№ 1148
гр. Русе, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Василена В. Жекова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20254520101852 по описа за 2025 година
Е. Т. Д. заявява, че на 01.03.2020г., сключил със „******“ ООД Договор за кредит
№******** със следните параметри: 1000 лева – главница; 48.03% - ГПР; 40.05% - годишен
лихвен процент; брой месечни погасителни вноски – 18; размер на погасителната вноска – 4
вноски по 33.38 лева и 14 вноски по 90.58 лева; неустойка за непредставено обезпечение –
2018.36 лева; сума за възстановяване – 3420 лева.
Счита, че договорът за кредит е недействителен поради наличие на няколко хипотези,
регламентирани в чл.22 ЗПК, а именно:
- кредиторът не спазил изискването за форма, като договорът не бил съставен по ясен
и разбираем за потребителя начин. Пояснява, че контрактът не отговаря на изискванията на
ЗПФУР и ЗЕДЕП, тъй като не бил подписан по предвидения в законите начин.
- кредиторът посочил ГПР като абсолютна процентна стойност – 48.03% без да
посочи взетите предвид допускания по определения в Приложение №1 към ЗПК начин.
Отделно от това не включил неустойката, с която на практика кредитът се оскъпявал с над
150%. Приема, че след като в чл.5 от индивидуалните условия било записано, че ГПР не
включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при
неизпълнение на договорните си задължения, то ГПР следва да включва единствено
договорената между страните възнаградителна лихва – 40.05%;
- договорът не съдържал конкретно записан лихвен процент на ден – задължително
изискване на материалния закон;
- общите условия, съставляващи част от цялостното споразумение, не били
подписани от кредитополучателя на всяка страница – задължително изискване към
договорите за потребителски кредит.
1
Излага съображения относно нищожността на клаузата, обективирана в чл.6.2. от
контракта, регламентираща неустойка в размер на 2018.36 лева, при непредоставяне в
тридневен срок от усвояване на заемната сума на обезпеченията, визирани в чл.6.1. В тази
връзка сочи, че: клаузата не е индивидуално уговорена между страните; възложена е
едностранно от икономически по-силната страна – кредитора, като задължение за заемателя
и е в противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел; неустоечната клауза била
нищожна поради накърняване добрите нрави; на практика уговаряла допълнително
обезщетение за неизпълнение на задължение на кредитополучателя.
С оглед изложените доводи, моли съда да прогласи недействителността на договора
за кредит, а в условията на евентуалност – да прогласи нищожността на клаузите,
обективирани в чл.3.7; чл.6.2, вр.чл.6.1., вр.чл.33 от ОУ, свързани с лихвата и неустойката.
Претендира разноски по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът - "******" ООД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.
Позовавайки се на разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, счита, че нищожността на отделни
договорни клаузи не влече недействителността на целия договор, доколкото същия би могъл
да се прилага без тях. Поддържа, че неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, а валидността на контракта произтича от това, че основните
му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма.
Прави извод, че ако неустоечната клауза е нищожна, то тя ще се счита за изначално
неуредена между страните, поради което намира за неоснователно твърдението за
нищожност на целия договор затова това, че неустойката не е включена в ГПР. Приема, че са
покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и
ал.2 ЗПК и ЗПФУР. В тази връзка сочи, че с приложените към отговора документи – лог
файл, искане за сключване договор за кредит, Стандартен европейски формуляр, Общите
условия, които ищецът разгледал и приел се опровергава твърдението, че клаузите в
договора са в противоречие с принципа за добросъвестност, справедливост и добрите нрави.
Оспорва твърдението, че не са спазени законовите изисквания по отношение
формирането на ГПР. Счита, че годишният процент на разходите е коректно разписан и
уговорената неустойка не следва да бъде включена в него, тъй като не представлявала такса
и била дължима след сключване на договора.
Намира за неоснователно релевираното от ищеца твърдение за нищожност на
неустоечната клауза, поради противоречието й с добрите нрави и императивните изисквания
на ЗЗП. Твърди, че неустойката обезпечава изпълнението на конкретно задължение – да се
представи обезпечение Заявява, че кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК. Разполагал и с възможност
да удължи срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или да
предостави различно заместващо обезпечение, но не се възползвал от това. Приема, че
ищецът договарял недобросъвестно в нарушение изискванията на чл.12 ЗЗД, тъй като нямал
намерение да предостави обезпечение, а с усвояване на кредита целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой
2
неоснователни искове срещу него. Сочи, че неустойката имала предварително определен
начален и краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора. Твърди, че
уговорката не е във вреда на потребителя, отговаря на изискването за добросъвестност и не
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, както и че не е налице нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
Страните са обвързани от облигационна върза, основана на Договор за кредит
№********/01.03.2020г., по силата на който „******“ ООД предоставило в заем на Е. Т. Д.
сумата 1000 лева. Кредитополучателят приел да възстанови заемната сума на 18 месечни
вноски, в периода 01.04.2020г. – 01.09.2021г., ведно с 48.03% - ГПР, при фиксиран годишен
лихвен процент – 40.05%.
В чл.6.6. е предвидена неустойка в размер на 2018.36 лева, в случай, че
кредитополучателят не предостави обезпечение, съобразно чл.6.1. вр.чл.33, ал.1 от Общите
условия. Според погасителния план месечната погасителна вноска е формирана от главница,
лихва (в общ размер 1401.64 лева) и неустойка (в общ размер 3420 лева).
Приложени са: Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити; лог файл и искане за сключване на договор за кредит.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожността на договор за паричен заем,
а в условията на евентуалност – прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора
за паричен заем.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
3
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите,
в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.6.2 от договора за кредит, според която
се дължи неустойка в размер на 2018.36 лева при неизпълнение на задължението за
осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение
чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за
кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване
на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв срок,
завишените изисквания, на които трябва да отговаря гаранта и непосилните условия за
предоставяне банкова гаранция в размер два пъти общата сума по договора (чл.33 от ОУ),
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция
да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Според т.3 от
Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Действителната цел на тази неустойка всъщност е да породи допълнително парично
задължение за кредитополучателя и то в размер над този на предоставения кредит.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
В договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна
стойност – 48.03%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишния процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
4
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В случая не става ясно какво е включено
в ГПР извън ГЛП, който е 40.05%. Основателно е и наведеното в исковата молба оплакване
за нарушение разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и заобикаляне императивната норма на
чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото уговорената неустойка съставлява скрит добавък и следва да бъде
включена в годишния процент на разходите. Макар да е уговорена като санкция, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, с неустойката се въвеждат
допълнителни, прикрити разходи, в резултат на което общия разход по кредита очевидно
надхвърля значително посочения в договора, съответно максимално допустимия размер на
ГПР. От съществено значение е и факта, че неустойката е включена в месечните погасителни
вноски и фигурира в раздел ІІІ „Разходи по кредита“ на Стандартен европейски формуляр,
но не е включена ГПР.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008г. „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи. В Решение на Съда от 21 март 2024г. по
дело С-714/2022г. се сочи, че “когато в договора за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директивата разходи, посочените разпоредбите допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.“.
В заключение следва извод, че ГПР е определен неясно, не включва действителните
разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът е недействителен (арг.чл.22 ЗПК.).
С оглед изхода на спора по главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявената
в условията на евентуалност претенция.
По разноските:
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са
направените от ищеца разноски в размер на 56.07 лева – заплатена държавна такса.
Пълномощникът на ищеца е поискал определяне и присъждане възнаграждение при
условията на чл.38, ал.2 от ЗА. Представил е договор за правна защита и съдействие, в който
е обективирано изявление, че на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, процесуалният
представител е оказал безплатна правна услуга на материално затруднено лице. Налице са
предпоставките за присъждане възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и
съдействие и основание за ангажиране отговорността на насрещната страна относно
разноските за процесуално представителство на ищеца. Съдът счита, че следва да присъди
на адвокат К. И. Б. възнаграждение в размер на 400 лева, съобразено с фактическата и
правна сложност на спора и извършените от пълномощника процесуални действия.
5
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за паричен заем „*****“
№********, сключен на 01.03.2020г. между „******“ ООД, ЕИК ******** със седалище и
адрес на управления: гр.София, ****** и Е. Т. Д., ЕГН ********** с адрес: гр.Русе, ******
на основание чл.22 ЗПК .
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК ******** да заплати на Е. Т. Д., ЕГН **********
разноски по делото в размер на 56.07 лева.
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК ******** да заплати на адвокат К. И. Б.
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 400 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6