№ 159
гр. Русе, 28.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20244520103985 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск по реда чл.422 от ГПК.
Ищецът “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, твърди, че на 30.10.2023 г.
подписал Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания с „ТИ БИ
АЙ Банк" ЕАД, по силата на което вземанията на Банката срещу Д. Х. Й.,
произтичащи от Договор за потребителски кредит № **********/04.02.2020 г., му били
прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви на дружеството-кредитор. Общите условия по договора
за заем съдържали изрична клауза, уреждаща правото на кредитора да прехвърли
вземансто си в полза на трети лица. Длъжникът бил уведомен за станалата продажба
на вземането от името на „Ти Би Ай Банк" ЕАД, чрез пълномощника „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД. Към ИМ представя уведомително писмо от 28.06.2024 г.
за връчване на ответника.
На 04.02.2020 г. „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД като заемодател и Д. Х. Й. като
заемател сключили договор за потребителски кредит № **********, при спазване
разпоредбите на ЗЗД и ЗПК. Договорът съдържал изявление на кредитополучателя, че
е запознат и приема Общите условия, неразделна част от него и това обстоятелство
било удостоверено с подписване на ОУ от кредитополучателя.
Съгласно сключения договор за потребителски кредит, заемодателят се
задължил да предостави на заемателя под формата на заем парична сума в размер на
11 200 лв., представляваща главница и чиста стойност на кредита, която била
преведена по личната му банкова. Кредитополучателят от своя страна се задължил да
1
върне сумата, ведно с уговорената лихва, като общата стойност на плащанията по
кредита възлизала на 17 549.29 лв. Договорната лихва била уговорена от страните в
размер 6 349.29 лв. Кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита в
срок до 05.11.2023 г., на 36 броя месечни погасителни вноски, съгласно погасителен
план, в който бил посочен падежът на всяка отделна погасителна вноска, като първите
35 броя вноски били в размер на 487.48 лв., а последната, изравнителна вноска била в
размер на 487.49 лв. При забава в плащането на месечна погасителна вноска,
кредитополучателят дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва върху просрочената главница. На длъжника била начислена лихва за забава за
периода от 29.06.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда в общ размер
2003.27 лв. За периода 13.03.2020 г. - 14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава
или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 3МДВИПОРНС.
Моли да бъде постановено решение, с което да се признае за установено, че Д.
Х. Й., в качеството на кредитополучател по Договор за потребителски кредит №
**********/04.02.2020 г., дължи на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД сумите,
присъдени в издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№
2390/2024 г. по описа на Районен съд - Русе, а именно: 6613.15 лв. неизплатена
главница, ведно със законната лихва, считано от 30.04.2024 г.; 3101.20 лв. договорна
лихва за периода от 28.06.2021 г. до 05.11.2023 г. и 2003.27 лв. лихва за забава,
начислена за периода 29.06.2021 г. - 29.04.2024 г. Претендира присъждане на
разноските за двете производства.
Ответницата депозира отговор на исковата молба, в който оспорва „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД да има качеството на кредитор по отношение на нея.
Оспорва изцяло и изложените в исковата молба твърдения и основанията, на които се
позовава ищецът. Счита, че не дължи плащания за лихви и други вземания по
процесния договор, предвид неговата нищожност, тъй като същият не отговаря на
изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В него бил предвиден
годишен процент на разходите от 49,71 %. При определянето му не били посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 към ЗПК начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита можело да се
направи извод, че единственият разход за потребителя била предвидената в договора
възнаградителна лихва и не ставало ясно как е формиран ГПР от 49,71 %, т.е., какво
друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 31,95 %.
Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на
договора, съгласно чл. 22 ЗПК. Освен че не била спазена разпоредбата на чл. 19 от
ЗПК, предвидена била за плащане и еднократна такса за оценка на риска в размер на
1200 лева, която, съгласно член 7.1 от контракта, се дължала при подписване на
2
документа, финансирала се от кредитора, но се възстановявала от потребителя, ведно с
определените месечни вноски по кредита, съгласно погасителния план, предвид
заявеното от кредитоискателя желание в искането-декларация. Кредиторът включил
тази такса в общите разходи по кредита. Сумата също била включена в общата
стойност, дължима от ответницата, което от своя страна увеличавало значително
финансовата й тежест, тъй като към всяка от месечните погасителни вноски се
прибавяла и сума за оценка на риска. По този начин кредиторът заобикалял закона по
отношение размера на ГПР, нормативно определен с императивната норма на чл. 19,
ал.4 от ЗПК. Така при предоставен кредит от 10 000 лв. кредитополучателят следвало
да върне сумата от 17 549,29 лв., което оскъпяване включвало и олихвената такса
оценка на риска. Тази еднократна такса представлявала действие на банката по повод
усвояване на кредита, а не такса за допълнителна услуга, свързана с договора за
кредит. Кредиторът нямал извършени разходи по оценка на кредитоспособността на
потребителя, поради което претендирането на такава такса било незаконосъобразно.
Поради това клаузата била недействителна по смисъла на чл. 10а, ал.2 от ЗПК.
С оглед недействителността на процесния договор и факта, че ответницата е
заплатила сумата от общо 10 116,18 лева, същата счита, че главницата по кредита е
погасена и не се дължи плащане на никакви други суми на основание Договор за
потребителски кредит № **********/04.02.2020 г., сключен между Д. Й. и „Ти Би Ай
Банк“ АД. Моли предявените искове като неоснователни да бъдат отхвърлени.
Претендира присъждане на деловодни разноски.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 2390/2024 г. по описа на РС-Русе, в полза на
ищеца в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
срещу Д. Х. Й. за сумите, заявени по исковата молба, съставляващи вземания по
Договор за потребителски кредит № **********/04.02.2020 г., сключен с “Ти Би Ай
Банк” ЕАД, впоследствие цедирани на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД. В
законоустановения месечен срок длъжникът е подал възражение за недължимост на
вземането, поради което съдът указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. Разпореждането е връчено на страната на 11.06.2024 г., а
исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е изпратена с
писмо на 11.07.2024 г.
На 04.02.2020 г. е сключен договор за потребителски кредит № **********
между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и потребителя Д. Й., по силата на който на ответницата е
предоставен кредит в размер на 10 000 лв. Договорът се сключва за срок от три
години, при следните параметри: 1200 лв. еднократна такса за оценка на риска,
дължима в деня на подписване на договора за кредит, която се финансира от
3
кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно
погасителния план; ГЛП 31,95 %, годишен процент на разходите 49,71 % и обща
дължима сума в размер на 17 549.29 лв. От приложения на стр.3 от договора
погасителен план се установява, че месечната вноска по кредита възлиза на 487.48 лв.,
като в сумите за погасяване на главница е включена и таксата от 1200 лв. за оценка на
риска, която също се олихвява с уговорената възнаградителна лихва.
На 30.10.2023 г. е сключен договор за продажба на вземания, по силата на който
„Ти Би Ай Банк” ЕАД прехвърля на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
вземанията и свързаните задължения по просрочени и необслужвани кредити на
физически лица. В приложение № 1 от 30.10.2023 г. под № 2184 фигурира и вземането
срещу ищцата с остатък на дължимата сума към 03.10.2023 г. от 11156.05 лв.
До ищцата е изпратено уведомително писмо от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД чрез
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за прехвърляне на вземането към нея,
произтичащо от процесния договор за кредит. Писмото е върнато от адреса като
непотърсено.
По делото е прието заключението по назначената съдебно-икономическа
експертиза, според което на 04.02.2020 г. по сметката на Д. Й. са постъпили 11200 лв. с
основание „усвояване на кредит с код: **********“. На същата дата сметката й е
намалена със сумата 1200 лв. с основание „такса отпускане/усвояване/одобрение„. По
същата разплащателна сметка на ответницата в периода 11.03.2020 г. – 09.08.2022 г. са
постъпвали суми за погасяване на кредита, с които са изплатени: главница в размер на
4586.85 лв., договорна лихва – 5674.99 лв. и 238.82 лв. наказателни лихви за забава.
Между банката и Д. Й. имало подписано допълнително споразумение, като за част от
сумата по кредита е изготвен допълнителен погасителен план с краен срок за
погасяване 05.11.2023 г. и задължение за разсрочена главница 832.87 лв. От банковата
сметка на ответницата са платени на банката общо 2002.43 лв. на 17 вноски по 26.10
лв. Непогасената главница, в която влиза и таксата от 1200 лв., понастоящем възлиза
на 6613.15 лв., а договорната лихва е 3302.18 лв. За периода 06.10.2021 г. – 29.04.2024
г. лихвата за забава възлиза на 2012.52 лв.
При така установените факти съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК /ДВ, бр.100/2019 г./ съдът служебно следи за
наличието на неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител. Приложеният
към исковата молба договор попада под приложното поле на Закона защита на
потребителите - кредитополучателят отговоря на дефиницията за „потребител” по
смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Контрактът има за предмет предоставяне на
финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция по смисъла на § 13,
т.12 от ДР на ЗЗП.
Съобразявайки възраженията на ответниците съдът констатира, че процесният
4
договорът за потребителски кредит № ********** нарушава няколко разпоредби от
Закона за потребителския кредит, поради което е недействителен.
Същият не е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Не е ясно защо
при отпуснат заем в размер на 10 000 лева, лихвен процент от 31.95 % и ГПР от 49.71
%, крайната дължима от ответницата сума възлиза 17 549.29 лв., т.е. оскъпяването е в
порядък, далеч надхвърлящ допустимия от закона ГПР от 50 %. От изложеното следва,
че потребителят е бил подведен още изначално от икономически по-силната страна –
кредитора, че сключва договора при посочените параметри – 31.95 % възнаградителна
лихва и 49.71 % ГПР. Става ясно и че като част от главницата се олихвява и „таксата за
еднократна оценка на риска”, което е недопустимо. Уговарянето на такава такса е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, забраняващ на
кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, каквото действие е преценка на
кредитоспособността на потребителя.
В процесния договор за потребителски кредит кредиторът се е задоволил
единствено да посочи като абсолютни стойности лихвеният процент и ГПР на заема.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49.71 %, освен лихвен
процент от 31.95 %. Съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя – настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това число и тези, дължими
на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Т.е., в посочената величина като глобален израз на
всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани
с кредитното правоотношение. В процесния договор за кредит яснота досежно
посочените обстоятелства липсва. Не е ясно как посоченият лихвен процент от 31.95 %
се отнася към ГПР по договора и какво друго е включено в ГПР, чийто размер е 49.71
%. В случая при определяне на ГПР по кредита не е посочен разхода за еднократната
такса за оценка на риска, включена в главницата, съгласно погасителния план. ГПР
следва да е с размер, равен на възнаградителната лихва, т.е. да възлиза на 31.95 %, а
той не е, поради което и договорът се явява недействителен на основание чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован извод дали да
го сключи. Такова е и изискването на чл.10, §.1, б.”ж” от Директива 2008/48/ЕО: „...
посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент”.
Неяснотата относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно
включените в него компоненти. При това положение не може да бъде извършена
5
преценка и дали ГПР няма да надхвърли законоустановения максимален размер,
регламентиран в ЗПК, а със сигурност това е така, тъй като крайната сума, която
ищецът следва да върне по заема, е в размер на 17 549.29 лева при усвоена сума от 10
000 лева. След като липсва валидна уговорка за ГПР, то липсва и задължителен
реквизит от съдържанието на договора, съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК и последният е недействителен – чл.22 от ЗПК.
Последиците от недействителността на договора са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
От заключението по назначената съдебно-икономическа експертиза се
установява, че при получена от ответницата заемна сума от 10 000 лв. същата е
върнала общо 10 500.66 лв. По изложените съображения установителният иск следва
да се отхвърли изцяло.
Предвид изхода на спора, в тежест на ищеца следва да се присъди дължимото
адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответницата, на основание чл.38, ал.2
от ЗА. Цитираната норма препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатски възнаграждения, но същата не съответства на правото на ЕС, поради
което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно
на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът,
видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. Настоящият съдебен състав намира, че в полза на адв. Н. Т. следва
да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на Д.
Й. като близка/роднина по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА в размер под минималния по
наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е за депозиране
на отговор на исковата молба и явяване в едно съдебно заседание, при интерес от 11
717.62 лв., при което предвиденият минимален размер по чл.7, ал.2, т. от 1455 лв. е
прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа. Делото не се отличава с
фактическа или правна сложност, поради което дължимото от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД възнаграждение на адв. Т. е в размер на 700 лева.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, гр.София, с ЕИК *********, против Д. Х. Й., с ЕГН **********, за
6
дължимост на сумите, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№ 2390/2024 г. по описа на Районен съд - Русе, а именно: 6613.15
лв. неизплатена главница, ведно със законната лихва от 30.04.2024 г., 3101.20 лв.
договорна лихва за периода 28.06.2021 г. - 05.11.2023 г. и 2003.27 лв. лихва за забава за
периода 29.06.2021 г. - 29.04.2024 г.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ 25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, да заплати на адвокат Н. В. Т. от АК-Русе, на основание чл.38,
ал.2 от ЗА, 700 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Русе в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7