Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 01.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на
двадесет и девети януари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа
докладваното от съдия Иванова гр. д. № 2352
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение № 301142/13.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 18926/2019 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, е
признато за установено по предявения от Р.П.П. срещу „Т.С.“ ЕАД, иск с правно
основание чл.439 ГПК, че Р.П.П. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 928, 95 лв.,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода м. 10.2009 г.
– м.04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2012 г. до
окончателното плащане, сумата от 116, 08 лв., представляваща лихва за забава за
периода 01.12.2009 г. – 29.06.2012 г., както и сумата от 125 лв. – разноски, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 30.11.2012 г. по гр. д. № 16140/2012
г. по описа на СРС, 88 състав и е образувано изп. дело № 2013844040400356/2013
г. по описа на ЧСИ С.Я.. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 390 лв. - разноски по делото.
Срещу постановеното решение е
депозирана въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че ищецът е клиент на топлинна енергия за битови нужди за
процесния период по смисъл на чл.5, ал.2 от Наредба № 1 за ползване на топлинна
енергия (обн.ДВ, бр.49 от 27.06.1975 г., в сила от 27.06.1975 г., отм. на
26.03.2002 г.), съгласно който потребители на топлинна енергия са заведенията
или учрежденията, собствениците или наемателите на жилища, които използват
топлинна енергия за отопление, вентилация и битови нужди, като в този смисъл са
и разпоредбите на Закон за енергетиката и енергийната ефективност (отм.) и § 1,
т.42 от ДР на Закона за енергетиката. Ищецът
е следвало да заплаща топлинната енергия в размера посочен в конкретната
месечна фактура и в срока по чл.59 от Наредба № 1, а именно: в 30 –дневен срок следващ
отчетния период. В случай, че не е бил съгласен с начислената му сума е имал
възможност съгласно чл.62 от посочената наредба в 45 –дневен срок, следващ
отчетния период да направи рекламация за неправилно изчислена стойност на
потребената топлинна енергия. След като за процесния период не са заплащани
дължимите по всяка една издадена фактура суми, то се дължи и обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху всяка просрочена сума от деня на
забавата. Счита, че тригодишната
погасителна давност по чл.111, б. „в” ЗЗД не е изтекла, тъй като е прекъсната с
подаването на молба за образуване на изпълнително производство. Позовава се на
Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/80 на Пленума на ВС, според
което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно
принудителното осъществяване на вземането. Поддържа, че в случая следва да се
вземе предвид и датата на последното изпълнително действие по изпълнителното
дело, считано от която тече 2-годишен преклузивен срок, след изтичането на
който изпълнителното производство се счита за прекратено. Нов давностен срок
започва да тече именно от тази дата, в който смисъл е и последната практика на
ВКС. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск, като
му присъди направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от
насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Р.П.П., с който я оспорва.
Счита, че законосъобразно решаващият съд е
приел за установено, че вземането по процесния изпълнителен лист е погасено по
давност и не може да бъде предмет на принудително изпълнение. Излага
съображения, че изпълнителното производство е образувано на 20.04.2011 г., като
след това, на 11.07.2013 г. е вписана
възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот. След тази дата в продължение
на повече от 2 години не са извършени последващи валидни изпълнителни действия.
С оглед на това на 11.07.2015 г. изп. дело № 2038440400356 на ЧСИ С.Я. е
прекратено по силата на закона, на основание чл.433,ал.1, т.8 ГПК, без да
е необходимо съдебният изпълнител да издава нарочен акт, а ако такъв е налице,
то той единствено констатира прекратяването на изпълнителното производството. След
прекратяване на изпълнителното дело, с обратно действие - от датата на
последното валидно предприето изпълнително действие, което в случая е извършено
на 11.07.2013 г., започва да тече погасителна давността, която в конкретния
случай е тригодишна и с изтичането на която на 11.07.2016 г. се погасява самото
вземане. Позовава се на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е постановено,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433,
ал.1, т.8 ГПК (чл.330,ал.1,б. „Д” ГПК (отм.), нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Дори и да се приеме, че давността
тече не от датата на последното изпълнително действие, а от датата на
прекратяване на изпълнителното производство – 11.07.2015 г., то и в този случай
приложимата тригодишна давност е изтекла към датата на подаване на исковата
молба. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му
присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.439 ГПК. Ищецът твърди, че е
длъжник по изп. дело № 20138440400356 на ЧСИ С.Я., образувано въз основа на
изпълнителен лист от 30.11.2012 г., издаден по ч.гр.д. № 16140/2012 г. по описа
на СРС, 88 състав в полза на „Т.С.” ЕАД, за сумата от 928, 95 лв.,
представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода м.10.2009 г. –
м. 04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2012 г. до
окончателното плащане, сумата от 116, 08 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода 01.12.2009 г. - 29.06.2012 г., както и сумата от 125 лв.
- разноски по делото. Счита, че процесните вземания на ответника са погасени с
изтичането на тригодишен давностен срок с оглед периодичния им характер и
обстоятелството, че вземанията се основават на влязло в сила заповед за
изпълнение, а не на съдебно решение. Твърди, че изпълнителното дело е
образувано по молба на взискателя „Т.С.“ ЕАД на 28.01.2013 г., след което е започнало
проучване на имущественото му състояние като са направени справки от Национална
база данни „Население” и Агенция по вписванията за притежаваните от него
недвижими имоти. Посочените действия обезпечават успешното провеждане на
изпълнението, но не са същински изпълнителни действия. На 11.07.2013 г. е
наложена възбрана върху недвижими имот, като след вписването й в продължение на
две години не са извършвани изпълнителни действия, поради което считано от
11.07.2015 г. изпълнителното дело е
прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Съгласно задължителната съдебна
практика погасителната давност започва да тече от последното валидно предприето
изпълнително действие, което в случая е налагането на възбрана на 11.07.2013 г.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че не
дължи на ответника посочените по - горе суми, като му присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Твърди, че ищецът е
клиент на топлинна енергия през процесния период. След като не е заплащал
дължимите суми в определените срокове дължи заплащане на обезщетение за забава
в размер на законната лихва. Счита, че погасителната давност е прекъсната както
с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГП, както
и с подаването на молба за образуване на изпълнителното производство. Твърди,
че е отправял искания да извършването на принудителни действия за събиране на
дължимите суми, а след извършването на същите започва да тече двугодишният
преклузивен срок. От датата на последното предприето изпълнително действие
започва да тече двугодишен преклузивен срок, след изтичането на който
изпълнителното производство се смята за прекратено, като от датата на
прекъсване на изпълнителното производство започва да тече нов давностен срок.
При положение, че взискателят е възложил на съдебния изпълнител на основание
чл.18, ал.1 ЗЧСИ да проучи изцяло имущественото състояние на длъжника, да прави
справки и да определи начина на изпълнението, то всяко предприето от него
действие по изпълнението прекъсва давностния срок. Моли съда да отхвърли
предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
По делото
е представен изпълнителен лист от 30.11.2012 г., издаден въз основа на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК от 02.08.2012 г., постановена по гр. д. № 16140/2012
г. на СРС, 88 състав, с който Р.П.П. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата
от 928, 95 лв. – главница за доставена от дружеството топлинна енергия за
периода м.10.2009 г. - м.04.2011 г., ведно със законната лихва от 25.07.2012 г.
до изплащане на вземането, сумата от 116, 08 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 01.12.2009 г. - 29.06.2012 г., както и сумата от 125 лв. -
разноски по делото, от които 25 лв. - държавна такса и 100 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа на издадения изпълнителен лист по молба от 28.01.2013
г. на „Т.С.” ЕАД е образувано изп. дело № 2013844040356 на ЧСИ С.Я. срещу Р.П. П.. С молбата е възложено извършване на
цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника, на основание чл.18,
ал.1 ЗЧСИ.
На 05.02.2013 г., ЧСИ е разпоредил образуването на изпълнително
производство по изп. д. № 20138440400356 с взискател „Т.С.” ЕАД за събиране на
посочените в изпълнителния лист суми, изпращането на покана за доброволно
изпълнение до длъжника, както и извършването на справки в НАП, НОИ, ПАМДТ, НБД
„Население”, Служба по вписванията, имотния и търговския регистър относно
семейното положение на длъжника, трудовите му правоотношения и притежаваните от
него недвижими имоти, дружествени дялове и акции в търговски дружества.
До длъжника е изпратена покана за доброволно
изпълнение изх. № 27510/26.04.2013 г., която му е връчена на 13.05.2013 г.
С
разпореждане от 29.05.2013 г. съдебния изпълнител е наложил възбрана върху
собствен на длъжника недвижим имот, която е вписана в Имотния регистър на
11.07.2013 г.
С молба от 28.12.2016 г. „Т.С.” ЕАД е поискала да бъдат наложени
запори върху банковите сметки на длъжника и трудовото му възнаграждение.
С разпореждане от 15.11.2018 г. ЧСИ С.Я. е наложил поисканите запори,
като запорът върху банковите сметки на длъжника открити в „Сосиете Женерал
Експресбанк” е наложен на 20.11.2018 г., а върху трудовото му възнаграждение в
ДГ 49 „Радост – район Изгрев” е наложен на 21.11.2018 г.
С постановление от 18.11.2019 г. изпълнителното производство е
прекратено на основание чл. 433,ал.1, т.8 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото
в жалбата.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото се включва
отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда
защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил
защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство
е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като
средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на
иска по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право
е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му
установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване.
Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към
спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение (определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. №
1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в
съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон решаващият съд е
разгледал само онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително
производство.
Основният спор между страните в
производството е относно обстоятелството дали задължителните разяснения, дадени
с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намират
приложение от момента на образуване на изпълнителното производство или след
приемането на посоченото тълкувателно решение.
На основание чл.124, ал.1 ЗСВ при
противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се
приема тълкувателно решение от общото събрание на съответната колегия на ВКС
или ВАС.
Поначало първоначално приетите
тълкувателни решения, респ. ППВС имат обратно действие, доколкото даденото с
тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила. Още от
този момент тълкуваната норма е имала съдържанието, разяснено в тълкувателните
актове. В конкретния случай обаче с цитираното тълкувателно решение е прието,
че ППВС № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила. С последното е разяснено, че
погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането.
ППВС № 3/18.11.1980 година е прието
при действието на ЗУС (отм.), обнародван В ДВ бр. 23/19.03.1972 година. На
основание чл.59 ЗУС (отм.) тълкувателните постановления са задължителни за
съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи,
актовете на които подлежат на съдебен надзор. ЗУС (отм.) отменен със ЗСВ
(отм.), обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 година. На основание чл.84, ал.1, т.2 ЗСВ (отм.) общото събраните на съответната колегия на ВКС може да постановява
тълкувателни решения по приложението на закона при неправилна или противоречива
съдебна практика, като на основание чл.86, ал.2 от същия закон тези решения са
задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. В действащия ЗСВ
- чл.130, ал.2, също е предвидено, че тълкувателните решения и тълкувателни
постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт,
за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове
Съгласно разясненията, дадени с
решение 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., на ВКС,
ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС
отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването
на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само
по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това. Разяснено е, че при постановяването на
нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в
начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на
правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я
прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада
едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. С
оглед на това последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните
такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се
постановява тълкувателния акт се състои от две части. Настоящият съдебен състав
възприема изцяло разрешенията, дадени с посоченото решение на ВКС. С него не се
променя тълкувателното решение на ВКС, а е разгледан въпросът относно
действието във времето на последващо тълкувателно решение, с което е обявено за
загубило сила тълкувателно ППВС, което до момента на постановяване на
тълкувателното решение е било задължително за съдилищата и правните субекти са
съобразявали поведението си приложимите задължителни разяснения на закона.
В разглеждания случай към момента на
приемане на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година
на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство, образувано въз основа на
издадения на 30.11.2012 г. изпълнителен лист, е било висящо. С оглед
разясненията, дадени с ППВС № 3/1980 г., погасителна давност не е текла докато
трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
Спирането на давността по изпълнителното дело е преустановено от момента на
отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т.10 от ТР № 2/26.06.2015
година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД
давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение
на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т.10 от посоченото
тълкувателно решение давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Разяснено е също така, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия
процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния
процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване
на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на
помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне
на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни
способи.
В разглеждания случай на 11.07.2013
г. в Имотния регистър е вписана възбрана върху собствен на длъжника недвижим
имот. Последващото изпълнително действие по налагане на запор върху банковите
сметки и трудовото възнаграждение е извършено съответно на 20.11.2018 г. върху
банковите сметки и на 21.11.2018 г. върху трудовото възнаграждение, по повод
подадена молба от взискателя „Т.С.” ЕАД на 28.12.2016 г.
В нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е
регламентирано, че изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят
не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с
изключение на делата за издръжка.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с
ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.10,
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. В случая 2 – годишният срок, следва да се
определи считано от постановяване на тълкувателното решение: от 26.06.2015 г.,
а не от 11.07.2013 г., предвид изложените по – горе съображения. В рамките на 2
– годишния срок: на 28.12.2016 г., взискателят
е подал молба, с която е поискал извършването на конкретни изпълнителни
действия – налагане на запор на банковите сметки на длъжника, налагане на запор
на трудовото му възнаграждение и/или запор на пенсия на същия. С това действие
е прекъснат давностния срок, предвид дадените разяснения с цитираното
тълкувателно решение. С оглед на това двугодишният срок започва да тече от
28.12.2016 г. Преди изтичане на давностния срок: на 20.11.2018 г. и 21.11.2018
г. в „Сосиете Женерал
Експресбанк” е наложен запор върху банковата сметка на длъжника.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на
чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването
на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това
число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в
заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за
последица предвиденото в чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115 б.“ж“ ЗЗД действие (решение
№ 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013
г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК
и др.). Ето защо в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата
молба, поради което крайният момент на давностните срокове не следва да се
свързва с предявяване на иска. Противното би означавало, че с реализиране на
защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното
дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е
смисълът на разглежданите норми. Тъй като давността за вземанията е започнала
да тече на 21.11.2018 г., същата не е изтекла към момента на провеждане на
устните състезания във въззивното производство.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че предявеният иск е неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да се отмени, като
предявеният иск следва да се отхвърли.
По разноските
по производството:
При този изход на делото на
жалбоподателя следва да се присъдят, на основание чл.78, ал.1 ГПК сторените
разноски в настоящото производство. Техният размер възлиза на 25 лв. Доколкото
жалбоподателят е представляван от юрисконсулт в настоящото и
първоинстанционното производство и на основание чл.78, ал.8 ГПК следва да му се
присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство на страната във въззивното производство и 100 лв.
– за първоинстанционното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 301142/13.11.2019
г., постановено по гр. д. № 18926/2019
г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р.П.П.,
ЕГН **********, с адрес *** и съдебен
адрес ***, партер – адв. И.Д., срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, с
правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено, че Р.П.П., ЕГН **********,
не дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 928, 95 (деветстотин двадесет и осем лева и деветдесет и пет
стотинки) лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода
м. 10.2009 г. – м.04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2012
г. до окончателното плащане, сумата от 116,
08 (сто и шестнадесет лева и осем стотинки) лв., представляваща лихва за
забава за периода 01.12.2009 г. – 29.06.2012 г., както и сумата от 125 (сто двадесет и пет) лв. – разноски,
за които суми е издаден изпълнителен лист от 30.11.2012 г. по гр. д. № 16140/2012
г. по описа на СРС, 88 състав и е образувано изп. дело № 2013844040400356 по
описа на ЧСИ С.Я., като неоснователен.
ОСЪЖДА Р.П.П., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***,
партер – адв. И.Д. „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес *** да заплати на, сумата
от 25 (двадесет и
пет) лв., на
основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени във въззивното производство
разноски, сумата от 100 (сто) лв.,
на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.1 ГПК, представляваща юрисконсултско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на страната във
въззивното производство, както и сумата от 100
(сто) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство
на страната в производството пред СРС.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.