РЕШЕНИЕ
№
гр.София, …………………. г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка
Чолева
Йоана Генжова
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело
N: 13 102 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 165016 от 13.07.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 27 100/2018 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав са
отхвърлени изцяло предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********* срещу С.М.С.,
ЕГН ********** искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че С.М.С. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 676,27
лева, представляваща незаплатена главница по договор за паричен кредит „Бяла карта“
с № 418562/25.09.2014 г. и договор за цесия от 07.11.2014 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл.410 ГПК –
30.05.2017 г. до окончателното й изплащане; сумата от 39,48 лева – дого-ворна
лихва за периода от 19.11.2015 г. до 09.01.2016 г., сумата от 120,00 лева –
такса и разходи за събиране на кредита, сумата от 87,50 лена – такса за периода от 06.12.2015 г. до
09.01.2016 г., неустойка в размер на 107,43 лева за периода от 06.12015 г. до
09.01. 2016 г. и обезщетение за забава в размер на 92,24 лева за периода от
09.03.2016 г. до 30.05.2017 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задълже-ние по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 34 618/2017 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав.
Срещу така постановеното съдебно
решение е депозира въззивна жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ***, в която се
поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Наведени са доводи, че
първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил исковата претенция като е приел,
че ищецът не е провел пълно и главно доказване, че претендираните вземания са
му цедирани, като счита, че с приложените рамков договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от 07.11.2014 г. и приложение № 1 от 11.10.2016 г., неразделна
част от него, това обстоятелство безспорно се установява по делото. Твърди, че договорът за цесия не е
нищожен, че предвид неговото естество на рамков договор с него не могат да се
очертаят конкретните параметри, тъй като съдържа само основните елементи, а в
приложение № 1 към него подробно са индивидуализирани прехвърлените вземания
спрямо ответника, като същото е подписано и от законните представители на цедента
и цесионера, като данните на останалите длъжници са заличени поради защитата по
ЗЗЛД, както и покупната цена, която по своята същност представлява търговска
тайна. Счита, че е доказана дължимостта на процесните вземания от ответника, че
разликата в общия размер на дълга по Приложение № 1 и цената на иска се дължи
на начисленото обезщетение за забава след датата на цесията до датата на
подаване на заявлението, като намира за необоснован извода на състава на СРС относно
доказателствената стойност на Приложение № 1 към договора за цесия, предвид и
на липсата на изрично възражение срещу него, както и изводът на този съд във
връзка със съобщаването на цесията.
Моли съда да постанови решение, с
което да отмени изцяло обжалваното решение на първоинстанционния съд и да се
постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени.
Претендира присъждането на разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна по нея – ответникът С.М.С., действащ чрез назначения му особен представител адв.К.,
в който жалбата е оспорена като неоснователна. Поддържа се, че наведените в жалбата доводи и възражения са
несъстоятелни, както и такива за правилност и законосъобразност на атакуваното
решение. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди
обжалваното решение. Не претендира присъждането на разноски за настоящата
инстанция.
Софийски
градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира
следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
При условията на обективно кумулативно съединяване са предявени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД и
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване
със сила на
присъдено нещо съществуването на вземанията, за които по реда на чл.410 ГПК на 03.06.2017
г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 34 618/2017 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав по подадено от „А.з.с.н.в.“ ЕАД заявление с вх.№ 3040017/30.05.2017
г. за сумите: 676,27 лева, представляваща
незаплатена главница по договор за паричен кредит „Бяла карта“ от 25.09.2014 г.,
сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и С.М.С.,
вземанията, по който са било прехвърлени в полза н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 07.11.2014 г. и приложение № 1/11.10.2016 г. към него, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 30.05.2017 г.
до окончателното й изплащане; 39,48 лева – договорна лихва за периода от
19.11.2015 г. до 09.01.2016 г., 107,43 лева – неустойка за периода от 06.12015
г. до 09.01.2016 г., 87,50 лена – такса разходи
за събиране за периода от 06.12.2015 г. до 09.01.2016 г., 120,00 лева – такса
разходи за дейност на служител и 92,24 лева – обезщетение за забава за периода от
09.03.2016 г. до 30.05.2017 г.
Поради връчване на заповедта при условията на чл.47, ал.5 ГПК, в срока по
чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.3 ГПК ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД н. 26.04.2018 г. е предявил
пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената
заповед.
В тежест на ищеца е да установи в
това производство – качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които
произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на
ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
Не се спори в производството,
което е видно и от представените писмени доказателства, че между третото за
настоящия процес лице – „Аксес Файнанс“
ООД –кредитодател и ответникът С.М.С. на
25.09.2014 г. е сключен договор, с който кредитодателят се е задължил да
предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 700,00
лева под формата на разрешен кредитен лимит, който да се усвоява чрез
международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa, срещу насрещното задължение на
кредитополучателя да ползва и върне заетата сума, съгласно условията на договора.
С подписването на договора на кредитополучателя е предоставен международния
платежен инструмент – кредитна карта с № ******С клаузата на чл.3 от договора е
установено ползването на заетата сума по револвиращия кредит от
кредитополучателя и сроковете и реда за връщането й.
В чл.4 от договора е предвидено,
че срокът на кредита е 2 години страните /т.1/; че заемът се предоставя при
фиксиран лихвен процент /договорна лихва/ от 43,2 %, като дневният лихвен
процент е в размер на 0,12 %, като е установено, че договорна лихва се дължи
само върху усвоената и непогасена главница, като за изчислението й се приема,
че календарният месец е с продължителност 30 дни /т.2/.
Видно от т.4 на чл.4, ал.1 от
същия акт годишният процент на разходите /ГПР/ по заема е 45,90 %, че ГПР по
всеки договор за кредит „Бяла карта“ е изчислен при вземане предвид на следните
допускания: 1. че кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора, 2. Пълният размер на кредита е усвоен от
кредитополучателя незабавно, 3. Лихвата и другите разходи се начисляват в
съответствие с тези усвоявания и погасявания на главницата съгласно клаузите,
предвидено в договора за кредит.
С клаузата
на чл.12 от договора за кредит е установено задължение за кредитополучателя, в
случай че не погаси текущото си задължение на договорения падеж, да предостави
на кредитодателя обезпечението по чл.15
от договора, както и да заплати сума в размер на 15% от максималния кредитен
лимит, която да послужи за частично погасяване на задълженията му в срока по
чл.15, а именно: 3 дни от датата след падежа на текущото задължение. С чл.15 от
същия акт за кредитополучателя е установено задължение в случай на неплащане на
задълженията му по договора на падежа в 3-дневен срок след падежа да предостави
на кредитодателя допълнително обезпечение - поръчител, който да отговаря
едновременно на следните условия: 1/ лице над 21 години с минимален
осигурителен доход от 2 000,00 лева, 2/ да работи от минимум 6 месеца по
трудово правоотношение по безсрочен трудов договор, 3/ да няма кредитна история
в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статут
401 „Редовен“, 4/ служебна бележка от работодател, 5/ лицето да не е поръчител или
кредитополучател по друг активен договор за кредит с „Аксес Файнанс“ ООД. В
случай че кредитополучателят не предостави допълнителното обезпечение в
посочения срок по чл.15, същият съгласно чл.20 от договора дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница,
която е включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението на 6-то число на
месеца, в който не е погасено до 5-то число на следващия месец текущото задължение.
С клаузите
на чл.21, ал.5 и ал.6 от разглеждания договор за кредит са установени
задължения на кредитополучателя за заплащане на разходи за действия по събиране
на вземанията в случай на забава /ал.5/ и при настъпване на предсрочна
изискуемост – еднократна такса в размер на 120,00 лева /ал.6/.
От
неоспореното заключение на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото
лице З.И.се установява, че ответникът е усвоил обща сума по договора за кредит
от 1 994,79 лева з периода от 05.11.2014 г. до 02.12.2015 г., както и че заетата сума не е връщана по реда и в
сроковете, установени с клаузата на чл.3 от договора. Видно е и че стойността
на заплатените от кредитополучателя суми по договора са в размер на 2 228,00
лева, извършени в периода от 03.12.2014 г. до 18.11.2015 г., които са отнесени
от кредитодателя по следния начин: 1 299,38 лева – за главница, 220,27 лева – за
договорна лихва по чл.4, ал.1, 518,35 лева – за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение по чл.20 и 190,00 лева – за разход за събиране по чл.21,
ал.4 от договора, както и че при това отнасяне непогасеното задължение за
главницата е в размер на 695,41 лева, която сума няма данни да е погасена от С.М.С..
С
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 07.11.2014 г.
„Аксес Файнанс“ ООД като продавач е поело задължението да прехвърли н. „А.з.с.н.в.“
ООД станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от
договор за заем, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват
задълженията си по тях, като вземанията ще бъдат индивидуализирани в приложение
№ 1, което ще бъде неразделна част от този договора, считано от датата на
неговото съставяне, като следващите вземания се индивидуализират от страните в
ново Приложение № 1 със съответна нова дата – чл.2.1.
По делото са представени отделни
страници от Приложение № 1 от 11.10.2016 г. към договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, които са оформени по различен начин. В една от
страниците има дописване на ръка на номера и дати, които не са приподписани, в
две от тях не е посочено кои лица и в какво качество са ги подписали, а на
третата страница – под положените подписи са отразени непълни имена, като
липсва и отбелязано качеството на лицата, съотв. на страницата, в която под № 72
е посочен договорът, сключен с ответника на 25.09.2014 г., има вертикални
колони, а в останалите – такива няма.
По отношение на този договор са
инкорпорирани следните данни: кредит ІD и номера на
кредитната карта, кредитният лимит от 700,00 лева, три имена и ЕГН на кредитополучател,
сума на усвоена и непогасена главница от 676,27 лева, непогасена такса
револвиране/неустойка – 107,43 лева, начислена такса инкасатор – 120,00 лева,
непогасена такса събиране – 87,50 лева, лихва за забава към дата продажба –
52,63 лева – обща сума в размер на 1 083,29 лева.
Представено е заверено копие от
„Потвърждение“ за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 ЗЗД, изходящо от
лице, за което няма данни да е законен представител или пълномощник на „Аксес
Файнанс“ ООД.
При тази фактическа обстановка настоящият
съдебен състав намира, че в съответствие с изискването на чл.154, ал.1 ГПК ищецът
не е установил при условията на пълно и главно доказване, че вземанията на
кредитодателя по посочения по-горе договор за кредит да са му били цедирани по
силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
07.11.2014 г., подписан между „Аксес Файнанс“ ООД като продавач и „А.з.с.н.в.“ ООД,
чийто универсален правоприемник е жалбоподателят-ищец. С оглед неговото правно
естество в този договор не се съдържат данни по отношение на прехвърлените
вземания, което обстоя-телство не се установява и от представените страници от
Приложение № 1/11.10.2016 г., за които, преценени по реда на чл.178, ал.2 ГПК, с
оглед изложените по-горе обстоятелства не може да се приеме, че са част от един
документ, както и че този документ е неразделна част от рамковия договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 07.11.2014 г. и удостоверява волята
на съконтрагентите по рамковия договор за прехвърляне на вземания по договор за паричен кредит „Бяла карта“ от 25.09.2014 г.,
сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и С.М.С. в полза на жалбоподателя-ищец.
Предвид изложените съображения
въззивният съд намира, че в конкретната хипотеза ищцовото дружество не е
придобило правата на „Аксес Файнанс“ ООД по сделката за
паричен кредит „Бяла карта“ от 25.09.2014 г., в
това число и правото да търси изпълнение на задълженията, произтичащи от нея за
другия контрагент.
Поради липсата на активната материалноправна
легитимация н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД в производството,
а оттук и на кумулативната даденост на елементите от фактическите състави на
разпоредбите на чл.79, ал.1 ЗЗД, предявените искове на това основание по реда
на чл.422, ал.1 ГПК – предмет на спора се явяват изцяло неоснователни и като
такива същите подлежат на отхвърляне.
За
пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и ищцовото дружество да бе
установило факта
на прехвърлянето на претендираните вземания от кредитора-кредитодател в негова
полза, заявените искове биха били неоснователни и на друго основание.
В разпоредбата на чл.26 ЗЗД са
уредени общите хипотези на нищожност на сделките в гражданското право. Наред със
същата, в отделните нормативни актове, регламентиращи определени обществени отношения, се съдържат
специални норми, касаещи (не)действителността на сключените от
гражданскоправните субекти сделки. Такъв акт е Законът за потребителския кредит
/ЗПК/, установяващ специална правна уредба по отношение на договора за кредит,
по който страна е потребител-физическо лице.
С оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията на съконтрагентите по договора за паричен кредит „Бяла карта“ от 25.09.2014 г., е видно, че по
правната му същност последният представлява договор за потребителски кредит
по смисъла на чл.9 ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата
на тази сделка е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител
по смисъла на § 13, т.1 във връзка с т.12 от ДР на ЗЗП, а кредитодателят е търговец по смисъла на § 13,
т.2 от ДР на ЗЗП.
За валидността на този договор са
приложими разпоредбите на ЗПК, които са повелителни и по отношение на тях намират
приложение разрешенията, дадени в т.1 от визираното по-горе Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може служебно
да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски
кредит, когато са налице правни или фактически обстоятелства за това, за да
приложи императивна материалноправна
норма, дори ако нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване.
Съгласно нормата на чл.22 ЗПК – в
редакцията, действаща към релевантния за спора момент, а именно: моментът на
възникване на материалното правоотношение /до изм. обн. в ДВ бр.35/2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20 и чл.12, ал.1, т.7 – т.9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води да настъпване на последиците по чл.22 ЗПК – изначална
недействителност на договора за потребителски кредит.
В ЗПК са установени задължителните
реквизити, на които трябва да отговаря договорът за потребителски кредит.
Предвид нормата на чл.11, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език, като съгласно т.10 от същата той трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл.19, ал.1 ЗПК
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
В § 1, т.1 от ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция на понятието „Общ разход по кредита за потребителя“, като е посочено,
че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии
в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. Годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания /чл.19, ал.2 от ЗПК/.
Предвид изложеното годишният
процент на разходите е величина, чийто алгоритъм е императивно регламентиран в закон.
Приемането на методика за изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в договора за
потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 45,90 %,
но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва той.
Бланкетното посочване на крайния размер на годишния процент на разходите,
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които е
образуван, извън този на договорната лихва, и дали те са в съответствие с
нормата на чл.19, ал.1 ЗПК. Целта на това изискване е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да направи във връзка с кредита, за да може той да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да сключи договора.
С решение по дело С-42/15 на СЕС
е дадено разрешение, че предвид целта за защита на потребителите при
несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО
на Съвета от 22.12.1986 г. за сближаване на законовите, подзаконовите и
административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит,
изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.02.1998
г. и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото
изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената
директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат
да имат отражение върху обхвата на задължението му /в т.см. решение от
09.07.2015 г., Bucura, C-348/14, EU:C:2015:447, т.57/. Затова се приема, че
посочването на годишния процент на разходите в договор за кредит е от
съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото
позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение /в т.см. и
определение от 16.11.2010 г., Pohotovosќ, C-76/10, EU:C:2010:685, т.70 и т.71/.
Договорът за потребителски кредит
по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, като годишният
процент на разходите изразява насрещната парична престация, която
кредитополучателят е длъжен да осъществи /включваща общите разходи по кредита –
лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, съобразно дефиницията по чл.19, ал.1 ЗПК/.
Предвид горното с оглед спазването
на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в договора за потребителски кредит структурата
на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на финансови
услуги, в т.ч. като последният се отрази не само като обща величина, но и
изрично да се посочат всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение /т.е. от какви като вид и стойност компоненти
се състои ГПР и са отчетени при формирането му/. В този смисъл е и практиката
на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение по дело C-448/17, EOS KSI
Slovensko. Тези съставни елементи /извън договорната лихва/ в настоящия случай
обаче остават неизвестни и се създават предпоставки кредиторът да кумулира
произволно такива, завишавайки неопределено цената на ресурса, предоставен за
ползване на кредитополучателя.
По въпроса относно последиците от
установяване на недействителност на съществен елемент от императивно
установеното съдържание на договора за потребителски кредит, в частност – на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, следва да бъде съобразено постановеното задължително
решение на Съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22. Предвид дадените с
него разяснения с оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на
този процент да се посочат всички разходи по чл.3, б.“ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор, както
непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл.10, § 2, б.“ж“
и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
чл.3, б.“ж“ от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
С оглед задължителните указания
по тълкуването на Директива
2008/48, дадени в решението по дело С-714/22 и цитираната в него предходна
практика на СЕС, е формирана и практика на ВКС, че неточното посочване на
компонентите ГПР и ГЛП от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им, приравнява
се на тяхната липса и това води до недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл.22 ЗПК /решение № 50013 от 05.08.2024 г. по
т.д.№ 1646/2022 г. на ВКС, II ТО/.
Поради неспазване на императивното
изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК предвид изложените съображения, сключеният
на 25.09.2014 г. между „Аксес Файнанс“
ООД и С.М.С. договор за паричен кредит „Бяла карта“ е недействителен на
основание чл.22 ЗПК.
Съгласно константната практика на
ВКС, инкорпорирана в решение № 50174/26.10. 2022 г. по гр.д.№ 3855/2021 г. на
ВКС, IV ГО, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д.№ 1023/2020 г. на ВКС, I ТО, решение
№ 50056/29.05.2023 г. по т.д № 2024/2022 г. на ВКС, І ТО, решение № 50259/12.01.2023
г. по гр.д.№ 3620/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 50005/ 21.02.2024 г. по т.д.№
1950/2022 г. на ВКС, ІІ ТО и др./ е прието, че при установена от съда
недействителност на договор за потребителски кредит съгласно разпоредбата на
чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и
други разноски по него. Ако тази недействителност се установи в производство по
чл.422 ГПК, съдът следва да установи в решението си дължимата сума по приетия
за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в разпоредбата на чл.23 ЗПК изрично е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита в хипотезата
на чл.22 ЗПК. Съобразно изложеното ответникът по исковете дължи връщането на чистата
сума по кредита – непогасената главница, като при определянето на нейния размер
следва да се приспаднат всички заплатени суми за погасяване на задълженията по
кредита.
От заключението по изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице З.И., което съдът кредитира
като обективно, обосновано и компетентно изготвено, се установява, че ползваният
от ответника кредит по тази сделка е в размер на 1 994,79 лева, а постъпилите
плащания от страна на последния за погасяване на задълженията по договора са в
общ размер от 2 228,00 лева, съобразно което не е налице непогасена част от главница
по този кредит, която да подлежи на връщане на основание чл.23 ЗПК.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете съдебни инстанции относно изхода на разглеждането на спора, макар и по
частично различни мотиви, първоинстанционното решение като правилно следва да
бъде потвърдено.
При този
изход на делото на жалбоподателя не се дължат разноски по производството на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
Поради липсата на заявено искане
по чл.78, ал.3 ГПК от страна на въззиваемата страна съдът не дължи произнасяне
на това основание.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 165016
от 13.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 27 100/2018 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.