Мотиви
към Присъда № 31 от 16.01.2014 година,
постановена по НОХД № 783/2013 година по описа на РС - Елхово:
Производството по делото е образувано по внесен от РП-
Елхово обвинителен акт, с който против ****/, роден на *** година в гр.Тумбукту, Република Мали, гражданин на Република Мали,
неженен, неосъждан, средно образование, безработен, живущ в гр. Тумбукту, Република Мали, е повдигнато обвинение по чл.279, ал.1 от НК, за това, че на 01.03.2013 година в землището на с. Голям Дервент,
община Елхово обл. Ямбол, влязъл през границата на страната от Република Турция
в Република България, без разрешение от надлежните органи на властта.
В съдебно заседание участващият по делото прокурор поддържа повдигнатото против подсъдимият
обвинение, като намира същото за доказано по категоричен начин както от
обективна, така и от субективна страна. Предлага на подсъдимия да бъде наложено
наказание при условията на чл.54 от НК при превес на смекчаващи вината
обстоятелства, около предвидения в закона минимален размер, изпълнението на
което на основание чл.66, ал.1 от НК
да бъде отложено за срок от три години, както и наказание глоба около предвидения в
закона минимален размер.
Производството по делото е протекло в отсъствието на
подсъдимите и с участието на служебен
защитник – адв. Сн. Е. ***. За да допусне
разглеждане на делото в отсъствието на подсъдимия, съдът е взел предвид
обстоятелството, че последният не е намерен на адреса, който е установен по
делото. Освен това съдът е приел, че разглеждането на делото в отсъствието на
подсъдимия не би попречило за установяване на обективната истина по делото.
Участващият в хода на съдебното производство служебен защитник на подсъдимия не
оспорва, че същият с деянието си е осъществил от обективна и субективна страна
съставът на престъпление, наказуемо по чл.279, ал.1 от НК, като пледира
налагане на предвиденото в закона наказание в минимален размер.
Съдът, след като обсъди поотделно и в съвкупност
събраните и проверени в хода на съдебното следствие гласни и писмени
доказателства, прие за установено от фактическа
страна следното:
Подсъдимият в хода на ДП се
е представил със следната самоличност: ****/,
роден на *** година в гр.Тумбукту, Република Мали,
гражданин на Република Мали, неженен, неосъждан, средно образование,
безработен, живущ в гр. Тумбукту, Република Мали.
В хода на ДП, както и в хода на съдебното производство
подсъдимият не е представили документ за самоличност, поради което същата е
снета по негови данни.
Подсъдимият напуснал държавата си по произход
Република Мали поради водещата се там война, като първоначално се установил в
Кралство Мароко, а след това в Република Турция. Тъй като там не успял да си
намери работа, решил да влезе незаконно в пределите на Република България. В
гр. Истанбул, Република Турция, се запознал с неустановено по делото лице,
което с лек автомобил, в който пътували и други лица, възнамеряващи да
преминават турско – българската граница, отвело подсъдимият до гориста местност.
След като слязъл от автомобила, подсъдимият, заедно с другите лица, които
пътували в автомобила и които били непознати за подсъдимия, тръгнал да върви
пеш в указаната от водача на автомобила посока. На 01.03.2013 година в района
на 242 гранична пирамида в землището на с. Голям Дервен
подсъдимият влязъл през границата на страната от Република Турция в Република
България. Продължил да се движи заедно с останалите лица към вътрешността на
страната, като достигайки в района на с. Голям Дервент били забелязани от местен
жител, който сигнализирал граничните власти. Подсъдимият бил задържан заедно с
останалите лица, като при задържането не представил документ за самоличност.
От изисканата и приета като доказателство по делото
справка от ДАБ пир МС се установява, че подсъдимият ****/, роден на *** година в гр.Тумбукту,
Република Мали, не е регистриран в ДАБ при МС.
От приложената по делото справка за съдимост на
подсъдимия, издадена от МП на РБ, се установява, че същият не е осъждан.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена
въз основа на събраните в хода на съдебното следствие доказателства-
обясненията на подсъдимият, дадени в хода на ДП, приобщени към доказателствения
материал чрез прочитането им по реда на чл.279, ал.2, предл. ІІ, вр. ал.1, т.2 от НПК, от показанията на свидетеля Ж.,
дадени в хода на съдебното следствие, от писмените доказателства, приложени по
делото и приобщени към доказателствения материал чрез прочитането им по реда на
чл.283 от НПК. Между обясненията на подсъдимият и показанията на свидетеля Ж.
съдът не констатира противоречия. Показанията на свидетеля са правдиви, логични
и последователни, поради което същите се възприеха от съда и се кредитираха
като достоверни и обективни. Възпроизведените от свидетелят факти са пряко
относими към времето, мястото и механизма на осъществяване на престъпното
деяние. В подкрепа на показанията на свидетеля са и обясненията на подсъдимия,
дадени в хода на ДП и приобщени към доказателствения материал по делото, в
които се съдържа самопризнание за извършеното престъпно деяние и формата на
вина. Доколкото не се установи обратното, съдебният състав прецени обясненията
на подсъдимия за достоверни и ги цени при формиране на фактическите и правните
си изводи.
Въз основа на горната фактическа обстановка съдът
направи следните правни изводи:
Подсъдимият ****/,
роден на *** година в гр.Тумбукту, Република Мали,
гражданин на Република Мали, неженен, неосъждан, средно образование,
безработен, живущ в гр. Тумбукту, Република Мали, е осъществил с деянието си от обективна
и субективна страна престъпният състав
на чл.279, ал.1 от НК, тъй като на 01.03.2013 година в землището на село
Голям Дервент, община Елхово, обл. Ямбол, влязъл през границата на страната от
Република Турция в Република България, без разрешение от надлежните органи на
властта.
Налице е съставомерно деяние по посоченият текст от
наказателния кодекс.
От обективна
страна подсъдимият ****/,
е осъществил фактически действия по преминаване през държавната ни граница, без
да е получил разрешение от надлежните органи на властта, осъществяващи
гранично- пропусквателен контрол. Подсъдимият не е
имал необходимата виза, удостоверяваща правото му за влизане в страната ни,
изискуема както с оглед неговото гражданство, така и с оглед държавата, от която идва - Република Турция.
Действащият граничен режим и ред в Република България, изискват преминаване
през определени места –ГКПП със знанието и разрешението на граничните власти,
каквото в случая е липсвало, като категорични съждения за последното се
съдържат в показанията на свидетеля Ж. и самопризнанията на подсъдимия. Поради
изложеното, от обективна страна с деянието си подсъдимият е нарушила
установения в страната режим и ред за преминаване на държавната ни граница,
като деянието е осъществено в първата изпълнителна форма, визирана в чл.279,
ал.1 от НК – „без разрешение на надлежните органи на властта”, в хипотезата на
„влизане” в страната. Деянието е довършено, предвид на това, че подсъдимият е
успяла да премине държавната граница. Довършено
"влизане" и "излизане" през границата по смисъла на чл. 279 НК от обективна страна е налице, когато деецът е преодолял наложения контрол
или мерките и препятствията, установени от властта за по-ефикасна защита на
границата (по арг. за обратното от тълкуването,
дадено в т. 2, абз. 1 на П. 8/71 г. - Пл. В тази
насока и Решение № 340 от 17.VI.1996 г. по н. д. № 114/96 г., I н. о.,
докладчик съдията Пламен Томов ). Така очертани обективните белези на престъпния
състав, сочат на довършеност на деянието.
От субективна
страна инкриминираното деяние е извършено виновно, при пряк умисъл, като
подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е
неговите последици и е целял тяхното настъпване. Предприемайки пътуването си,
подсъдимият е била наясно с обстоятелството, че за влизането му в Р България са
необходими съответните визови документи,
както и за липсата на изискуемите се такива за влизане в Р България, а
също и с установения пропускателен граничен контрол при преминаване на
държавната ни граница. Освен това е съзнавал, че ще влезе в страната ни без
знанието на граничните власти, следователно в съзнанието му е била формирана
представата за противоправния характер на деянието и за неговите общественоопасни последици, които е предвиждал, а от волева
страна пряко е целял и искал тяхното настъпване, за да реализира крайната си
цел – да достигне до Република България.
Предвид изложеното, съдът призна подсъдимият за
виновен в извършването на престъпление по чл.279, ал.1 от НК.
Съдът не намери основанията, предвидени
в разпоредбата на чл.279, ал.5 от НК за ненаказване на подсъдимият. По смисъла
на чл.27, ал.2 от Конституцията на Р България право на убежище се предоставя на
чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита
на международно признати права и свободи. Правото на
убежище, визирано в разпоредбата на чл.279, ал.5 от НК не следва според
настоящия съдебен състав да се разглежда в тесния смисъл на понятието, което е
интерпретирано в Конституцията, а в аспекта на приложимото по силата на
препращащата норма на ал.3 от Конституцията, национално законодателство /ЗУБ/, относимо към бежанците и убежището, и международноправните
актове като на международно ниво статутът на бежанеца е регламентиран в
Конвенцията за статута на бежанците от 28.07.1951г., допълнена с Нюйоркският
протокол от 1967г., която е ратифицирана с ДВ бр.36/05.05.1992г., обн.ДВ бр.88/ 15.10.1993г., в сила за Р България от
10.08.1993г. Посочените два международноправни акта /Конвенция и Протокол/ са
одобрени в рамките на ООН и към момента 110 държави са страни по Конвенцията,
Протокола или и по двамата документа. В цитираната Конвенция, в чл.31, параграф
1, е залегнало относимото отпадане на наказуемостта
за извършено според националното ни законодателство престъпление по чл.279,
ал.1 от НК. Съгласно посочената разпоредба от Конвенцията, договарящите държави се задължават да не налагат
наказания заради незаконно влизане
и пребиваване на тяхна територия на бежанци, които пристигайки направо от територията, където са били застрашени животът и свободата им, са влезли или пребивават на тяхна територия без разрешение
при условие, че те се представят незабавно
на властите и приведат уважителни причини за незаконното
им влизане и пребиваване на
територията на страната. В приложимото национално законодателство – в чл.3 от
Закона за бежанците от 1999г. /отм. с
ДВ. бр.54 от 31.05.2002г./ законодателят е разгледал в по-широк смисъл
понятието „убежище“, включвайки в него като закрила и статута на бежанец,
хуманитарната закрила и правото на убежище по чл.98, т.10 във връзка с чл.27,
ал.2 и 3 от Конституцията на Република България. Действащият към момента Закон
за убежището на бежанците, в сила от 01.12.2002 година, определя условията и реда
за предоставяне на особена закрила
на чужденци на територията на Република България,
както и техните права и задължения, като по смисъла на чл.1, ал.2 от с .закон, особената закрила,
която Република България предоставя на чужденци по
този закон, включва убежище, статут на бежанец,
хуманитарен статут и временна закрила. Статут на
бежанец в Република България, съгласно
чл.8 от ЗУБ, се предоставя на чужденец, който
основателно се страхува от преследване
поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо
мнение и/или убеждение, намира се извън държавата
си по произход
и поради тези причини не може
или не желае
да се ползва
от закрилата на тази държава
или да се
завърне в нея. Хуманитарен
статут по смисъла на чл. 9 от ЗУБ, се
предоставя на чужденец, принуден да напусне или
да остане извън държавата си по произход,
тъй като в тази държава е изложен на реална
опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание
или екзекуция; изтезание или
нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; тежки и лични заплахи
срещу живота или личността му
като гражданско лице поради насилие
в случай на вътрешен или международен
въоръжен конфликт.
Процедурата за предоставяне на закрила започва по
молба на заинтересованото лице, която може да бъде в устна,
писмена или друга форма.
При преценката за приложимостта на материалноправната
норма на чл.279 ал.5 от НК, съществено е както установяването на подадена от
дееца молба за закрила, така и причините, мотивирали чуждия гражданин да
осъществи деянието по чл.279 ал.1 от НК. Въз основа на доказателствата по
делото съдът прие, че подсъдимият е е влязъл в
Република България по социално – икономически причини, а именно посочените от
негови такива – да си търси работа в Република България, без да сочи каквито и
да било други причини, които да дадат основание за съда да приложи разпоредбата
на чл.279, ал.5 от НК. Не са налице доказателства по делото, от които да се
приеме, че подсъдимият е влязъл в страната ни с цел да търси убежище, поради
това, че в собствената му родина е бил
преследван заради своите убеждения или дейност в защита на
международно признати права и свободи. Тези обстоятелствата подлежат на
доказване, а такива доказателства по делото липсват. Не са направени и
доказателствени искания в тази насока от служебния защитник на подсъдимия в
хода на съдебното следствие. Твърдения в тази насока липсват както при разпита
на подсъдимия в хода на ДП в качеството му на обвиняемо лице, така и в хода на
съдебното следствие. Видно е от обясненията на подсъдимият, дадени в хода на
ДП, приобщени по надлежния ред към доказателствения материал, същият е напуснал
страната си по произход, търсейки по – добър живот.
При определяне
на вида и размера на наказанието, съдът взе предвид степента на обществена
опасност на деянието, обоснована от динамиката на този вид престъпления
понастоящем в страната, както и обществената опасност на подсъдимия, която не е
висока, предвид на това, че същият не е осъждан, имала е добросъвестно процесуално поведение в хода
на ДП, правейки самопризнания по предявеното му обвинение, с което и е съдействал за разкриване на
обективната истина по делото. Взеха се предвид причините и подбудите за
извършване на престъплението, както и механизмът на извършването му. Посочените
смекчаващи обстоятелства не биха могли обаче да бъдат определени като
многобройни, нито като изключителни, за
да се определи наказание при условията на чл.55 от НК. При тези фактически
констатации, и при превес на смекчаващите вината обстоятелства - необременено
съдебно минало, критично отношение към деянието, направени от подсъдимият
самопризнания в хода на ДП, съдът му наложи кумулативно предвидените наказания
по чл.279, ал.1 от НК при
условията на чл.54 от НК в предвиденият в закона минимум, а именно три месеца лишаване от свобода, както и
наказание глоба в размер на 100.00 лв.
Съдът намери, че са налице материалноправните
предпоставки за приложението на чл.66,
ал.1 от НК по отношение на подсъдимият. Последният, към момента на
извършване на деянието не е бил осъждана за престъпление от общ характер,
наложеното му наказание е до три години лишаване от свобода и съдът счита, че
за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъденото
лице не е необходимо ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване
от свобода. Ето защо и на основание чл.66, ал.1 от НК съдът отложи изпълнението на наложеното наказание
за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
Мотивиран от изложеното, съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: