№ 1596
гр. Плевен, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20254430103807 по описа за 2025 година
Иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на
иска 151,83 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
Р. Г., ЕГН**********, *** против ***, ************, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че на 09.12.2020г. между М. Р. Г. с ЕГН:
********** и ответника е сключен договор за предоставяне на потребителски
кредит №***, съгласно който договор е приложим ЗПФУР. Страните са се
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 3350лева. Сьгласно
договора, доверителката ми е следвало да погаси заема като е следвало да
върне сумата с лихва 770.50лв. Посоченият годишен процент на разходите е в
размер на 49.11%. В чл. 5 от Договора е уговорено, че кредитът се обезпечава
с Поръчителство, предоставено от „***" в полза на Дружеството ответник.
При сключването на договора за потребителски кредит никъде не е посочено в
съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за
предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. След като
ищцата усвоила сумата от 3350лв., М. Р. Г. с ЕГН: ********* установила, че
освен заемната сума от 3350 лв., „***" са начислили такса за обезпечение с
поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „***" ЕООД, в размер на
2579.50лв. Твърди, че към датата на подаване на иска М. Р. Г. с ЕГН:
1
********** е погасила задълженията си по договора за потребителски кредит.
Счита процесния договор за недействителен поради следните причини:
дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за
кредит, нито пък е посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ е посочено
като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде
одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването,
каквото се явява всъщност. Твърди, че договорът не е подписан нито с
квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсва
съгласие. Твърди, че ищецът не е подписвал договор за поръчителство, както и
че такъв не му е бил представян. Смята, че процесният договор е нищожен на
основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената
от закона форма. Както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.
Твърди, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 3ПК, тьй като
противоречи на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, тьй като не съдържа начина на
изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по него. Твърди, че е посочено само ГПР в %, но не е
посочен начина на изчисляването му. Затова счита, че договорът е
недействителен по смисъла на чл. 22 3ПК. На следващо място твърди, че е
посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не е
включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено,
поради следните причини: Ответникът не предоставя възможност за
сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за
което събира допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се
покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и
следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият
би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му
размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.
Посочения в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не
отговарят на действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 3311 във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 311К и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
2
последици от сключването па договора. /В този смисъл: Решение № 260123 01
25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682
от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от
22.11.2019 г. па ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - I Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от
29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510 от
13.12.2019 г. на ОС -Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от
8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./. Счита, че сумата,
претендирана от ответното дружество по договор за поръчителство,
несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тьй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита, че при сключването
на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска
за гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита. Твърди, че действителният размер
на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за предоставяне на
гаранция но договора за поръчителство, е в размер над 70%. Предвид горното,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Посочва, че в глава четвърта от
ЗПК е уредено задължение па кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка па кредитоспособността, а държавите - членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредитори те
в случаите, в които те процедират по този начин". Счита клаузата на чл.5 от
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1048984 за нищожна,
като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща
3
разпоредбите па чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.
Моли на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответника „***" ЕООД, с ЕИК:
************** да бъде осъден да заплати на М. Р. Г. с ЕГН: **********, след
допускане на изменение в размера на предявения иск сумата в размер на
151,83 лв., представляваща платена при изначална липса на правно основание
по договор за потребителски кредит №***, ведно със законната лихва върху
нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до
окончателното й изплащане. Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който моли претенцията да бъде приета за неоснователна. Твърди, че
твърдението, че поръчителството от *** (***) е задължително условие за
сключване на кредитен договор, е неоснователно. Кредитополучателят може
да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на
„***“, потребителят сам избира обезпечението. Следователно сключването на
договор за гаранция не е задължително. Счита, че исковете за нищожност или
унищожаване на Договора за гаранция са недопустими, тьй като не са
насочени срещу правилната страна — *** а не „***“ ЕООД. Твърди, че *** е
самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в ***,
която предоставя услуги на територията на Република България по силата на
свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на
единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на
БНБ. Договорът за гаранция е отделно облигациоино правоотношение, по
което *** не е страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен,
съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство
няма да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на *** и така няма
да настъпи промяна в патримониума на Ищеца. С оглед гореизложеното,
счита, че ищецът е завел исковете за прогласяването на нищожността,
съответно унищожаването на Договора за гаранция срещу ненадлежна страна
по делото, поради което същите следва да бъдат оставени без разглеждане
като недопустими. Твърди, че ищецът сам е избрал *** (***) като поръчител в
електронния формуляр и, след като е бил информиран 2а дължимите такси, е
подал заявление за кредит. Получил е преддоговорна информация по e-mail,
която изрично посочва, че за сключването на договора за кредит „***“ изисква
поръчителство. Ищецът е получил и документи от ***, включително Договор
за гаранция. След като е бил информиран, ищецът е потвърдил чрез SMS
4
желанието си да сключи договора. С оглед на това, не може да се говори за
заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП. Твърди, че ответникът не
е въвел ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите
суми. На всеки етап ищецът е бил информиран за последствията от своя
избор, включително за сумите, дължими на ***, ако избере нея за поръчител.
Твърди, че претенциите на ищеца не са подкрепени с убедителни
доказателства. Исковата молба съдържа общи твърдения, неподкрепени с
конкретни факти и документи, и не представя ясни доказателства за
плащания, възникнали отношения или суми. Счита твърденията за нарушение
на чл. 143 от ЗЗП за неоснователни. Твърди, че чл. 5 от договора ясно посочва
избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ
и договора за гаранция са подробно описани възможностите за обезпечение и
дължимите суми към ***, които ищецът е приел доброволно. Моли
претенцията да бъде отхвърлена
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от Договор №
***/09.12.2020г., Преддоговорна информация/ Стандартен европейски
формуляр /л. 38-л.42 от делото/, че между ищеца като кредитополучател и
"***" ЕООД, е сключен Договор № ***/09.12.2020г. С договора за кредит на
ищеца е предоставен паричен заем в размер от 3350 лв., със срок на заема 12
месеца, и посочен ГПР от 49,11 % и обща дължима сума – 4120,50 лв.
Установява се от Договор за гаранция/поръчителство/, сключен между
ищцата и ***, че същия е сключен за обезпечаване на вземането по Договор №
***/09.12.2020г., а таксата за предоставяне на гаранция/поръчителство/ е в
размер на 2579,50 лева.
Не се спори между страните и се признава от ответника и е отразено в
представената от него справка, че ищецът е заплатил по процесния договор за
кредит 3501,83 лв., от които 3350,00 лв. главница, 33,55 лв. лихва, 16,75 лв.
такса за предсрочно погасяване 16,75 лв. и таксаза поръчителство 101,53 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
5
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
6
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и ответника *** правоотношение по силата на сключен между
тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.
Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между
страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на
която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи
заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 3350 лв. в случая не се оспорва от ищеца.
Съобразно изрично уговореното в чл. 5 от Договора за кредит се
посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от "***" в полза на
кредитора. Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по
договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия.
Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Действително, при
кандидатстването за кредит при "***" ЕООД потребителят може да избере
7
освен обезпечение под формата на поръчителство и личен гарант, но при
невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи
искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с "***". "***" е
посочен за възможен поръчител от самия кредитор "***" ЕООД, поради което
ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство
от "***" и в частност с възмездния характер на договора за гаранция.
Съгласно посоченото в договора за кредит, в чл. 5 от него, се установява,
че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано
от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя,
което показва, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването
на поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е
било необходима предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при
условията по договора, както бе посочено по – горе, то е conditio sine qua non.
Съдът намира, клаузата чл. 5 от договора за кредит и тази по чл. 1.6 от
договора за поръчителство, относно заплащането на такса от 2579,50 лв. за
предоставяне на поръчителство за такса, събирана за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, което съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК е
забранено. Това води до недействителност на уговорката в договора за
поръчителство. Чрез сключването на договора за поръчителство се заобикаля
ограничението, което налага чл. 10а, ал.2 от ЗПК и на основание чл. 21, ал.1 от
ЗПК е нищожна.
По изложените съображения съдът приема, че разходите по
обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума,
която следва да плати по договора - тя не е в размер на 4120,50 лв., защото
същата се завишава с възнаграждението за поръчителство в размер на 2579,50
лв., и реалните разходи по кредита, които ще направи – при главница от 3350
лв., дължима за срок от 12 месеца, длъжникът е следвало да плати сума от
общо 6700,00 лв., в която се включва освен чистата стойност на кредита от
3350 лв., но още и договорна лихва от 770,50 лв. и възнаграждение на гаранта
от 2579,50 лв. В тази връзка и без ползването на специални познания е видно,
че посочения в договора годишен процента на разходите от 49,11 % не
съответства на действително приложимия между страните. Последното
8
мотивира извода за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до
недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи. Не се спори между страните и се признава от
ответника и е отразено в представената от него справка, че ищецът е заплатил
по процесния договор за кредит 3501,83 лв., от които 3350,00 лв. главница,
33,55 лв. лихва, 16,75 лв. такса за предсрочно погасяване 16,75 лв. и таксаза
поръчителство 101,53 лв. Не се събраха доказателства, обаче сумата от 101,53
лева да е била преведена на ***. Последващото превеждане на сумата на ***,
по договор за гаранция е без значение по отношение на извода за заплащане на
сумата на ответника по делото без правно основание, поради което
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД се
явява основателен и доказан в предявения си размер от 151,83 лева и следва да
бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
2050,00 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение /50,00 лв.+2000
лв/ Не е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на основание чл.78, ал.5 ГПК.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ***,
************, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на М. Р.
Г., ЕГН**********, *** сумата от 151,83 лева, представляваща недължимо
платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ***, ************, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на М. Р. Г., ЕГН**********,
*** сумата от 2050,00 лв. направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
9
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10