№ 22889
гр. София, 13.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:.......
при участието на секретаря ......
като разгледа докладваното от ....... Гражданско дело № 20251110115984 по
описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Т. Х. М. срещу ........ Ищецът твърди, че
между страните е сключен договор за потребителски кредит от 14 декември 2018 г. за сумата
от 1500 лева, при което е уговарен годишен процент на разходите от 49.11%. В исковата
молба се излагат доводи, че по силата на клауза от договора, а именно чл. 5,
кредитополучателят е бил задължен да предостави обезпечение под формата на
поръчителство от определено дружество – .... (предишно наименование .....), за което е
начислена значителна по размер такса. Ищецът поддържа тезата, че тази услуга е била
наложена като задължително условие без реална алтернатива, като разходът за нея не е
включен в изчисляването на годишния процент на разходите, с което ответникът е
заобиколил императивната разпоредба на закона, ограничаваща цената на кредита. Наведени
са твърдения за свързаност между кредитора и гаранта, което сочи на единна икономическа
група, целяща получаване на доход над законовия максимум чрез привидно разделяне на
таксите. Искането към съда е да прогласи нищожността на клаузата на чл. 5 от договора за
кредит като неравноправна, противоречаща на закона и на добрите нрави, както и поради
заобикаляне на закона.
Ответникът ....... оспорва предявения иск като неоснователен. В депозирания писмен отговор
се твърди, че предоставянето на поръчителство от третото лице не е било задължително
условие, а е една от опциите за обезпечение, избрана доброволно от ищеца. Ответното
дружество акцентира върху самостоятелната юридическа субектност на гаранта и поддържа,
че договорът за гаранция е отделно правоотношение, страна по което кредиторът не е.
Според ответника ищецът е бил надлежно информиран за всички условия и такси, а
годишният процент на разходите е изчислен коректно съобразно изискванията на Закона за
1
потребителския кредит, като таксата за незадължителна допълнителна услуга правилно не е
включена в него.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
съобрази доводите на страните и приложимото право, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявеният иск е с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл. 143 от Закона за защита на потребителите и чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския кредит.
От фактическа страна е безспорно установено, че на 14 декември 2018 г. между страните е
сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ...... По силата на същия
кредиторът е предоставил на заемателя сума в размер на 1500 лева. В чл. 5 от договора е
уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от .... (с предишно
наименование .....), в полза на дружеството кредитор. Видно от приложените доказателства,
за това поръчителство е предвидено заплащането на възнаграждение, което ищецът е
следвало да погасява разсрочено заедно с вноските по кредита. От друга страна кредиторът
и дружеството гарант са свързани лица в рамките на една икономическа група, факт, който
се потвърждава от публичните регистри и не е опроверган от ответника.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира предявения иск за основателен.
Основният спорен момент по делото се концентрира върху въпроса дали възнаграждението
за поръчителство, дължимо на трето, но свързано с кредитора лице, представлява разход,
който следва да се включи в общите разходи по кредита и съответно в годишния процент на
разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 от
същия закон е въведено императивно ограничение, съгласно което годишният процент на
разходите не може да надвишава 50 на сто. Разпоредбата на закона е ясна и цели да защити
икономически по-слабата страна – потребителя, от прекомерна задлъжнялост и лихварски
условия.
Съдът намира, че в конкретния случай механизмът, използван от ответника, представлява
класически пример за заобикаляне на закона. Макар формално договорът за поръчителство
да е сключен с отделен правен субект, фактическата и икономическа свързаност между
кредитора и гаранта, както и начинът на предлагане на услугата, сочат на единна търговска
практика. Предлагането на "избор" на потребителя да осигури поръчител или да заплати
такса за служебно осигурен такъв, са привидни и а сроковете за осигуряване на собствен
поръчител са кратки, а изискванията към него – високи. В настоящия казус таксата за
поръчителство е значителна по своя размер и съизмерима с главницата и лихвата по кредита.
Ако тази сума бъде добавена към разходите по кредита, реалният годишен процент на
разходите многократно надхвърля законовия лимит от 50 на сто.
Съдебната практика на Съда на Европейския съюз, включително по дело C-714/22, е
2
категорична, че когато допълнителна услуга е задължителна за получаване на кредита при
договорените условия, разходите за нея трябва да бъдат включени в годишния процент на
разходите. Фактът, че потребителят е "избрал" тази опция чрез кликване в електронна
платформа, не променя характера на задължението, ако реална и равностойна алтернатива
липсва или е практически трудно осъществима. Свързаността между кредитора и гаранта
допълнително мотивира извода, че разделянето на плащанията е изкуствено създадено с цел
печалбата да се разпредели между две дружества, като по този начин се финтира законовото
ограничение на цената на кредита.
Клаузата на чл. 5 от процесния договор, която възлага на потребителя задължението да
заплати възнаграждение за поръчителство на свързано с кредитора лице, при условия,
водещи до оскъпяване на кредита над допустимия максимум, се явява нищожна поради
заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Тази клауза нарушава принципа на
добросъвестност и създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните във вреда на потребителя, което я прави неравноправна по смисъла на чл. 143 от
Закона за защита на потребителите. Заобикалянето на закона е налице, когато със
сключването на една или повече сделки се цели постигане на резултат, който е забранен от
императивна правна норма. В случая забраненият резултат е получаването на
възнаграждение за предоставения паричен ресурс, надхвърлящо максимално допустимия
размер на годишния процент на разходите.
Ето защо, съдът приема, че атакуваната клауза не поражда правни последици и ищецът не
дължи сумите, начислени на основание на нея. Прогласяването на нищожността на тази
клауза е необходимо за възстановяване на правната сигурност и справедливост в
отношенията между страните. Възраженията на ответника за липса на пасивна процесуална
легитимация или за валидност на договора за гаранция като отделна сделка не могат да
бъдат споделени, тъй като предмет на настоящото дело е клаузата от основния договор за
кредит, която генерира задължението за потребителя и обвързва отпускането на кредита с
въпросното обезпечение.
По отношение на разноските: С оглед изхода на спора, право на присъждане на разноски
има ищецът. Представени са доказателства за реално извършени разноски, а именно договор
за правна защита и съдействие, фактура и касов бон, удостоверяващи заплащането на
адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева и държавна такса от 50 лева.
Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е правено в
изискуемия от закона срок.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на
потребителски кредит № ..... от 14.12.2018 г., сключен между Т. Х. М., ЕГН **********, и
3
......., ЕИК ............, в частта, с която се уговаря задължение за потребителя да осигури
обезпечение чрез поръчителство от .... (бивша .....) срещу заплащане на възнаграждение,
като отчита неравноправния характер, в противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА ......., ЕИК ............, със седалище и адрес на управление: ......., ДА ЗАПЛАТИ на Т.
Х. М., ЕГН **********, сумата от 1250,00 (хиляда двеста и петдесет) лева, представляваща
направени по делото разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4