Решение по дело №235/2025 на Административен съд - Сливен

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

 

Образувано е по жалбата на П. Н. Д. – Т., [ЕГН], с адрес [населено място], [жк] **** срещу Решение № 1012-19-10#1/10.04.2025 г. на и.д. Директор на Териториално поделение – Сливен на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на Д. - Т. срещу Разпореждане № 2113-19-1626#6/10.03.2025 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Сливен, с което е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69 ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 18 ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС).

В жалбата се излагат доводи за материална незаконосъобразност на атакувания административен акт. Твърди се, че пенсионно-осигурителният орган не е съобразил всички правни норми, касаещи осигурителния стаж, довело до неправилния извод за липса на предпоставките за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б ал. 1 от КСО, във вр. с чл. 18б от НПОС. Счита, че правото на един вид пенсия за осигурителен стаж и възраст не изключва правото на друг вид пенсия за осигурителен стаж и възраст, в който смисъл осигуреното лице разполагало с правото да избере какъв вид пенсия желае да му бъде отпусната, като пенсионният орган бил длъжен да прецени правото на лицето на заявената пенсия, без да има право да преценява налице ли са предпоставките за отпускане на друг вид пенсия. Твърди неправилност на извода на ответния орган, че оспорващата, след като не отговаря на предпоставките по чл. 69 ал. 1 от КСО, няма право на пенсия по чл. 69б ал. 1 от с.к. Счита още, че при липса на предпоставките по чл. 69 ал. 1 от КСО, ответният орган е следвало да извърши преценка за наличие на такива по останалите хипотези от раздел I на Глава шеста от КСО, още повече, че самото заявление визирало именно предпоставките на чл. 69б ал. 1 от КСО. По преписката нямало спор, че за оспорващата не са налице условията на чл. 69 ал. 1 от КСО, поради ненавършена пенсионна възраст, с оглед което оставала необходимостта от проверка за наличие на предпоставките по чл. 69б ал. 2 от КСО. Неправилен бил и изводът на ответника за разлика между зачетен труд първа категория (чл. 69 ал. 1 от КСО) и отработен труд при условията на първа категория труд (чл. 69б ал. 1 от КСО). При извършен анализ на разпоредбите на чл. 104 ал. 1 и ал. 4 от КСО и чл. 17 ал. 2 от НПОС заявява липса на противоречие между същите. Изразява несъгласие с възприетото от административния орган тълкувание на чл. 18 ал. 4 от НПОС, както и че същата не може да преустанови действието на норми от по-висок ранг, каквито са чл. 69 и чл. 69б от КСО, има указателен характер и е в противоречие с разпоредбите на чл. 69 ал. 2 и ал. 9 и чл. 69б ал. 1 т. 1 и т. 2 от КСО. При наличието на такова противоречие на основание чл. 5 ал. 1 от АПК следвало да се приложат нормите на КСО, които дават възможност на лицето за избор, какъвто в случая оспорващата била направила. Моли съда да отмени атакуваното административно решение и върне преписката на ТП на НОИ с указания за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б ал. 1 от КСО.

В открито съдебно заседание, оспорващата, редовно и своевременно призована, не се явява и не се представлява. В писмено становище упълномощен адв. Н. П. от АК – [област] бланкетно поддържа жалбата и моли съда да я уважи, с претенция за разноски по представен списък.

В открито съдебно заседание ответният административен орган, редовно и своевременно призован, не се явява. Представлява се от надлежно упълномощен ст. юрк. Р. Х., която оспорва жалбата и моли съда да я отхвърли, като сподели изложените в акта мотиви. Претендира юрисконсултско възнаграждение, с възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар и молба за редуциране на същия, съобразно фактическата и правна сложност на делото. Моли съда да не уважава и претенцията за присъждане на разноските в хода на административното производство, доколкото същите не са уредени в чл. 143 ал. 1 от АПК.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

На 11.11.2024 г. П. Н. Д. – Т. депозирала пред Директора на ТП на НОИ – [област] Заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст с вх. № 2113-19-1626, в което посочила като вид на пенсията чл. 69б ал. 1 от КСО. Заявителката приложила документи за осигурителен стаж, като декларирала, че не получава друга пенсия и няма осигурителен стаж, придобит в друга държава. С вх. № 2124-19-196/11.11.2024 г. Д. – Т. подала и Заявление за прехвърляне на натрупаните суми по индивидуалната партида в професионален пенсионен фонд във фонд „Пенсии“ на държавното обществено осигуряване. По преписката и по делото са приобщени представени със заявлението две удостоверения за раждане, Удостоверение (за класиране и пенсия) образец В, издадено с изх.№ 445/19.06.2023 г. от Затвора – [област] с посочено в същото прослужено време в ****** на длъжности за държавен служител – 19 години, 10 месеца и 18 дни, Решение № 50177/11.10.2022 г. на ВКС, постановено по гр.д. № 640/2019 г. досежно допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд. Към заявлението били приложени още трудова книжка, удостоверяваща предходен трудов стаж и осигурителна книжка на Т..

С писмо изх. № 2113-19-1626#1 от 14.11.2024 г. Началник отдел „Пенсии“ заявил молба до Началник на Сектор „Осигурителен архив“ в ТП на НОИ – Сливен за издаване на Удостоверение УП-13 за осигурител „Фрукто“ ЕООД и период *****г., като съобразно съдържанието на издадено удостоверение, П. Д. – Т. има трудов стаж в посоченото търговско предприятие от 1 м. и 10 дни. Постановен бил отказ за издаване на удостоверения обр. УП-13 за периода 01.09.1995 г. до 08.09.1995 г., поради липса на информация за лицето в предадените ведомости за заплати и трудовоправни документи на дружеството.

Служебно с писмо изх. № 2113-19-1626#2 от 14.11.2024 г. на Началник отдел „Пенсии“ било изискано от Затвора – [област] обр. УП-2 за м. август 2003 г-. и м. май 2009 г. и обр. УП-3 за периода от 19.06.2023 г. – 11.11.2024 г., както и верните часове извънреден труд. В отговор на това писмо с такова с вх. № 2113-19-1626#4 от 28.11.2024 г. администрацията на Затвора – [област] предоставила информация за извънредния труд, анулирала предходно издаденото удостоверение образец В и представила ново такова, както и Образец УП-2 за месец август 2003 г. и м. май 2009 г.

Съгласно съдържанието на представеното Удостоверение (за класиране и пенсия) Образец В, към 26.11.2024 г. П. Д. – Т. има трудов и осигурителен стаж на длъжности за държавен служител в ****** от 21 години, 3 месеца и 10 дни.

Въз основа на информацията, съдържаща се в представените от заявителя Д. – Т. документи и служебно събрани такива, Ръководителят на пенсионно осигуряване в ТП на НОИ – Сливен издал Разпореждане № 2113-19-1626#6/10.03.2025 г., с което постановил отказ да отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69 ал. 2 от КСО на П. Н. Д. Т.. В мотивите си органът приел, че към датата на подаване на заявлението лицето има навършени 51 години 08 месеца и 24 дни, осигурителен стаж по чл. 69 ал. 2 от КСО – 21 години 11 месеца и 29 дни, осигурителен стаж от трета категория 05 години 09 месеца и 10 дни, т.е. общ осигурителен стаж от 27 години 09 месеца и 09 дни. Своя отказ компетентният орган мотивирал с това, че заявителката не отговаря на условията на чл. 69 ал. 2 от КСО и не може да се възползва от възможността, която дава чл. 18 ал. 4 от НПОС, защото няма навършени 54 години и 2 месеца. Длъжностното лице е приело, че изключението по чл. 18 ал. 4 от НПОС е неприложимо за Д. – Т., тъй като не е налице недостигащ стаж по чл. 69 от КСО и след като не е изпълнено и второто условие за минимално изискуемата възраст от 54 години и 2 месеца. Приел, че разпоредбата на чл. 18 ал. 4 от НПОС е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл. 69 и е облагоприятстваща за лицата, които са полагали труд в специалните ведомства, който трябва да бъде отчетен при пенсионирането им поради своя специфичен характер, но който, поради определени обстоятелства не е достатъчен за придобиване право на пенсия по чл. 69. В този смисъл, изключението по тази норма се отнасяло единствено до продължителността на осигурителния стаж, но по никакъв начин не се засягал другия компонент за придобиване право на пенсия, а именно – изискуемата в закона възраст. Разпореждането било връчено на Д. – Т. на 12.03.2025 г., като срещу същото тя подала жалба до горестоящия орган – Директор на ТП на НОИ – Сливен с вх. № 1012-19-10/13.03.2025 г., в което формулирало молба за отмяна на акта и указания към длъжностното лице за правилно прилагане на нормативната уредба, а именно чл. 69б от КСО, спрямо който са налични основанията за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст към датата на подаване на заявлението за пенсия.

С Решение № 1012-19-10#1/10.04.2025 г. и.д. Директор на ТП на НОИ – Сливен отхвърлил жалбата срещу разпореждането като неоснователна. Ответникът е възприел напълно мотивите от оспореното пред него разпореждане. Приел е, че на основание чл. 104 ал. 1 от КСО, МС определя с Наредба за категоризиране на труда при пенсиониране кой труд към коя категория се причислява, като служителите по специалните закони, изброени в чл. 69 от КСО не фигурират сред лицата, упражняващи труд от първа категория. Изложил е съображения, че разпоредбите на чл. 69 ал. 2 и чл. 69б ал. 1 от КСО съдържат различни материалноправни предпоставки, обуславящи упражняването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по отношение на лицата. Прието е, че по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО може да придобие право на пенсия само лице, което е заемало длъжност или извършвало дейност по посочените в разпоредбата закони, има 27 години общ осигурителен стаж, от които 2/3 (т. е. 18 години) са действително изслужени в специалните ведомства и е навършило изискуемата за съответната година пенсионна възраст, без значение дали е мъж или жена, а по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО право на пенсия може да придобие лице, което е работило 10 години при условията на първа категория труд и е навършило необходимата възраст, определена съобразно това дали е мъж или жена. Посочено е, че и двете разпоредби предвиждат диференцирано и постепенно ежегодно увеличаване на възрастта за пенсиониране до достигане на  възраст, а разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл. 69 от КСО и е облагоприятстваща за лицата, които са полагали труд в специалните ведомства, който трябва да бъде отчетен при пенсионирането им поради своя специфичен характер, но който, поради определени обстоятелства не е достатъчен за придобиване право на пенсия по чл. 69 от КСО. Посочено е, че до промяната на чл. 69 от КСО в сила от 01.01.2016 г. за придобиване право на пенсия по реда на чл. 69 от КСО се изисква както прекратяване на осигуряването, така и лицето към момента на уволнението си да е заемало длъжност по някой от изброените в чл. 69 от КСО закони. В съответствие с това до 01.01.2016 г. нормата на чл. 18, ал. 4 от НПОС е предвиждала, че уволнените и непридобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж се пенсионират по реда на чл. 68 КСО или на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО. След изменението на КСО, считано от 01.01.2016 г., след отпадане на изискването за прекратяване на осигуряването, след въвеждане на минимално изискуема от закона пенсионна възраст по чл. 69 от КСО и "преместването" на § 4 от ПЗР на КСО като чл. 69б от Кодекса, текстът на чл. 18, ал. 4 от НПОС също е изменен. Поради това се счита, че той предвижда, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО. Посочено е, че при сравняването на историческите редакции на текста и съпоставянето им със съответните текстове на чл. 69 и чл. 69б от КСО е видно, че чл. 18, ал. 4 от НПОС по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по- висока степен, а напротив - чл. 18, ал. 4 от НПОС урежда облагоприятстваща възможност за лицата, които са положили стаж в специалните ведомства, който обаче не е с достатъчна продължителност за пенсиониране по реда на чл. 69 от КСО, да могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. В този смисъл е прието, че изключението в чл. 18, ал. 4 от НПОС се отнася единствено до продължителността на осигурителния стаж, но по никакъв начин не засяга другия компонент за придобиване право на пенсия, а именно - изискуемата от закона възраст, а смисълът на чл. 18, ал. 4 от НПОС не е лицата да се пенсионират по- рано от условията за ранно пенсиониране, а само когато стажът им от първа/втора категория труд е недостатъчен при навършена по чл. 69 от КСО възраст, тогава да могат да ползват права по чл. 69б от КСО.

Актът бил връчен на П. Д. – Т. на 16.04.2025 г. Жалбата срещу същия била подадена до настоящия съд на същата дата.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани по делото писмени доказателства. Въз основа на същата и при извършената на основание чл. 168 ал. 2 от АПК проверка за валидност и законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, настоящият съдебен състав формира следните изводи от правно естество:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от активно легитимирано лице при наличие на правен интерес от това производство, при спазване на преклузивния срок за обжалване и срещу подлежащ на съдебно оспорване административен акт. Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция и като основателна. Съображенията на съда в тази насока са следните:

Оспореният административен акт е постановен във формата на писмено решение от и.д. Директор на ТП на НОИ – Сливен, оправомощен със Заповед № 4471/25.11.2024 г. от Подуправител на Националния осигурителен институт. Съобразно разпоредбата на чл. 117 ал. 1 т. 2 б. „а“ от КСО, пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или за неправилно определяне или изменение и за прекратяване на пенсиите, добавките и компенсациите към тях. Съгласно чл. 117 ал. 3 от КСО, ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането, като формата на акта е нормирана в ал. 5, според чието съдържание, решенията и съобщенията във връзка с разглеждането на жалбите и исканията се изготвят по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Оспореният акт е съставен в писмена форма, с посочени както фактически, така и правни основания за неговото издаване, , т.е. съответства на изискванията на чл. 59 ал. 1 и ал. 2 т. 1 – 8 АПК. Следователно, обжалваното административно решение е постановено от компетентен орган, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност, неговото волеизявление е обективирано в нормативно установената писмена и предметна форма и съдържа както фактически, така и правни основания за неговото издаване, което го прави валиден акт. При неговото постановяване са спазени и процесуалните изисквания в хода на проведеното административно производство. Разпореждането, предмет на административния контрол в производството е издадено от компетентно длъжностно лице по чл. 98 ал. 1 т. 1 от КСО – ръководител на пенсионното осигуряване, в посочения в нормата 4 – месечен срок и е надлежно връчено на неговия адресат. Последният, настоящ оспорващ Д. – Т. се е възползвала от предоставеното й с нормата на чл. 117 ал. 1 т. 1 от КСО право да оспори същото пред горестоящия административен орган – Директор на ТП на НОИ – Сливен, който се е произнесъл в законоустановения срок по ал. 3 от цитираната норма. Това мотивира съда да приеме, че оспореното решение е както валидно, така и постановено при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, регламентирани в съответните процесуални норми.

Макар валидно и процесуално законосъобразно, атакуваното административно решение се преценява от настоящата съдебна инстанция като издадено в противоречие с относимите и приложими материалноправни разпоредби – отменително основание по чл. 146 т. 4 от АПК, при следните съображения:

По делото не се спори продължителността и категоризирането на зачетения осигурителен стаж на оспорващата Д. - Т., а именно - осигурителен стаж по чл. 69 ал. 2 от КСО - 21 години 11 месеца 29 дни (като държавен служител по ЗИНЗС), от трета категория - 05 години 09 месеца 10 дни, или общ осигурителен стаж - 27 години 09 месеца 09 дни Липсва спор и относно обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението жалбоподателката е с навършени 51 години 08 месеца и 24 дни. Спорът между страните се свежда до приложението спрямо жалбоподателката на разпоредбите на чл. 69 ал. 2 от КСО и чл. 18 ал. 4 НПОС, въз основа на които ръководител "ПО" в ТП на НОИ - Сливен и решаващия орган в случая са отказали отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, съответно дали жалбоподателката отговаря на условията на чл. 69б ал. 1 КСО, поради което следва да й се отпусне пенсия на основание тази разпоредба.

Спорът е правен - относно приложението на чл. 18 ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж по отношение разпоредбите на чл. 69 ал. 1 и ал. 2 и чл. 69б,ал. 1 и ал. 2 от КСО.

Разпоредбите на чл. 69 и чл. 69б КСО съдържат различни материални предпоставки за упражняване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като уредените хипотези по чл. 69 и чл. 69б КСО са еднакво приложими при наличие на фактическите състави, които уреждат, като разпоредби от еднакъв ранг, а противното би имало ограничаващ характер по отношение признатите от закона права. При наличие на един от тях се прилага съответната разпоредба, а при приложимост и на двете разпоредби, следва да се приложи по- благоприятната правна възможност за заявителя, като именно и това е целта на закона.

Съобразно нормативното изискване на чл. 69 ал. 2 от КСО, държавните служители по ЗИНЗС придобиват право на пенсия 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочените закони.

Съгласно чл. 69б ал. 1 от КСО лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при следните условия: 1. навършили са възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете; 2. от 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на възраст.

В случая оспорващата е изпълнила условието за осигурителен стаж по чл. 69 ал. 2 от КСО, но не е навършила изискуемата по тази разпоредба възраст от 52 години и 10 месеца. Тя обаче отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 69б ал. 1 от КСО за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б ал. 1 от КСО, с оглед наличието на необходимия осигурителен стаж, възраст и сбор точки.

В процесния случай основният спорен въпрос между страните касае правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст на лице, което е изпълнявало длъжност по чл. 69 ал. 2 от КСО и е придобило изисквания за пенсиониране осигурителен стаж, но не е навършило възрастта по смисъла на чл. 69 ал. 2 от КСО. При липса на предпоставките по чл. 69 ал. 1 от КСО административният орган е следвало да извърши преценка за наличие на такива по останалите хипотези от Раздел I на Глава шеста от КСО, още повече, че подаденото заявление визира именно предпоставките на чл. 69б ал. 1 от КСО. По делото няма спор, че за жалбоподателката не са налице условията на чл. 69 ал. 2 от КСО поради ненавършена изискуемата пенсионна възраст. С оглед на това остава необходимостта от проверка за наличие на предпоставките по чл. 69б ал. 1 от КСО.

В чл. 17 ал. 2 от НПОС е посочено, че осигурителният стаж по чл. 69 КСО се зачита (а не „приравнява“, както е приел ответника) за първа категория труд. От това следва, че трудът по чл. 69 от КСО е от първа категория, а не от друг вид категория. Ето защо, неправилен се явява анализът на решаващия орган за наличие на разлика между зачетен труд първа категория (чл. 69 ал. 1 КСО) и отработен труд при условията на първа категория труд (чл. 69б ал. 1 КСО). Като се има предвид, че положеният от оспорващата труд е от първа категория, то в случая относима е разпоредбата на чл. 69б ал. 1 КСО. Неправилен и необоснован е изводът на решаващия орган, че осигурителния стаж, положен като държавен служител по ЗИНЗС не е извършван като такъв от първа категория, а е приравнен към първа категория. В разпоредбата на чл. 104 ал. 1 КСО е посочено, че Министерският съвет определя кой труд към коя категория се причислява съобразно характера и особените условия на труд и съгласно чл. 104, ал. 4 КСО - осигурителният стаж на лицата по чл. 69 се превръща, като три години действително изслужено време се зачитат за пет години осигурителен стаж от трета категория.

Това изчисление по чл. 104 ал. 4 от КСО се прави за нуждите на чл. 69 ал. 1 от КСО, а изчислението по чл. 17 ал. 2 НПОС се прави за нуждите на чл. 69б ал. 1 от КСО, като в случая жалбоподателката има 21 г. 11 м. 29 дни като държавен служител по ЗИНЗС, І категория и от трета категория - 05 г. 09 м. 10 д., навършила е 51 г. 08 м. и 24 дни, при изискуеми по чл. 69б ал. 1, т. 2 КСО към датата на подаване на заявлението – 11.11.2024 г. - 50 г. и 4 м. Изложеното налага извод, че няма противоречие между чл. 17 ал. 2 от НПОС и чл. 104 ал. 1 и ал. 4 от КСО.

От граматическото и систематическото тълкуване на цитираната разпоредба – "Осигурителният стаж по чл. 69 КСО се зачита за първа категория труд" може да се направи еднозначно точно обратния извод, а именно, че осигурителният стаж на тези лица се зачита, а не се "приравнява" на първа категория труд при пенсиониране. Както се посочи по-горе, основният мотив за отхвърляне на жалбата срещу процесното Разпореждане е указаното в чл. 18 ал. 4 от НПОС, според чието съдържание, лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б ал. 1 и 2 КСО. Неправилно административният орган тълкува разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 КСО в смисъл, че с оглед чл. 18 ал. 4 НПОС законодателят е дал още една възможност за преференциални условия за пенсиониране на лицата, полагали труд като държавни служители по специални закони и непридобили право на пенсия по чл. 69 от КСО единствено, когато това се дължи на недостигащ осигурителен стаж. Смисълът на разпоредбата на чл. 18 ал. 4 НПОС е в точно обратното - създава привилегия за лицата по чл. 69 на КСО, които нямат необходимия осигурителен стаж, да се пенсионират по-рано при условията на чл. 69б от с. к., а не създава пречка за лицата, които изначално отговарят на условията за възраст и стаж по чл. 69б ал. 1 КСО, както е в настоящия случай. Обратното би означавало, че законодателят е предвидил неравноправно третиране на лицата по стаж и възраст, което е в противоречие с разписаното в чл. 3, т. 1, 2 и 3 от КСО, че държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на принципите на задължителност и всеобщност на осигуряването, солидарност и равнопоставеност на осигурените лица. В случая няма спор, че жалбоподателката отговаря на условията за пенсиониране по реда на чл. 69б ал. 1 от КСО, поради което незаконосъобразно й е отказано отпускането пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Разпоредбите на чл. 69 и чл. 69б КСО съдържат различни материални предпоставки за упражняване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Уредените хипотези по чл. 69 и чл. 69б КСО са еднакво приложими при наличие на фактическия състав, който уреждат, като норми от закон с еднакъв ранг. При наличие на една от тях или при приложимост и на двете, следва да се приложи по благоприятната правна възможност за заявителя. Нормата от подзаконов нормативен акт - чл. 18 ал. 4 НПОС не може да преустанови действието на норми от по- висок ранг, каквито са чл. 69 и чл. 69б КСО. Нормата на чл. 18, ал. 4 НПОС има указателен характер и е в противоречие с нормите на чл. 69, ал. 2 и ал. 9 КСО и чл. 69б, ал. 1, т. 1 и т. 2 КСО, поради това, че въвежда нови правила, различни от предвидените в нормите на КСО. При наличие на установеното противоречие на основание чл. 5, ал. 1 АПК следва да се приложат нормите на КСО, които дават възможност за избор и жалбоподателката е направила такъв като в заявлението си е посочила, че желае отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б от КСО. В този смисъл е практиката на ВАС – Решение № 4375/28.04.2025 г. по адм.д. № 7497/2024 г. на ВАС, Решение № 7109 от 11.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11052/2023 г.; Решение № 2259 от 18.02.2021 г. на ВАС по адм. дело № 10189/2020 г.; Решение № 2291 от 18.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9879/2020 г., Решение № 2259 от 18.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10189/2020 г., Решение № 2291 от 18.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9879/2020 г. и др.

При тези изводи обжалваното решение се явява постановено в нарушение на материалния закон и в несъответствие с целта на закона, тъй като в случая не е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при наличие на законоустановено право за това.

Изложеното обуславя извод за основателност на оспорването, поради което обжалваното решение следва да се отмени, като съгласно чл. 172, ал. 2 АПК и на основание чл. 173, ал. 2 АПК преписката се върне на компетентния административен орган - Ръководителя на Пенсионно осигуряване в ТП на НОИ – Сливен за ново произнасяне, на основание чл. 98 ал. 1 т. 1 от КСО, за провеждане на производство по отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателката по чл. 69б ал. 2 от КСО. На основание чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО разпореждането се издава в срок до 4 месеца от подаването на заявлението или от получаването на необходимите документи и/или данни съгласно предвиденото в наредбата по чл. 106 с. к. Поради това и срокът, който съда следва да определи за произнасяне на административния орган по реда на чл. 174 от АПК трябва да бъде до 4 месеца от влизане на решението в сила.

 

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателката следва да се присъдят разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв Същите се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Претендират се разноски за съдебното производство в общ размер на 1 010,00 лева, от които 10,00 лева внесена държавна такса и 1 000,00 лева заплатено в брой адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на ответния административен орган прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за основателно. Съгласно чл. 78 ал. 5 от ГПК, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Съгласно относимата и приложима разпоредба на чл. 8 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без материален интерес възнаграждението за дела по КСО е 500,00 лева. Регламентираните с Наредбата размери не са задължителни за договаряне между страните, но са ориентир относно това, кое съставлява справедливо възнаграждение, като се отчитат и други фактори, като видът на съответното дело, неговата фактическа и правна сложност, броят на откритите съдебни заседания, фактическото участие на процесуалния представител на страната в процеса. В процесния случай съдействието и защитата на оспорващата страна, осъществени от пълномощника адв. Н. П. се изразяват в изготвяне на жалбата до съда и депозиране на бланкетна молба за проведеното открито съдебно заседание, без да са извършени други процесуални действия (явяване в съдебно заседание, ангажираност при събиране на доказателства, изслушване на свидетели и експертизи), които да обосноват завишен размер на адвокатския хонорар. Едновременно с това, делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност. При тези съображения настоящият съдебен състав приема, че разумният, обоснован и справедлив размер на адвокатското възнаграждение съобразно критериите на чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата, който е съответен на обема на извършената правна защита и съдействие, следва да се определи при съобразяване с определения от законодателя в цитирания по – горе чл. 8 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/09.07.2014 г. на сума, възлизаща на 500,00 лева, без да се накърняват или облагодетелстват интересите на която и да е от страните в производството. При така определения от съда редуциран размер на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя П. Н. Д. - Т., следва да се присъдят общо сторени разноски в съдебното производство в размер на 500,00 лева и се възложат н тежест на административния орган.

На следващо място съдът дължи произнасяне и по претенцията на оспорващата страна за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 4 000,00 лева по договор за правна защита и съдействие в хода на административното производство, което искане настоящата съдебна инстанция намира за неоснователно. Както в КСО, така и в АПК, липсва специален ред, по който страната в оспорване на актовете по административен ред може да търси направените от нея разноски в това производство. Към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие – 12.03.2025 г., а и към настоящия момент е действаща разпоредбата на чл. 8, ал. 4 (Нова, ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г.) от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., съгласно която, за процесуално представителство, защита и съдействие пред административен орган, адвокатското възнаграждение се определя по реда на предходните алинеи. Законодателният пропуск относно присъждането на разноски, сторени в административното производство, не може да се запълни с прилагането на чл. 143 от АПК по аналогия, тъй като тази разпоредба регулира възлагането на разноските, направени само в съдебното производство, поради което нормата на чл. 8, ал. 4 от ЗОДОВ се явява неприложима. Разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от АПК не може да бъде прилагана по аналогия от съда като основание за присъждане на разноски, направени в административното производство пред директора на ТП на НОИ, развило се по реда на чл. 117, ал. 1 от КСО, съответно, прилагането на посочената процесуална норма - чл. 143 от АПК по аналогия е недопустимо. Тъй като в закона не е предвиден специален ред за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени в хода на производството по задължителния административен контрол по реда на чл. 117 от КСО, единствената възможност за страните в този случай е да реализират правата си по исков ред, т. е. на основание разпоредбите на чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ. В този смисъл е налице и съдебна практика - Решение № 3407 от 09.03.2011 г. на ВАС по адм. дело № 16005/2010 г., IV о.; Решение № 12086 от 28.09.2011 г. на ВАС по адм. дело № 8835/2011 г., IV о. С други думи, единственият начин да се търси възстановяване на заплатеното адвокатско възнаграждение от страната в производството по административно оспорване е по реда и при условията на ЗОДОВ. При тези доводи съдът намира за неоснователно искането на оспорващата страна за присъждане на сторени разноски за адвокат в хода на административното производство.

 

Водим от горното и на основание чл. 172 ал. 2, чл. 173 ал. 2 и чл. 174 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1012-19-10#1/10.04.2025 г. на и.д. Директор на Териториално поделение – Сливен на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на П. Н. Д. - Т. срещу Разпореждане № 2113-19-1626#6/10.03.2025 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Сливен, с което е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69 ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 18 ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС).

 

ВРЪЩА преписката на Ръководителя на пенсионното осигуряване в Териториално поделение на НОИ – Сливен за ново произнасяне в срок до 4 месеца от влизане в сила на настоящото решение, съгласно дадените в мотивите на решението задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.

 

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт – [област] да заплати на П. Н. Д. – Т., [ЕГН], с адрес [населено място], [жк] **** сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в хода на съдебното производство.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните по делото.