№ 23
гр. Смолян, 27.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и първи
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Сийка Златанова
при участието на секретаря Сирма Купенова
като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело №
20215440100710 по описа за 2021 година
Ищцата * от гр. Смолян е предявила срещу „*“ ЕООД, представлявано от * иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № */06.11.2020 г. , сключен между
нея и ответника „*“ ЕООД като накърняващи добрите нрави и поради заобикаляне на
законовите разпоредби на чл. 11, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК и като неравноправни по чл.
143, ал. 1 ЗПП.
Претендира за деловодните разноски.
Фактическите твърдения, на които ищцата основава иска, се свеждат до следното:
Страна е по Договор за паричен заем * бърз кредит № */06.11.2020 г. г. , сключен с „*“ ООД.
Договорът е обезпечен с договор за предоставяне на поръчителство № */06.11.2020 г. , сключен
между нея и ответника „*“ ЕООД, по който е договорено да плати разсрочено на вноски от по
34,50 лв. възнаграждение в общ размер 310,50 лв.. Съгласно Договор за кредит е следвала да
върне обща сума в размер на 821,79 лева, при сума на получаване 700 лева, ГПР 49,04 %, годишен
лихвен процент 40.00 %, при срок на кредита от 9 месеца.
Счита, че договорената сума по договора за поръчителство не е включен в ГПР на
договора за кредит, а е следвало да бъде включен като такъв разход и по този начин е
заобиколен определеният в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит на ГПР. По този начин и посочвайки
ГПР в договора за кредит различен от действителния е била въведена в заблуждение от
кредитодателя, като й е предоставена невярна информация за ГПР. Твърди, че клаузата за
обезпечение на кредита не е индивидуално договорена.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва иска като
неоснователен и моли да бъдат отхвърлен. Възраженията се свеждат до следното: Твърди, че
1
на 06.11.2020 г. *, ЕГН ********** е сключила с „*“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция,
но не и договор за поръчителство, по силата на който ищцата е възложила на ответника да издаде
гаранция в полза на „*“ ООД, ЕИК * с цел гарантиране изпълнението на всички нейни парични
задължения, възникнали по сключения между С. и „*’" ООД Договор за кредит ,,* бърз кредит" №
*, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията й по посочения Договор за
кредит. Договорът е сключен при условието на чл. 16 от договора за кредит – в случай че ищцата
не изпълни задължението си по чл. 3 от Договор за кредит „* Бърз кредит“ № * в указания срок да
предостави обезпечение - поръчителство от едно физическо лица или банкова гаранция. Именно
поради неизпълнението на задължението от ищцата да предостави обезпечение на кредита,
сключеният между нея и ответника Договор за предоставяне на гаранция е породил действие,
гаранцията е издадена, за която услуга ищцата дължи възнаграждение на ответника в размер на
310.50 лв., платимо разсрочено на 9 вноски, всяка от които в размер на 34.50 лв. Твърденията за
недействителност на договора за предоставяне на гаранция са неоснователни и недоказани. „*"
ЕООД е търговско дружество, вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на
гаранционни сделки по занятие. В качеството си на търговец, ответникът следва да получава
съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка, с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали съгласно сключен от
последния Договор за паричен заем с трето лице, различно от „*“ ЕООД. Счита, че приложимите
към това правоотношение законови разпоредби, са тези на Търговския закон.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие на
добрите нрави е неоснователно, тъй като, в отношенията между правните субекти действа
принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Добрите нрави са критерии за норми за
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях и са критерии там, където
обществените отношения не са уредени с императивни правни норми. Ответникът издавайки
гаранция (и то за размер на дълга, който е много над уговореното възнаграждение по Договора), не
получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу
възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към
Заемодателя, последният ще ангажира отговорността на Гаранта по издадената от него гаранция.
От своя страна издадената гаранция гарантира и всички последици от неизпълнението на
задълженията на ищцата по сключения между нея и * ООД Договор за кредит, включително и
разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат разглеждани
като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в полза на гаранта, чиято отговорност
може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ полученото възнаграждение. Възнаграждението
на гаранта е определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за
несправедливо висок, то тя изобщо не би следвало да е сключила Договора.
С предоставянето на гаранция „*“ ЕООД извършва възмездна услуга в полза на
Заемодателя. С договора за паричен заем заемодателят не е поставил изискване към заемателя да
обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на договор с дружество-гарант, а му е
предоставил възможност да избере един от три възможни начина за обезпечаване на договора.
Гарантът е сключил договора за предоставяне на гаранция поради възлагането от ищцовата страна
при условие, че ще получи уговореното възнаграждение. Предоставянето на гаранционни сделки е
основният предмет на дейност на Гаранта, които сделки са възмездни.
2
Непредоставянето на другите две обезпечения от страна на ищцата, е породило действието
на Договора за предоставяне на гаранция, което е извършено и същата е предоставена на „*“ ООД
(което обстоятелство не се оспорва), поради което на Дружеството се дължи възнаграждение в
пълен размер.
Твърденията на ищцата за неспазване на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК са
неоснователни и неподкрепени от аргументи и доказателства. Това искане е и неотносимо към
процесния договор за предоставяне на гаранция, който не договор за потребителски кредит,
поради което и твърденияза за нищожност на основание ЗПК са напълно иррелевантни.
Ответникът не е страна по Договора за паричен заем „* Бърз кредит“ № *, сключен между ищцата
и * ООД.
Претендира за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност
на платеното от ищцата адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ищцата не се представлява. В писмено становище
пълномощникът адв. * моли исковете да бъдат уважени по изложените в него съображения.
Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв..
Ответникът не се представлява.
След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства,
Съдът прие за установено от фактическа страна следното:
На 06.11.2020 г. между „*“ ООД като заемодател и * С. като заемател е сключен
договор за паричен заем * Бърз кредит № *, по силата на който кредиторът е отпуснал на
кредитополучателя кредит в размер на 700 лева, платим на 9 месечни вноски в размер на
91,31 лв. всяка, като първата вноска е с падежна дата 11.12.2020 г.. Заемателката се е
задължила да върне кредита ведно с лихва от 40 % или общо сумата от 821,79 лв.. Договорен
е ГПР от 49,04 %. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора заемателят се е задължил в срок от пет
дни от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от посочените
три обезпечения: едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на определени
условия; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено от заемодателя
дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки по занятие.
На 06.11.2020 г. между „*“ ООД като гарант и З.С. като потребител е сключен
договор за предоставяне на гаранция № *, по силата на който ответникът се задължил да
издаде гаранция в полза на бенефициера „*“ ООД за сума, съобразно ал. 2 на чл. 1, с цел
гарантиране на всички парични задължения на потребителя, възникнали по договор за
кредит * Бърз кредит № */06.11.2020 г. Срещу възнаграждение в размер на 310,50 лв. чл. 2,
ал. 1, платимо разсрочено на вонски в размер на 34,50 лв. всяка, на падежите на вноските по
кредита, на „*“ ООД, който е овластен да приема плащане на възнаграждението /ал. 4./.
Видно от погасителния план към договора за кредит общият размер на месечните
погасителни вноски, включващи главница, лихва и възнаграждение за гарант възлиза на
125,81 лв..
При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни
3
изводи:
Предявеният иск е процесуално допустим, предявен между надлежно легитимирани
страни – страните по договорното гаранционно правоотношение.
Касае се за договор за потребителски кредит и за договор за предоставяне на
гаранция, попадащи в приложното поле на ЗПК и ЗЗП, по които договори ищцата има
качеството на потребител на финансови услуга.
Безспорно се установи, че в случая между „*“ ООД и ищцата е бил сключен договор
за кредит по реда на ЗПФУР. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно
или повече.
В чл. 10, ал. 1 ЗПФУР е предвидено задължение за доставчика на услугата да уведоми
своевременно потребителя за всички условия на договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние и да му предостави информацията по чл. 8 и чл. 9 на хартиен или на
друг, траен носител, достъпен за потребителя.
В чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗПФУР изрично е предвидено, че при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, като за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага чл. 293 от ТЗ, а за електронните изявления – Законът за
електронния документ и електронния подпис. Според ал. 3 преддоговорната информация,
както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
От страна на ответника не се представят стандартен европейски формат на
преддоговорна информация и не се представят доказателства, че цялата необходима
информация по чл. 10 ЗПФУР, действително е била предоставена и получена по
предвидения начин на ищцата. От страна на ответника е необходимо да се ангажират
доказателства, че това е извършвано съобразно изискванията на ЗЕДЕУУ, с предишно
наименование – Закон за електронния документ и електронния подпис /ЗЕДЕП//.
Както е установено в съдебната практика, разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ
приравнява електронния документ на писмения му аналог, поради което връчването на
писмените изявления следва да намери приложение и относно електронните документи. В
конкретния случай с оглед предвиденото в чл. 6 и чл. 7 от същия закон следва, че
релевантният момент за преценка на последиците от изявленията, служебната информация и
прикачени файлове, е получаването на електронната поща. С постъпването на цялата тази
електронна информация на електронните адреси на страните се счита, че всяко изявление
4
и/или съответния прикачен документ са приети от адресата – чл. 10 ЗЕДЕУУ.
За да се приеме, че договорът е произвел действие между страните, следва да се
установи, съобразно приетия от страните начин на комуникация, че са изпълнени
изискванията на посочените разпоредби от ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, т. е. че задължителната за
сключване на договора информация е достигнала до потребителя.
Чл. 18, ал. 5 ЗПФУР предвижда, че за договора за предоставяне на финансови услуги
от разстояние се прилагат и чл. 143- 148 от Закона за защита на потребителите.
В случая от страна на ответника не се ангажират доказателства, потвърждаващи
получаването на цялата необходима преддоговорна информация от ищцата.
С оглед признанието на неизгодните за ищцата факти, съдът приема, че същата е
получила кредит в размер на 700 лв. от „*“ ООД въз основа на договора за кредит, който е
следвало да върне съобразно погасителния план като брой погасителни вноски, елементи на
вноските и размер, падеж на вноските.
Не се доказва от страна на ответника да е предоставил на ищцата общите условия по
договора за предоставяне на гаранция.
Оспорената от ищцата клауза от договора за кредит – чл. 3 предвижда, че договорът
за кредит се обезпечава с едно от трите посочени обезпечения, вкл. и с одобрено от
кредитора дружество – гарант. По начина, по който е формулирана клаузата на чл. 3, ал. 1, т.
3, не става ясно каква точно е функцията на гаранта, респ. между кои страни следва да бъде
сключен договорът и дали се касае за двустранно или тристранно споразумение. Самият
договор за кредит е сключен между кредитора „*“ ООД и кредитополучателя З.С., а тази
клауза обвързва и третото за кредитното правоотношение лице – „*“ ЕООД, като договорът
за кредит е двустранен и е сключен от страните по него, но не и от гаранта. Отделното
сключване на договора за предоставяне на гаранция на датата на сключване на договора за
кредит, въпреки предвидения пет-дневен срок за предоставяне на обезпечение на кредита,
също сочат на невъзможност поради недостатъчното време и липсата на информация за
конкретните условия по този договор за гарант, за да може ищцата спокойно и разумно да
прецени дали договорът за кредит, съдържащ и тази клауза, е изгоден за нея и дали изобщо
би искала да го сключи при тези условия. Именно поради липсата на конкретни данни в
договора за кредит за условията на гаранцията са направили невъзможно ищцата да се
запознае с всички условия по кредита и да вземе мотивирано решение за сключването му.
По този начин клаузата на чл. 3, ал. 1 е неточна, неясна и двусмислена, тъй като не
предвижда конкретни права и задължения за потребителя; не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора досежно
поръчителството, а освен това и не е индивидуално уговорена, в какъвто смисъл ответникът
не ангажира доказателства. Освен това съдът счита, че конкретният избор на гарант е
фиктивен, тъй като изначално е предложен на потребителя от кредитополучателя. При това
положение клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора за кредит е неравноправна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и като такава е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
5
Поради нищожност на основанието за сключването на договора за гаранция е
нищожен и самият договор за предоставяне на гаранция.
Съдът не приема за основателни доводите на ответника досежно независимостта на
гаранционната сделка от договора за кредит. Съдът е длъжен да изследва наличието на
предпоставките, залегнали във валутното правоотношение, за валидното пораждане на
действието на гаранцията. Макар и полученото от бенефициера да е в изпълнение на
абстрактна банкова гаранция, то абстрактността на гаранцията не е абсолютна, а тя е
ограничена от принципите на добросъвестност и незлоупотреба с права, преценката за
спазването на които неизбежно се извършва през призмата на валутното отношение. Нещо
повече, получаване на сумата по банковата гаранция от страна на бенефициера, когато
такова право за последния не е възникнало, съгласно договореностите по валутното
правоотношение, представлява недобросъвестно и противоправно поведение, с което
бенефициерът причинява вреди на наредителя до размера именно на неоснователно
усвоената сума. /В този смисъл е решение № 22/02.08.2016 по дело № 3349/2014, I ТО на
ВКС/.
Клаузата от договора за предоставяне на гаранция, в която е определено
възнагражденитео на гаранта – чл. 2, ал. 1 е сключена при изначална липса на
еквивалентност на насрещните престации и поставя в неблагоприятно положение
икономически по-слабата страна по договора - потребителя. Срещу заплащането на
възнаграждение за тази допълнителна услуга, реално потребителят не получава
еквивалентна насрещна престация. Обратното кредитодателят получава обезпечение от
предложено от него лице, което е избрано от него и от потребителя поради липса на друга
възможност, срещу което потребителят в негова вреда се задължил да заплати
възнаграждение в размер многократно надвишаващ допустимия размер и то почти равен на
половината от отпуснатия кредит.
Освен това същата като заблуждаваща по смисъла на чл. 68е, ал. 1 и 2 ЗЗП и
представляваща нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, тъй като противоречи на
изискването за добросъвестност и професионална компетентност, което противоречи на
забраната на чл. 68в ЗЗП, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
и второ ЗЗД.
Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 49,04 % не е действителният
такъв разход и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият ГПР е
заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с дължимото
възнаграждение за допълнително сключения договор за предоставяне на гаранция.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.
2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит,
6
които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен
реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход
по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Както се посочи, в договора за кредит, не е включено възнаграждението по договора
за предоставяне на гаранция. В случая тя е в размер на 310,50 лв., при предоставен кредит в
размер на 700 лв.. Тя представлява косвен бъдещ разход по кредита, поради което следва да
бъде изрично посочена в ГПР, което в случая не е сторено. Реалното включване на този
разход в ГПР автоматично увеличава неговия размер, надхвърлящ значително предвидения
законов горен праг, което е в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Определяйки отделно
стойността на гаранцията и то в отделен договор, се цели заобикаляне на посочените
законови разпоредби.
По изложените съображения договорът за предоставяне на гаранция е нищожен като
противоречащ на законовите изисквания на чл. 11, чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК и на
основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП, поради което следва да бъде прогласена неговата нищожност.
Относно разноските:
И двете страни са заявили искане за присъждане на деловодните разноски.
7
Ищцата е направила разноски за платена държавна такса в размер на 50 лв..
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ще следва да бъде осъден
ответникът да заплати на ищцата държавната такса върху иска в размер на 50 лв.. На
ответника не се дължат разноски.
Адв. * е заявил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. по двата предявени иска. Съдът счита същото за основателно в частта за
присъждане на адвокатско възнаграждение по уважения иск, тъй като осъществената правна
защита и съдействие от страна на адв. * е безплатна за ищцата като материално затруднено
лице, за което се представят и доказателства. С оглед изхода от спора ще следва да бъде
осъден ответникът да заплати на адв. * 300 лв. адвокатско възнаграждение за уважения иск.
Мотивиран от гореизложеното Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречащ
и заобикалящ закона, и на основание чл. 146, ал. 1 и чл. 143, ал. 1 ЗЗП като неравноправен,
по иска предявен от *, ЕГН **********, от гр. * срещу „*“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление гр. *, бул. „*, представлявано от *, Договор за предоставяне на
гаранция № */06.11.2020 г..
ОСЪЖДА „*“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, бул. „*,
представлявано от *, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на *, ЕГН **********, от гр.
* сумата от 50 лв. за платената държавната такса по уважения иск.
ОСЪЖДА „*“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, бул. „*,
представлявано от *, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат * от * със
служебен адрес * сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Смолянски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Решението да се връчи на страните, като на ищцата чрез адв. *.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
8