1, ал. 2 КТ за това че при извършена проверка на 09.08.2023 г. на обект за контрол - ремонт/изграждане на покрив на жилищна сграда, находящ се в гр. Пещера, [улица]не е уредил като трудови отношенията при предоставяне на работна сила, като не е сключил трудов договор в писмена форма с лицето С. С. Х., заварен да работи в гореописания обект. При проверката е установен да престира труд като „общ работник”.

Нарушението е констатирано на 16.08.2023 г. в ДИТ-Пазарджик при прегледа на документацията, към която не е представен сключен договор със С. Х.. При извършена справка в Информационната система на ИА ГИТ - регистър трудови договори, органите не са установили наличие на подадено уведомление за сключен трудов договор между А. и Х..

За изясняване на фактите по делото, районният съд е събрал административнонаказателната преписка и е изслушал показанията на актосъставителя и на свидетелите. За да потвърди наказателното постановление е приел, че атакуваният акт е издаден от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия, без при това да са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, нито противоречие с материалния закон. Посочил е, че от представените по делото доказателства, включително и гласни такива се установява, че към момента на проверката на служителите на ДИТ – Пазарджик лицето е полагало труд, без за това да е бил надлежно оформен, съобразно изискванията на чл. 62, ал. 1 КТ, писмен трудов договор. Съдът е изложил мотиви и за неприложимостта на чл. 28 ЗАНН като се е позовал на специалната разпоредба на чл. 415в, ал. 2 КТ, която изключва маловажност на нарушението по чл. 62, ал. 1 КТ.

Постановеното решение е правилно.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на оспореното решение като се излагат аргументи за недоказаност на вмененото на С. А. нарушение по смисъла на чл. 62, ал. 1 КТ. При постановяване на обжалваното решение районният съд не е нарушил процесуалните правила относно събирането на допустимите и относими към спора доказателства, и е попълнил делото с такива, установяващи наведените като спорни в производството пред него факти. Въз основа на приобщения доказателствен материал по делото, Районен съд – Пещера е установил правилно спора от фактическа страна и е достигнал до обосновани правни изводи за законосъобразност на обжалваното наказателно постановление. В решението си инстанцията по същество е изложила аргументи, които се споделят изцяло от настоящата касационна инстанция, поради което и на основание чл. 221 АПК, съдът препраща към тях.

Първоинстанционният съд в оспореното решение правилно е приел, че в хода на административнонаказателното производство не са допуснати съществени нарушения на производствените правила, водещи до невъзможност на нарушителя да разбере за какво нарушение е привлечен към административнонаказателна отговорност.

Правилно е извършено индивидуализиране на наложеното наказание от съда и при достигнат извод за липса на други санкции с влезли в сила наказателни постановления за идентични или сходни нарушения, правилно районният съд е намалил наказанието до законоустановения минимум.

Неоснователни са доводите в касационната жалба, че неправилно като нарушител е санкциониран С. В. А., вместо ЕТ „Славей 2227-Славей А.”. Районният съд е изложил достатъчно подробни съображения в тази насока, които се споделят от настоящия съд. Достатъчно е да се посочи, че договорът за извършване на СМР е сключен от домоуправителя на жилищната сграда с физическото лице С. В. А., за да се приеме именно то за работодател.

Несподелими са и втората група твърдения в касационната жалба, че с лицата са сключени граждански договори. Трудовият договор има за предмет престирането на работна сила (жив труд) от работника за продължителен, в повечето случаи неопределен срок, а при гражданския договор (договора за изработка) се дължи конкретен трудов резултат за определен срок. От това произтичат и другите разлики между същите: докато при трудовия договор работникът е в зависимост от своя работодател и е задължен да спазва определения ред и трудова дисциплина, работно време и т. н., то при договора за изработка изпълнителят дължи само „изработването на нещо“, на уговорения резултат и е независим, стопански и оперативно самостоятелен при изпълнението. И при двата договора се дължи възнаграждение, но то се различава по своето естество, като трудовото възнаграждение е правно регламентирано, има гарантиран минимален размер и се изплаща ежемесечно, а възнаграждението, което следва да заплати поръчващият, се договаря свободно между страните и се изплаща след приемане на изработката, по принцип - еднократно.

Правно значение за определянето на едно правоотношение като такова от граждански или трудов характер е същността на извършваната работа. Установено е, че лицето е извършвало конкретна дейност – ремонтни дейности на покрив на жилищна сграда. Предоставянето на работната сила съществува винаги, когато за изпълнението на даден вид работа, нейният извършител се подчинява на определен работен режим като работно време и работно място, спазва определени правила, ред и дисциплина, установени от работодателя и работата му подлежи на контрол от същия работодател, каквото безспорно в случая е налице. В тази връзка е недоказано твърдението на процесуалния представител на касационния жалбоподател, че отношенията са били гражданскоправни, а не трудови, тъй като такива доказателства по делото липсват. От друга страна гражданското правоотношение (въпреки, че не е налице сключен договор) се характеризира с определена свобода, както по отношение на времето, така и по отношение на мястото, липса на контрол спрямо лицето извършващо работата, липса на трудова дисциплина, ред и правила, работата е конкретна и е определена по обем, респ. резултат, който следва да бъде получен/постигнат. Положеният по гражданското правоотношение труд също може да изисква спазването на определена последователност, време, място и изпълнителят да е лично ангажиран с влагане на собствения труд при изпълнението на конкретната работа, но възможността за определена независимост, самостоятелност и гъвкавост е вътрешно присъща при този вид труд, а заплащането е обвързано с определен краен резултат, обем или продукт, който се явява и предмета на това правоотношение.

В случая не се спори, че трудов договор с Х. не е сключен, което е основание за ангажиране на административнонаказателна отговорност при установено престиране на труд от негова страна. За изчерпателност следва да се посочи, че такъв не е сключен и с ЕТ „Славей – 2227“. Събраните по административнонаказателната преписка и в производството пред въззивния съд писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, водят до единствения извод, че на 07.08.2023 г., касационният жалбоподател е приел на работа в посочения обект лицето С. Х. , респ. между страните е възникнало трудово правоотношение, което не е било уредено с писмен трудов договор, подписан от двете страни, съгласно изискванията на чл. 61, ал. 1, във вр. с чл. 62, ал. 1 КТ. Именно на посочената дата С. А., в качеството си на работодател, е допуснал до работа това лице, без преди това да сключи писмен трудов договор с него. Безспорно и А. е работодателят на лицето, независимо от попълненото в декларацията по чл. 402 от КТ, доколкото и на физическото лице Атанасов е възложено от домоуправителя на етажната собственост да организира и извърши ремонт на покрива на кооперацията.

Съответна на чл. 28 ЗАНН е и обоснованата в решението липса на „маловажен случай“ с оглед разпоредбата на чл. 415в, ал. 2 КТ, която изрично изключва маловажност на нарушението, извършено при условията на чл. 62, ал. 1 КТ. Следва също да се има предвид, че цитираната норма е предназначена да осигури нормално функциониране на обществените отношения, свързани с престирането на труд и защита правата на работниците, поради което поначало нейното нарушаване представлява деяние с по-висока степен на обществена опасност.

По изложените съображения съдът приема, че решението е правилно и при постановяването му не са допуснати нарушения, представляващи касационни основания за неговата отмяна. Въз основа изяснена фактическа и правна обстановка, при съобразяване с релевираните в спора факти и обсъждане на доводите на страните, районният съд е постановил правилно решение, съобразено с приложимия материален закон, което следва да бъде оставено в сила.

Правилно е и постановеното от районния съд определение. След като частично е изменено наказателното постановление в полза на касатора, то несъмнено нему се дължат разноски съобразно уважената част от жалбата. Наказателното постановление представлява административен акт, макар и със санкционен характер и след като жалбата срещу него се приеме макар и за частично основателна, на жалбоподателят се дължат разноски по съразмерност.

С оглед изхода от спора, основателно се явява искането на процесуалния представител на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, поради което на основание чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, С. А. следва да бъде осъден да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ възнаграждение в определен от съда размер на 80 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК във вр. чл. 63в ЗАНН, Административен съд-Пазарджик, ХI-ти състав

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 5/14.02.2024 г., постановено по анд № 20245240200005 по описа за 2024 г. на Районен съд – Пещера.

ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 50/26.03.2024 г., постановено по анд № 20245240200005 по описа за 2024 г. на Районен съд – Пещера.

ОСЪЖДА С. В. А. [ЕГН], да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ сумата от 80 (осемдесет) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението е окончателно.