№ 12566
гр. София, 25.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110163252 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 08.12.2022 г., от Ц. Т. П. против
(ФИРМА) с искане клаузата по Договор за заем от разстояние № 332293, предвиждаща
задължение за потребителя за заплащане на неустойка в размер на 1088,22 лева да бъде
прогласена за нищожна поради противоречие с добрите нрави, противоречие с чл. 10а и чл.
19, ал. 4 ЗПК, и чл. 143, ал. 1 ЗП, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата в размер на 400 лева, представляваща недължимо заплатена сума въз основа на
сочената неустоечна клауза, получена от дружеството без правно основание, ведно със
законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 22.11.2022 г. до погасяване на
вземането. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени
в тежест на ответника.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните по реда на ЗПФУР бил
сключен Договор за заем от разстояние № 332293, по силата на който ответното дружество
предоставило в заем на ищеца сумата в размер на 2500 лева. Ищецът поддържа, че със
съглашението наред задължение за заплащане на възнаградителна лихва е предвидено и
задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка в размер на 1088,22 лева. В
исковата молба са развити подробни доводи за недействителност на неустоечната клауза.
Страната поддържа, че ответникът многократно извънсъдебно е претендирал заплащане на
сумата по неустоечната клауза, като с молба-уточнение от 08.12.2022 г. ищецът е изложил
твърдения, че е заплатил в полза на ответника по процесната нищожна клауза сумата в
размер на 400 лева. По изложените доводи е направено искане неустоечната клауза за бъде
прогласена за нищожна, а даденото по нея да бъде върнато от ответника.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител поддържа, че
ищецът не дължи заплащане на неустойка по процесния договор за кредит. В отговора са
изложени твърдения, че кредитополучателят е заплатил по процесната неустоечна клауза в
полза на дружеството сумата в размер на 1088,22 лева, която сума е възстановена от
(ФИРМА) на ищеца, поради което е направено искане претенцията да бъде отхвърлена
поради отпаднал правен интерес от търсената защита. Направено е искане сторените от
1
дружеството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
Във връзка с поддържаните от ответника доводи за недопустимост на исковата
претенция съдът намира следното:
Съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023 г. по
дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в
съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на
потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза,
съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато
потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. В разглеждания
случай съдът е сезиран с предявен иск за прогласяване на процесната неустоечна клауза за
нищожна и връщане на даденото по нея на плоскостта на неоснователното обогатяване,
поради което с оглед практиката на СЕС е налице правен интерес от търсената защита, а
доводите на ответника за връщане на получената от кредитополучателя по силата на
договора сума са такива по същество на спора, които следва да бъдат съобразени по чл. 235,
ал. 2 и ал. 3 ГПК.
По същество на спора съдът намира следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на неустоечна
клауза по Договор за заем от разстояние № 332293, предвиждаща задължение за
потребителя за заплащане на неустойка в размер на 1088,22 лева, е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за
кредит, елемент от който е задължението на потребителя да заплати неустойка в сочения
размер, както и че клаузата е недействителна на посочените в исковата молба основания.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането, респ. в
доказателствена тежест на ответника е да установи, че е възстановил на ищеца получената
без правно основание сума.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по чл. 3, ал. 2 от договора за потребителски кредит за заплащане на
неустойка в размер на 1088,22 лева за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение – банкова гаранция е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по
вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер
2
без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи
по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната
неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
Ответникът не оспорва поддържаните от ищеца твърдения, че кредитополучателят по
договора е извършил плащания по процесната нищожна клауза, поради което даденото
подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД. Следва да бъде отбелязано, че с
молба-уточнение от 08.12.2022 г. ищецът поддържа, че заплатената по клаузата сума възлиза
на 400 лева, а ответникът в срока по чл. 131 ГПК сочи, че действително заплатената от Ц. П.
неустойка е в размер на 1088,22 лева. При съобразяване на диспозитивното начало в
гражданския процес съдът приема, че е сезиран с осъдителен иск за сумата в размер на 400
лева, която сума от своя страна е възстановена от (ФИРМА) на кредитополучателя с
преводно нареждане от 05.01.2024 г. / т.е. в хода на делото/, който документ не е оспорен от
ищеца. Предвид изложеното предявеният осъдителен иск съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва
да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане в хода на делото.
С оглед изхода от спора съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сторените
от ищеца съдебни разноски следва да бъдат възложени в тежест на ответника. Във връзка с
отхвърлянето на осъдителената претенция поради плащане в хода на делото следва да бъде
отбелязано, че с Определение № 674/23.11.2011 г. по ч. гр. дело № 597/2011г. по описа на
ВКС, ІV ГО е разяснено, че отговорността за разноски като гражданско облигационно
правоотношение е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да
плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. При
погасяване на изискуемо задължение в хода на производството, което обуславя
неоснователност на иска, именно ответникът с поведението си (неизпълнявайки парично
задължение с настъпил падеж) е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е погасил
дълга си преди процеса. Без значение е причината, поради която не е изпълнил. Достатъчно
е, че именно липсващото доброволно изпълнение е принудило ищеца да потърси съдебна
защита на правото си, съответно извършените с оглед тази защита разходи ще следва да му
бъдат възстановени от ответника. Предвид изложеното и доколкото ответникът е погасил
вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ГПК в хода на делото разноските следва да бъде възложени в
негова тежест.
В тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати направените разноски за
внесена държавна такса в размер на 50 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
3
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер на 150 лева.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС
безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената
стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО
на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената
стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38, ал.2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25
ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Предвид
изложеното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати
4
адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца без ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Ц. Т. П., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС),
против (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС), клаузата
на чл. 3, ал. 2 по Договор за заем от разстояние № 332293, предвиждаща задължение за
кредитополучателя за заплащане на неустойка в размер на 1088,22 лева, за нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ц. Т. П., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС),
против (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС), иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата в размер на 400 лева,
представляваща получена от ответника без правно основание сума по чл. 3, ал. 2 по Договор
за заем от разстояние № 332293, поради погасяване на вземането посредством плащане в
хода на делото.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.
(АДРЕС), да заплати на Ц. Т. П., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50 лева, представляваща сторени по делото съдебни
разноски.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.
(АДРЕС), да заплати на адвокат М. В. М., с адрес на кантората в гр. (АДРЕС), на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 150 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца Ц. Т. П..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5