Р Е Ш Е Н И
Е
гр.София, 11.03.2020
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ И.
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от младши съдия И. гражданско дело № 5375 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 511129 от 19.10.2018 г., постановено по
гр. дело № 83098/2017 г., Софийският районен съд, I ГО, 47-ми състав, е уважил
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Л.И. по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и
чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца следните
суми: 1463,42 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. за топлоснабден имот - ап. № 52, находящ се в гр. София, ж.к. „********абонатен № 148618,
сумата от 199,78 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от
15.09.2015 г. до 23.06.2017 г., както и сумата от 26,03 лева - главница за
услугата дялово разпределение за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. и
4,51 лева лихва върху дяловото разпределение за периода от 15.09.2015 г. до
23.06.2017г., ведно със законната лихва върху главниците за периода от датата
на подаване на заявлението - 04.07.2017г. до окончателното изплащане на сумите,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 31.07.2017
г. по ч.гр. дело № 44251/2017 г. на СРС, I ГО, 47-ми състав.
В законоустановения срок
срещу решението е постъпила въззивна жалба от Л.Л.И. чрез адв. К.Д., в която прави
оплакване, че атакуваното решение е неправилно и излага подробни доводи в тази
връзка, като твърди, че ответницата няма качество на потребител на топлинна
енергия за процесния период, тъй като недвижимият имот е прехвърлен по силата
на договор, освен това същата не е пребивавала на посочения адрес. Сочи, че
доставката е непоискана, тъй като етажната собственост не взела решение за присъединяване,
освен това няма валиден договор за дялово разпределение. Моли решението да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени. Възразява за прекомерност на възнаграждението за юрисконсулт
на въззиваемия. Не претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната
жалба, такъв не е постъпил от „Т.С.“ ЕАД. В открито съдебно заседание процесуалният
представител на дружеството моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕООД не взема становище.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на
правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
с вх. № 3050899 от 04.07.2017 г. г. срещу Л.Л.И., по което е образувано ч. гр. дело №
44251/2017 г. на СРС, I ГО, 47-ми състав, по което на 31.07.2017 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет
описаните в диспозитива на обжалваното решение
вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания. В
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал
възражение по образец, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземането
по издадената заповед за изпълнение, в допълнение на което е посочил, че не се
намира в правоотношение със заявителя. При наличие на валидно възражение,
породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят е
предявил установителни искове с предмет вземанията,
за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение по посоченото дело, които са процесуално допустими.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр.
с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по
които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да
установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е
имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер,
преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното
количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което
включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите
на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера
на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и
размера на обезщетението за забава.
Между страните не е
спорно, а и от представените по делото доказателства се установява че сградата,
в която се намира ап. № 52, находяща се в гр. София, ж.к. „********, е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество
топлинна енергия, отчетено от общия топломер. От представения по делото
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 44, том VI, рег. № 13254,
дело № 865 от 13.07.2016 г. на нотариус И.Д., чието легитимиращото действие по
отношение на принадлежността на правото на собственост не е оборено в процеса
се установява, че ответницата Л.Л.И. е прехвърлила на
указаната датата, следваща исковия период, собствеността върху процесния
недвижим имот на трето лице – Д.Д.Б.. С оглед
изложеното твърдението, че Л.Л.И. не е собственик на топлоснабдения имот, макар и обективно вярно към датата на
подаване на възражението, не е относимо към исковия
период. Както се установява от нотариалния акт, описаните в него документи, въз
основа на които ответницата се е легитимирала като собственик и е изповядана
сделката, както и от Протокола на етажната собственост от 12.06.2002 г., на
който същата се е подписала като етажен собственик, ответницата като собственик
на топлоснабдения имот безспорно има качеството на
потребител на топлинна енергия за исковия период на основание чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, поради което е материалноправно легитимирана да отговаря
по предявените искове.
С оглед на чл. 150 от
Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на
собственост върху топлоснабдения имот и установеното
наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от
договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието
на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените
публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с
Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите
такива от 2008 г. и от 2014 г. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150,
ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с
предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия и за което в случая няма
данни да е упражнено, а и няма твърдения в тази насока.
Що се отнася до
възражението, че няма сключен договор за дялово разпределение за процесния
имот, то също е неоснователно, от една страна защото договор № 2544 от
12.07.2002 г. сключен между „Т.С.“ ЕООД и Етажната собственост на бл. ********“
е представен, освен това чл. 139, ал. 2 от ЗЕ дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва
от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а, каквото възлагане има от страна на „Т.С.“ ЕАД.
От представените по делото констативен протокол, в
който се съдържа отчета, както и от заключението на вещото лице по изслушаната
и приета СТЕ, се установява, че в топлоснабдения имот
няма потребление на топлинна енергия за отопление, следователно ответникът
дължи на основание чл. 153, ал. 6 от ЗЕ във вр. с
6.1.1 от Наредба № 1-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването,
единствено енергия за подгряване на сградната
инсталация, чието количество се определя по нормативен път и при липса на
оспорване от страна на ответницата и при посочената в документите база – за
двама човека.
От приета СТЕ, която не е
оспорена от страните, на която настоящия състав дава вяра, се установява, че
изчислената топлинна енергия на абоната общо за процесния период е в размер е
1463,40 лв., която сума е формирана първоначално на база на фактури, издавани
от ищеца и съпътстващи ги съобщения на база на прогнозно потребление. Стойността
на начислената топлинна енергия по фактури на абоната след изравняване е1463,40
лв. с вкл. ДДС. Дружеството за дялово разпределение е изчислило енергия за сградна инсталация, но по фактурите на топлофикация тя е
обединена със сумата за отопление за имот. В СТЕ изрично е посочено, че
измерването на доставеното в абонатната станция количество топлинна енергия се
извършва от общ топломер търговски тип, който е преминал задължителни проверки
и е проведен контрол от лицензирани лаборатории за процесния период. От
приетата по делото ССчЕ, която кореспондира със
заключението и на вещото лице по техническата експертиза, се установява, че дължимата
сума за топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. е в
размер на 1463,42 лв., като при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, при уважаване на главния иск основателни
са претенциите за лихвата за забава върху тази главницата, както от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, така и за сумата от 199,78 лв., представляваща
лихва за забава за периода 15.09.2015 г. до 23.06.2017 г. и за сумата от 26,03
лв. за услугата дялово разпределение за процесния период и 4,51 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 15.09.2015 г. до 23.06.2017 г.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени
относими към предмета на делото оплаквания в това
число и досежно броя на ползвалите лица и момента на
изпадане на длъжника в забава, въззивната жалба е
неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
Въззиваемата страна е заявила претенция за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 300 лева съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна сложност
на делото, с оглед на това, че процесуалните действия, извършени по делото се
свеждат единствено до явяване в открито съдебно заседание пред тази инстанция както
и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до определените в наредбата
суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 50 лв. Поради изложеното, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна сумата от 50 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение за тази
инстанция.
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 511129 от 19.10.2018 г., постановено по
гр. дело № 83098/2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 47-ми състав.
ОСЪЖДА
Л.Л.И., ЕГН **********, с
адрес ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с адрес ***, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 50 лв. – разноски за въззивна
инстанция.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД, ЕИК********, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.