№ 11503
гр. С., 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. Д.А
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20221110125648 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от В. М. Р., чрез адв. В., срещу „Кей Би Си
Банк България“ ЕАД (с предходно наименование „Райфайзенбанк България” ЕАД), с която е
предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника чрез принудително
изпълнение следните суми: 2077,73 лева, представляваща главница по договор за банков
кредит от 29.05.2006 г., ведно със законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до изплащане
на вземането; 379,80 лeвa – лихва за периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11 лeвa –
наказателна лихва за периода 15.04.2011 г. – 10.10.2013 г., както и 295,57 лeвa – разноски по
делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2013 г. по ч.гр.д. № 42761/2013
г. по описа на СРС, 49 състав, за събирането на които е образувано № 20208400400674 по
описа на ЧСИ М.Ц., поради погасяването на вземането по давност.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че с
изпълнителен лист от 21.10.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на СРС, 49
състав, е бил осъден да заплати на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД следните суми: 2077,73
лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 г., ведно със
законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до изплащане на вземането; 379,80 лв. – лихва за
периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11 лв. – наказателна лихва за периода 15.04.2011 г.
– 10.10.2013 г., както и 295,57 лв. – разноски по делото. Въз основа на горецитирания
изпълнителен лист било образувано изп. д. № 20138390400849 по описа на ЧСИ И.К..
Поддържа, че последното валидно изпълнително действие било извършено на 21.03.2014 г.,
поради което на 09.04.2020 г. образуваното изпълнително дело № 20138390400849 по описа
1
на ЧСИ Киразиева било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На 01.09.2020 г.
било образувано ново изпълнително дело № 20208400400674 по описа на ЧСИ М.Ц., но въз
основа погасени по давност на 21.03.2019 г. вземания по издадените заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист от 21.10.2013 г. по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на
СРС, 49 състав. Поддържа, че вземанията, претендирани с горецитирания изпълнителен
лист, се явявали погасени по давност към датата на подаване на исковата молба, тъй като
считано от 21.03.2014 г. до 21.03.2019 г. е изтекъл петгодишен период от време, през който
взискателят бездействал. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като признае за
установено, че ищцата не дължи на ответника следните суми: 2077,73 лева, представляваща
главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 г., ведно със законната лихва за периода
от 11.10.2013 г. до изплащане на вземането; 379,80 лв. – лихва за периода 15.03.2011 г. –
14.05.2013 г.; 671,11 лв. – наказателна лихва за периода 15.04.2011 г. – 10.10.2013 г., както и
295,57 лв. – разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2013 г.
по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на СРС, 49 състав, за събирането на които е образувано
№ 20208400400674 по описа на ЧСИ М.Ц., поради погасяването на вземането по давност.
Претендира направените по делото разноски.
В срока за отговор ответникът, чрез юрк. Н., оспорва предявения иск при възражения,
че преди да изтекат пет години от 26.06.2015 г. и след това броейки още 69 дни от
извънредното положение, по време на което давността е спряла да тече, т.е. преди
04.09.2020 г., банката е предприела изпълнително действие – наложен запор на банкова
сметка, което е прекъснало погасителната давност. Ето защо моли исковата претенция да
бъде отхвърлена като неоснователна, като претендира и направените по делото разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
намери за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства по делото се
установява, че на 21.10.2013 г. в полза на „Райфайзенбанк България” ЕАД е бил издаден
изпълнителен лист срещу В. М. Р., въз основа на заповед за изпълнение от 21.10.2013 г. на
парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 42761/2013 г. по описа на
Софийски районен съд, I гражданско отделение, 49 състав, за осъждане на длъжника да
заплати на кредитора следните суми: 2077,73 лева, представляваща главница по договор за
банков кредит от 29.05.2006 г., ведно със законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до
изплащане на вземането; 379,80 лeвa – лихва за периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11
лeвa – наказателна лихва за периода 15.04.2011 г. – 10.10.2013 г., както и 295,57 лeвa –
разноски по делото.
Въз основа на издадения изпълнителен лист кредиторът е подал на 21.11.2013 г. молба
до частен съдебен изпълнител И.М. - К., с рег. № 839 на КЧСИ за образуване на
изпълнително производство. С молбата, взискателят поискал да бъдат наложени запори на
банковите сметки в „Райфайзенбанк България” ЕАД на името на посочения по – горе
2
длъжник, както и запор върху трудовото възнаграждение на задълженото лице, в случай че е
страна по трудово правоотношение. С молбата взискателят възложил по чл. 18 ЗЧСИ
извършване на действия по принудително събиране на вземанията.
Въз основа на подадената молба и с разпореждане на частния съдебен изпълнител било
образувано изпълнително дело под № 20138390400849, като със съобщение с изх. № 3248 от
20.03.2014 г. е била изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника В. М. Р., която
била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
На 20.03.2014 г. от частния съдебен изпълнител били изпратени запорни съобщения до
„Райфайзенбанк България” ЕАД, „Банка ДСК“ ЕАД, „Централна кооперативна банка“ АД и
„Обединена българска банка“ АД, получени на 24.03.2014 г., за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника В. М. Р..
На 21.03.2014 г. от частния съдебен изпълнител били изпратени и запорни съобщения
до „Първа инвестиционна банка” АД и „УниКредит Булбанк“ АД за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника В. М. Р..
С молба от 29.09.2016 г., подадена от „Райфайзенбанк България” ЕАД, чрез адв. Д., до
ЧСИ И.К., взискателят поискал да бъде извършена справка в НОИ и при наличие на трудови
договори да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
С постановление от 09.04.2020 г. на ЧСИ И.К. изпълнителното производство по изп.д.
№ 20138390400849 било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
С молба от 27.04.2020 г., подадена от „Райфайзенбанк България” ЕАД, чрез юрк. Н., до
ЧСИ И.К., взискателят поискал да му бъде върнат изпълнителният лист в оригинал, което
било сторено на 26.05.2020 г.
Въз основа на върнатия в оригинал изпълнителен лист кредиторът е подал на
01.09.2020 г. молба до частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег. № 840 на КЧСИ за образуване
на изпълнително производство. С молбата, взискателят поискал да бъдат наложени запори
на банковите сметки в „Райфайзенбанк България” ЕАД на името на длъжника В. М. Р.. Въз
основа на подадената молба било образувано изпълнително дело под № 20208400400674,
като със съобщение с изх. № 13694 от 02.09.2020 г. е била изпратена покана за доброволно
изпълнение до длъжника В. М. Р., която била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
На 02.09.2020 г. от частния съдебен изпълнител било изпратено и запорно съобщение
до „Райфайзенбанк България” ЕАД, получено на 03.09.2020 г., за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника В. М. Р..
При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от
правна страна:
Предмет на производството по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК е съществуването на
изпълняемото материално право, за което е издаден изпълнителен титул, а не
законосъобразността на провежданото изпълнение. Изпълняемото материално право
обхваща вземанията, така както са посочени в изпълнителния титул, а защитата може да се
основава единствено на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в
3
производството, в което е издадено изпълняваното решение, тъй като за фактите към този
момент се формира силата му на пресъдено нещо, респективно след срока по чл. 414, ал. 2
от ГПК в заповедното производство, тъй като към датата неговото изтичане настъпва
преклудиращото действие за сочене на възражения.
В разглеждания случай ищецът основава отрицателния си установителен иск на
петгодишна погасителна давност, текла от 21.03.2014 г. – последното според ищеца
изпълнително действие по образуваното изпълнително дело 20138390400849, като сочи, че
считано от 21.03.2019 г. вземанията са били погасени по давност. Т. е. претенциите са
основани на новонастъпили факти, което съответно обуславя наличието на правен интерес
за ищеца да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемите
права.
Предвид това, че е предявен от ищеца отрицателен установителен иск, при
разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 ГПК, в тежест на ответника е
да докаже, че разполага с вземания в претендираните размери, които подлежат на
принудително изпълнение, вкл. извършването на действия по спиране или прекъсване на
течащата срещу вземанията погасителна давност по смисъла на ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че при осъществяването на принудително
изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е
облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за
възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно издава изпълнителен лист.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен
на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на
окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК,
поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата
давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.
116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да
се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде
изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж
например Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о., ГК.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице влязла в сила заповед за
изпълнение поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК (в този смисъл са Решение № 94 от 26.01.2022 г. по в.гр.д. № 8642/2021 г. по описа на
СГС; Решение № 264116 от 22.06.2021 г. по в.гр.д. № 6860/2020 г. по описа на СГС, III – „Б“
въззивен състав; Решение № 1057 от 13.02.2019 г., постановено по в. гр. д. № 5532/2018 г.
по описа на СГС, ГО, II – „Е“ въззивен състав; Решение № 2532 от 23.04.2020 г.
4
постановено по в. гр. д. № 10580/2019 г. по описа на СГС, ГО, III – „Б“ въззивен състав,
Решение № 791 от 24.04.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3948/2012 г. по описа на САС,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 310 от 27.02.2014 г. по гр.д. №
6240/2013 г. по описа на ВКС, III г.о.; Решение № 3857 от 12.06.2018 г., постановено по в.
гр. д. № 2731/2018 г. по описа на СГС, ГО, IV – „А“ въззивен състав; Решение № 577 от
26.01.2018 г., постановено по в. гр. д. № 5723/2017 г. по описа на СГС, ГО, II – „В“ въззивен
състав; Решение № 5246 от 14.07.2017 г. по гр. д. № 2532 / 2017 г. по описа на СГС, ГО, II –
„Е“ въззивен състав и др.).
В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от 21.10.2013 г.
(когато е бил издаден изпълнителния лист), е започнала да тече нова петгодишна давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ. Примерно са посочени и
действията, които биха могли да прекъснат давността - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. От дадените примери може да се
заключи, че действие, с което взискателят отправя искане да се приложи изпълнителен
способ, е годно да прекъсне давността (както е посочено и в цитираното тълкувателно
решение, молбата за образуване на изпълнителното дело, ако съдържа изпълнителен способ,
прекъсва давността). Че искането за прилагане на изпълнителен способ прекъсва давността,
е посочено и в диспозитива на т. 10 от цитираното ТР - погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето изпълнителното действие.
Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен
способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спира,
именно защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни
способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови
изпълнителни способи). Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител
ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само
декларативен, а не конститутивен характер.
Настоящият съдебен състав приема, че следва да сподели съдебната практика на
5
Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. №
1747/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, Определение № 248 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. №
3647/2020 г., IV г. о., Решение № 93 от 17.05.2021 г., постановено по гр. д. 2766/2020 г. по
описа на ВКС, IV г. о. и др., както и на Софийски градски съд, обективирана в Решение №
265138 от 29.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 2334/2021 г., Решение № 265417 от 10.08.2021
г. на СГС по в. гр. д. № 4154/2020 г., Решение № 265910 от 28.09.2021 г. на СГС по в. гр. д.
№ 1077/2021 г. и др., съгласно които, когато по изпълнителното дело е направено искане за
нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още
у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е,
че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително
дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е
образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен
способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито
ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно
нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса
за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото
на изпълнителните дела.
В разглеждания случай, независимо от обстоятелството, че съдебният изпълнител не
е постановил своевременно акт за прекратяване на принудителното изпълнение поради
настъпила "перемпция", от събраните по делото доказателства се установява, че посоченото
изпълнително производство е било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от
21.03.2016 г., тъй като последното преди тази дата изпълнително действие е било извършено
на 21.03.2014 г., когато са били изпратени от ЧСИ К. запорни съобщения до посочените
банки за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника. Следователно новата
петгодишна давност е започнала да тече от датата на настъпилата перемпция на
изпълнителното дело – 21.03.2016 г. (виж Решение № 265138 от 29.07.2021 г. на СГС по в.
гр. д. № 2334/2021 г.). Съобразно цитираната по – горе практика на ВКС и СГС (виж
Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО,
Определение № 248 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о., Решение № 93
от 17.05.2021 г., постановено по гр. д. 2766/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение №
265138 от 29.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 2334/2021 г., Решение № 265417 от 10.08.2021
г. на СГС по в. гр. д. № 4154/2020 г., Решение № 265910 от 28.09.2021 г. на СГС по в. гр. д.
№ 1077/2021 г. и др.), настоящият съдебен състав приема, че с последващата молба на
взискателя, чрез адв. Д., от 29.09.2016г., с която е поискано да бъде наложен запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника, давността за принудително събиране на вземането
е била прекъсната. В този смисъл са и мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, както и че по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва многократно
6
в изпълнителния процес - с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение
(в този смисъл е Решение № 441 от 17.01.2020 г. по в. гр. д. № 12414/2018 г. по описа на
Софийски градски съд). В тази връзка следва да се посочи, че за прекъсването на давността с
отправено от взискателя искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ, е без
значение дали съдебният изпълнител е предприел или не е предприел конкретни действия
във връзка с това искане, тъй като от значение за развитието на изпълнителния процес е дали
кредиторът действа. На следващо място, давността е била отново прекъсната с молбата на
взискателя от 01.09.2020 г., с която е било образувано ново изпълнително дело №
20208400400674 по описа на частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег. № 840 на КЧСИ, и е
било поискано да бъде наложен запор върху банковите сметки на длъжника. Давността е
била прекъсната и с предприемането на валидни изпълнителни действия по
новообразуваното изпълнително дело № 20208400400674 - на 02.09.2020 г. били наложени
запори върху вземанията на ищеца по банковите му сметки (виж Решение № 94 от
26.01.2022 г. по в.гр.д. № 8642/2021 г. по описа на СГС, Решение № 264116 от 22.06.2021 г.
по в.гр.д. № 6860/2020 г. по описа на СГС, Решение № 265138 от 29.07.2021 г. по в.гр.д. №
2334/2021 г. по описа на СГС). От датата на последното валидно извършено изпълнително
действие – 02.09.2020 г. до приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция -
13.10.2022 г., не е изтекъл изискуемият петгодишен давностен срок, поради което
процесните вземания не са погасени по давност.
Ето защо предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ответникът. На основание
чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, на ответника следва да бъдат
присъдени разноски за претендираното юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в размер на 100 лв.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. М. Р., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Г.М.“,
бл. 130, вх. „Б“, ет. 1, ап. 15, съдебен адрес: гр. С., ул. „Л.К.“ № 50А, ет. 2, срещу „Кей Би Си
Банк България“ ЕАД (с предходно наименование „Райфайзенбанк България” ЕАД), ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „Н.В.“ № 55, Експо 2000, район
„Л.“, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за
установено, че В. М. Р. не дължи чрез принудително изпълнение на „Кей Би Си Банк
България“ ЕАД (с предходно наименование „Райфайзенбанк България” ЕАД) следните
суми: 2077,73 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 г.,
ведно със законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до изплащане на вземането; 379,80
лeвa – лихва за периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11 лeвa – наказателна лихва за
7
периода 15.04.2011 г. – 10.10.2013 г., както и 295,57 лeвa – разноски по делото, за които
суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2013 г. по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на
СРС, 49 състав, за събирането на които е образувано № 20208400400674 по описа на ЧСИ
М.Ц., поради погасяването на вземането по давност.
ОСЪЖДА В. М. Р., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Г.М.“, бл. 130, вх. „Б“, ет.
1, ап. 15, съдебен адрес: гр. С., ул. „Л.К.“ № 50А, ет. 2, да заплати на „Кей Би Си Банк
България“ ЕАД (с предходно наименование „Райфайзенбанк България” ЕАД), ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „Н.В.“ № 55, Експо 2000, район
„Л.“, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, сумата от 100 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за производството пред СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8