РЕШЕНИЕ
гр. София, 13.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на петнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 7828 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 357816 от 11.03.2018 г., постановено
по гр. дело № 65465/2017 г. по описа на СРС, І ГО,41 състав, са отхвърлени предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу А.Н.Р.-К. и Р.К.К. пасивно субективно и кумулативно
обективно съединените положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено,
че ответниците дължат на ищеца разделно разделно /ответникът А.Н.Р. - К. 3/4, а
Р.К.К. – 1/4/ от сумата от 4 295,20 лева
главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия
до топлоснабден имот - апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж.к. „Овча
купел“, *******с аб. № 315452 в периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., от сумата
от 395,92 лева, представляваща лихва за забава върху главница за топлинна
енергия, която лихва е начислена за периода от 15.09.2014 г. до 23.08.2017 г., както
и от сумата за дялово разпределение на топлинна енергия в размер на 85,67 лева,
начислена за периода от 01.06.2014 г. до 30.04.2016 г. и от сумата от 20,42
лева законна лихва върху главница за дялово разпределение за периода 08.08.2014
г. до 23.08.2017 г. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответниците
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 583,17 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Срещу така постановеното решение, с което
пасивно субективно и кумулативно обективно съединените искове са били
отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че необосновано
първоинстанционният съд е приел, че ответникът/без да се посочи кой от двамата
такива/ няма качество на потребител, тъй като от представените по делото
документи се установявало, че ответницата /отново без да се конкретизира коя от
двете/ е титуляр на вещно право на ползване. Изтъква, че тъй като
наследодателят им е потребител на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ, следователно и те са потребители. Моли съдът да отмени обжалваното
решение и уважи предявените установителни искове, както и да присъди
направените по делото разноски.
Въззиваемите ответници А.Н.Р.-К. и Р.К.К.
са подали в законоустановения срок отговори на въззивната жалба, с които
оспорват същата по подробно изложените съображения.
Въззиваемия - „Т.“ ООД - третото лице
помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов
процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
По конкретно
наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
В конкретния случай ищецът твърди, че ответниците
са потребители на топлинна енергия като собственици въз основа на наследствено
правоприемство от К.К.на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия”
са всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната
правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ "битов клиент" е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за
доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето,
на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено
да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения
с ищцовото дружество.
С оглед събраните по делото писмени
доказателства обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че от
доказателствата по делото не се установява правнорелевантното обстоятелство, че
именно ответниците А.Н.Р.-К. и Р.К.К. са
собственици или вещни ползватели на процесния имот, до който ищецът твърди
че е доставил топлинна енергия през процесния период, т.е. че са пасивно материално
легитимирани да отговарят по иска. В тази връзка следва да се отбележи, че ответниците,
своевременно – с подадените отговори на исковата молба, са оспорил твърдението
на ищеца, че са собственици на топлоснабдения имот, респективно че имат
качеството на потребител, като първоинстанционният съд, разпределяйки правилно
доказателствената тежест с доклада по делото, е дал на ищеца указания в тази
насока. Противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав на съда
приема, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в
съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК принадлежността правото на
собственост на ответника върху процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, поради което и при прилагане последиците на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК законосъобразно предявения главен
иск е бил отхвърлен, като с оглед изхода на делото по главните искове неоснователен
е и предявения акцесорен иск. За пълнота на изложението следва да се отбележи,
че представената молба за вписване на законна ипотека от 17.01.1991 г. и с оглед
разпоредбата на чл. 485, ал. 2, изр. 2 ГПК /отм./ нотариусът няма задължение по
чл. 482, ал. 1 ГПК /отм./ да провери собствеността върху имота, поради което
въз основа на същата не могат да се правят еднозначни изводи, че лицето
учредило законна ипотека, наследодател на ответниците, е собственик на имота.
Това обстоятелство не се установява и от представения по делото Протокол от
10.09.2002 г. на ЕС, подписан от етажните собственици, тъй като същото от една
страна не доказва факта на собствеността на конкретен обект в ЕС, а от друга не
отразява данни към процесния период. Нещо повече, противно на поддържаното във
въззивната жалба първоинстанционният съд не е отхвърлил иска, поради обстоятелството,
че К.К.не е титуляр на вещни права, а поради това, че ищецът не е установил, че
през процесния период неговите наследници са съсобственици на процесния имот,
до който ищецът твърди че е доставял топлинна енергия.
Доколкото във въззивната жалба липсват
други конкретни оплаквания и поради съвпадане на крайните изводи обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Макар и въззиваемите на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК да имат право на разноски такива не следва да им
се присъждат, тъй като по делото не са представени доказателства, че е
уговорено възнаграждение за въззивната инстанция, а едностранно съставената
разписка не доказва наличието на договор.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 357816
от 11.03.2018 г., постановено по гр. дело № 65465/2017
г. по описа на СРС, І ГО,41 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.“
ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: