Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.
София, 23.04.2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесета и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
Мл. съдия: Димитринка Костадинова-
Младенова
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Димитринка Костадинова-Младенова в. гр. дело № 6285 по
описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 вр. чл. 439 от ГПК.
С Решение № 74942 от 22.04.2020г.,
постановено по гр.дело № 66772/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 157-ми състав, е
отхвърлен предявеният от Н.Г.Б., ЕГН ********** срещу „М.“ АД, ЕИК ******иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът няма право на принудително изпълнение за сумата от
13139.84 лв., представляваща задължение по изпълнителен лист, издаден на
27.01.2014г. по ч. гр. д. № 53429/2013г.
по описа на СРС, 43 състав. С посоченото решение ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 150 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу посоченото решение е постъпила
въззивна жалба от ищеца Н.Г.Б., чрез процесуалния му
представител адв. И.Г.Д. от САК., като са въведени доводи
за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в
нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на
29.06.2014г. като на 28.06.2014г. е изтекъл четиринадесет дневния срок за
подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение по реда на чл. 414 ГРК.
Твърди, че този извод противоречи на събраните по делото доказателства. Освен
това излага твърдения, че заповедта за изпълнение не е влязла изобщо в сила,
защото залепване на уведомление не води до изпълнение на изискванията на чл. 47 от ГПК. Твърди, че
освен подаване на молба, по която е образувано изпълнително дело № 20148610400631 ЧСИ Д.В.с рег. № 861, не са предприемани други
валидни изпълнителни действия, прекъсващи давността на основание чл.116, б.”в”
от ЗЗД, поради което първоинстанционният съд е
обосновал погрешен извод, че вземанията, предмет на издадения изпълнителен
лист, не са погасени по давност и на това основание са отхвърлени изцяло
предявените отрицателни установителни искове. Твърди,
че по образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия само
по отношение на солидарния длъжник, но не и спрямо ищеца. Неправилно е прието
от първоинстанциониншя съд, че с депозиране на молба
за замяна на взискател при извършено прехвърляне на вземане от
10.06.2016. е прекъсната започналата да тече погасителна давност. Въззивникът твърди, че дори погасителната давност да не
била изтекла към датата на депозиране на исковата молба, то същата е изтекла
към датата на приключване на устните прения. Освен това сочи, че исковата
молба, с която е предявен отрицателния установителен иск от страна на въззивника
не прекъсва погасителната давност. Позовавайки се на чл. 116 б. „Б“ ЗЗД твърди,
че прекъсването на давността се свързва
винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочено срещу
лицето, което би могло да се позове на погасителната давност. Твърди се още, че
от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че по
образуваното изпълнително дело последното валидно изпълнително действие е било
извършено на 17.03.2014г., когато е образувано изпълнителното дело, след която дата е налице бездействие на взискателя за период повече от две години, поради което
изпълнителното дело следва да се счита за прекратено по силата на закона на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Поддържа се, че извършените изпълнителни
действия след 17.03.2014г. не са годни да прекъснат давността за процесните вземания, предвид на което се налага извода, че
към датата на приключване на устните състезания е петгодишната давност е
изтекла. По горните съображения молят съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и
постанови друго, с което да уважи предявените отрицателни установителни
искове като основателни и доказани. Претендират присъждане на разноски,
направени пред двете съдебни инстанции. Представя се списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „М.“ АД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Е.Б.В.,
депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на
подадената въззивна жалба. Твърди се, че
постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички
релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал
правилен извод, че вземанията, предмет на изпълнителен лист, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № 20148610400631
ЧСИ Д.В.с рег. № 861, не са погасени по
давност. Поддържа се, че по образуваното изпълнително дело са извършвани
изпълнителни действия, които препятстват изтичането на двугодишен срок на
бездействие на взискателя по смисъла на чл.433, ал.1,
т.8 ГПК, поради което изпълнителното дело не е перемирало.
Сочи се още, че правилно СРС е приел, че с извършването на изпълнителни
действия през период по-кратък от две години, поради което е обоснован правилен
извод, че оспорените от ищеца вземания не са погасени по давност и предявените
от него отрицателни установителни искове са
неоснователни и като такива са отхвърлени. По изложените съображения моли съда
да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
300.00 лв.. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност
относно претендирани от въззивниците
разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Намира, че въззивната
жалба е подадена в двуседмичния преклузивен срок по
чл.259, ал.1 ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 ГПК, подадена е от страна
с правен интерес, срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима.
Въззивната
инстанция при условията на служебната проверка по чл.269 ГПК извърши преценка
първо на валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съобразявайки
изложеното съдът прие, че атакуваното решение е постановено от компетентен
съдебен състав и в съответната форма, поради което се явява валидно и
допустимо, поради което въззивният съд дължи
произнасяне по отношение на правилността му.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени
доказателства по делото е установено, че на 27.01.2014г. в полза на "Райфайзенбанк
(България)" АД е бил издаден изпълнителен лист срещу Б.В.Д., ЕГН **********
и Н.Г.Б., ЕГН ********** въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 53429/2013г. по описа
на СРС, ГО, 43 с-в, да заплатят солидарно следните суми: 11 638.46 лв. – главница по Договор за банков
кредит от 07.03.2013г- и Анекс № 1 от
12.12.2011г., ведно със законната лихва за периода от 18.12.2013г- до изплащане на
вземането , договорна лихва в размер на 341.03 лв. за периода от 25.07.2013г.
до 13.10.2013г. ; наказателна лихва в размер на 415.46 лв. за периода
25.08.2013г. до 17.12.2013г. и 744.89 лв. разноски по делото, а именно 247.89
лв. държавна такса и 497 лв. възнаграждение за юрисконсулт. Въз основа на същия
кредиторът е подал на 17.03.2014 г. молба с вх. № 07097 до частен съдебен изпълнител Д.В.В.с рег. № 861 на КЧСИ за образуване на изпълнително
производство. Такова е било образувано на 17.03.2014г. под № 20148610400631 .
Частният
съдебен изпълнител е изпратил на 23.03.2014г. покана за доброволно изпълнение
до солидарния длъжник Б.В.Д., ЕГН ********** длъжника, с която последният е
уведомен за предприетите действия по принудително изпълнение. Поканата е
връчена на длъжника на 27.03.2014 г. чрез писмо с обратна разписка. Същият е предложил
с молба от 23.03.2014г. да погасява доброволно задължението без да предприемат
срещу него изпълнителни действия. На същата ддата - 21.03.2014г. са изпратени запорни съобщения до работодателя на длъжника Димитров за
налагане на запор върху трудово възнаграждение
до няколко банки за налагане на запор на вземане по разкрити в тях
банкови сметки.
Съдебният
изпълнител е изпратил до ищеца Н.Г.Б. покана за доброволно плащане на
01.04.2014г. Същата е връчена на ищеца при условията на чл. 47 ГПК. След като
след три посещения /съответно на 05.04.2014г., 21.04.2014г. и 31.05.2014г. едно от които в неприсъствен
ден/, на 31.05.2014. е залепено
уведомление на входа на адреса на ищеца, посочен и в настоящото дело. От
тази дата е започнал да тече
двуседмичният срок з получаване на съобщението, който е изтекъл
на14.06.2014г. Срокът за депозиране на възражение е изтекъл на 28.06.2014г. От
това следва,че заповедт аза
изпълнение е влязла в сила на 29.06.2014т. доколкото по делото липсват данни да
е подадено възражение.
На 16.09.2015г.
от съдебния изпълнител е изпратил съобщение до ищеца Н.Б. и длъжника Б.Д., че е
насрочил опис на движим вещи, находящи се на адресите
им за 09.10.2015г. Съдебният изпълнител не е успял да извърши опис на движимите
вещи, защото не му е осигурен достъп от длъжниците.
За това е съставен Протокол от 09.10.2015г. , приложен на л.75 от изпълнителното дело.
След
като взискателят по изпълнителното дело - „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е
прехвърлила вземането си на „М.“ АД по силата на Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.04.2013г. взискател по
делото става ответното дружество. То е извършило уведомление на ищеца с писмо с
обратна разписка, получена на 27.05.2016г.
С
молба вх. № 97689 от 23.11.2016г. до съдебния изпълнител ответното дружество е
поискало извършване на справка за налични регистрирани трудови договори на
дамата длъжници и налагане на възбрана върху имот,
собственост на ищеца , а именно апартамент, находящ
се гр. София, ж.к. ******.
Частният
съдебен изпълнител е изпратил на 10.01.2017г.
до „Ф.Д.“ ООД, ЕИК *****, запорно съобщение, с
което е наложил запор на трудовото възнаграждение на ищеца. Същото е получено
от третото задължено лице на 30.01.2017г. /л. 102 от изпълнителното дело/.
Частният
съдебен изпълнител е изпратил на 06.06.2018г. до „Д.Г.С.С.ООД,
ЕИК ******, запорно съобщение, с което е наложил
запор на трудовото възнаграждение на ищеца. Същото е получено от третото
задължено лице на 14.06.2018г. /л. 126 от изпълнителното дело/.
По
делото са приложени платежни нареждания
от л. 130 до 153 от изпълнителното дело, от които е видно, че ищецът е
извършвал доброволно плащания в периода 01.08.2018г. до 07.03.2019г. Плащания
са извършвани и на 24.06.2019г. /л. 179 от изпълнителното дело/
На 24.07.2019г.
е изпратено запорно съобщение до Национален
осигурителен институт София, с което е наложен запор на пенсията на ищеца /л.
187 от изп. дело/. Същото е получено от третото
задължено лице на 01.08.2019г. В отговор същото е отговорило на съдебния
изпълнител с писмо изх. № 3010-21-2519/31.07.2019г. /л.194 от изпълнително
дело/, че налага удръжка на пенсията на Н.Г.Б.
в размер на 578.68 лв. месечно в полза на „М.“ АД, считано от
01.08.2019г. при спазване на чл. 446 ГПК.
На 03.09.2019г.
е изпратено запорно съобщение от съдебния изпълнител
до Юробанк България АД, получена на 05.09.2019г. От
същата дата е изпратено запорно съобщение от съдебния
изпълнител до Банка ДСК ЕАД, получена на 05.09.2019г. Третото задължено лице е
отговорило с писмо от 03.09.2019г. /л. 201 от изп.
дело/.
На
10.09.2019г. ищецът Н.Г.Б. е депозирал молба до съдебния изпълнител с вх. №
26468, с която иска намаляване на размера на удържаната сума от пенсията му на
350 лв. След като е уведомен от съдебния
изпълнител взискателят дава съгласие с писмо вх. №
27871/20.09.2019г. запорът на длъжника да бъде намален до 400 лв. Съдебният изпълнител е изпратил писмо до
третото задължено лице - НОИ гр. София с
изх. № 25906/20.09.2019г. с което го е информирал за постигнатото споразумение
между страните от пенсията на длъжника Н.Б. да се удържа само сумата от 400 лв.
Третото задължено лице е уведомило съдебния изпълнител с писмо вх. №
32452/18.10.2019г., че считано от 01.11.2019г. ще извършва удръжка в размер на
400 лв.
Ищецът
е депозирал и молба вх. № 27234/17.09.2019г.до съдебния изпълнител, с която е поискал вдигане на запора на
банковата му сметка, разкрита в Банка ДСК, защото там получавал заплатата си.
Приложил е служебна бележка от новия си работодател - „Б.“ ЕООД гр. Пловдив. Съдебният
изпълнител е разпоредил вдигане на запора на 17.09.2019г. За това е уведомил
Банка ДСК ЕАД с нарочно писмо изх. №
25216/17.09.2019г., в което е посочил, че е постигнал извънсъдебно споразумение
с длъжника Н.Б..
Наведеното от ищеца
основание за недължимост на процесните
суми е тяхното погасяване по давност. Процесните
вземания, установени по своето основание с влязлата в сила заповед за
изпълнение на парично задължение касаят договор за банков кредит от 07.03.2007г.
г., вземанията по който се погасяват с петгодишна погасителна давност, уредена
в нормата на чл.110 ЗЗД. Константната съдебна
практика приема, че при договора за заем е налице неделимо плащане. В
случай че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания.
Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за
противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв
за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора.
(В този смисъл Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г.,
II т. о., ТК; Решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д.№523 от 2011г.,ІІІ г.о. ).
Въззивникът твърди,
че на 17.03.2014г. от първоначалния взискател –
„Райфайзенбанк (България)“ АД е подадена молба за образуване на изпълнително
дело и от образуването до 17.03.2016г. няма предприемани никакви други
изпълнителни действия. От посочената дата
с изтичането на двугодишния срок на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК по
силата на закона изпълнителното дело следва да бъде счетено за прекратено
поради настъпила паремпция. От прекратяването с
обратна сила, от последното предприето валидно изпълнително действие, започва
да тече давността, с която се погасява самото вземане. Като в случая давността
следа да се счита изтекла на 17.03.2019г.
Настоящият съдебен състав
счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е
облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за
възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно
издава изпълнителен лист. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на
силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред,
извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно
разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг.
и от чл. 371 ГПК. Следователно по действащия ГПК няма
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение
към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и срокът на
новата давност е всякога пет години. В този смисъл: Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV Г. О., в
което е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“ В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015
г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от
19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
Съгласно чл. 414, ал.1 ГПК
длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва
правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на
вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен
предявеният от кредитора иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за
изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК.
Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Неподаването на възражение
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта на
регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга
може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж например Решение
№ 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Решение №
131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о., ГК.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че неправилно първоинстанциония съд е приел, че ищецът е редовно уведомен при условията на чл. 47 ГПК за наличието на покана за доброволно плащане. Излагат се твърдения, че е неправилен изводът на съда, че чрез залепване на уведомление от 31.05.2014г. съдебният изпълнител е изпълнил задължението си да връчи поканата за доброволно плащане, с което да го уведоми за наличието на заповед за плащане, съответно да се предостави възможност на длъжника да упражни правата си по чл. 414 ГПК като депозира възражение. По делото ищецът е призоваван на регистрирания негов постоянен и настоящ адрес. Съдът е съобразил нормативното изискване, че отсъствието на всеки адресат от адреса за връчване се доказва с протокол на връчителя, който удостоверява посещенията си на адреса и констатираните обстоятелства при всяко посещение – не по-малко от три, в продължение на повече от един месец. При удостоверяване, че съобщението не е връчено, тъй като връчителят не намира адресата, без да има сведения, че същият е напуснал адреса или за продължителното му отсъствие, следва да има данни, че е посещавал адреса в рамките на повече от месец поне три пъти по различно време, включително в обичайното време за пребиваване на адреса, както несъмнено е установено и от данните по настоящото дело. Връчителят надлежно е отразил в съобщението всички действия във връзка с връчването, включително и релевантните за приложението на чл. 47, ал. 1 ГПК обстоятелства,по сведения от кои лица или въз основа на какви наблюдения е направил констатация, че лицето не може да бъде намерено на посочения по делото адрес, както и че не се намира лице, което е съгласно да получи съобщението. / по този въпрос се е произнесъл ВКС в решение № 14 От 20.04.2015г. по Гр.Д. 5741/14г. на ВКС, І г.о. и решение №233 от 03.07.2014г. по гр.д. №7723/13г., ВКС ІV г.о./.
В конкретния случай е удостоверено, че длъжникът /сега ищец/ не е намерен. По изпълнително дело са правени справки за постоянен и настоящ адрес. Удостоверено е по надлежния ред от призовкаря, че на 31.05.2014г. на вратата са залепени уведомления по чл.47 ГПК, ал.1 до длъжника. Същият не се е явил в канцеларията на съдебния изпълнител в указания му срок. Въз основа на тези данни правилно първоинстанционния съд е приел, че на осн. чл. 47, ал. 5 ГПК съобщението до ответника по делото е редовно връчено с изтичане на срока за получаването му и е приел, че заповедта за изпълнение е влязла в сила.
С оглед на изложеното и
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение на 29.06.2014г. /с
изтичането на двуседмичния срок, считано от връчване на поканата за доброволно
изпълнение на ищцата, ведно с издадената заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК – 27.01.2014 г. / е започнала да тече
нова петгодишна давност.
С ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.
д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, е прието, че когато взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години
и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност
за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е
прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по
различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116 б. "в" ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане
на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на
спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма
спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също,
че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на
изпълнителното производство, поради т. нар. "перемпция",
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство
става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие.
Според разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва
с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение
№ 2/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно са
изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч. извършването на
опис и оценка на вещ. Взискателят има задължение със
свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения
от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния
процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да
действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/,
или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение
дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва
да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното
производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя
на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили преди това.
От съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото в периода от 29.06.2014 г. – на която дата е
влязла в сила процесната заповед за изпълнение и
съответно до приключване на устните състезания по него на 09.03.2020г., давностният срок по отношение на процесиите вземания не е
изтекъл и същите не са погасени по давност. От приложеното изпълнително дело се
установява, че по него регулярно са извършвани изпълнителни действия, водещи до
прекъсване на давността по смисъла на ТР № 2/2013 Г. ОСГТК на ВКС.
Освен извършваните от съдебния изпълнител принудителни действия, в това число и насочване на опис на движими вещи на 09.10.2015г. /призовката е приложена в л. 165 от изпълнителното дело/ от страна на длъжника са извършвани плащания. От платежни нареждания /от л. 130 до 153 от изпълнителното дело/, е видно, че ищецът е извършвал плащания в периода 01.08.2018г. до 07.03.2019г. Превод на парична сума по изпълнителното дело от длъжника е извършено и на 24.06.2019г. Длъжникът е подал молба вх. № 26462/10.09.2019г. до съдебния изпълнител, в която е поискал споразумение с взикателя, по силата на което да заплаща месечно по 350 лв. Такова е постигнато по отношение на цялата дължима сума, видно от приложеното по делото писмо от взискателя на л. 209 от делото. По своята правна същност постигнатото споразумение между страните по изпълнителното дело по повод на цялата дължима сума е признание на дълг по см. на чл.116, б.“а“ ЗЗД от страна на длъжника. По изложените съображения, като се взе предвид съществуваща задължителна съдебна практика ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС според настоящия състав признанието на дълга следва да се разглежда като самостоятелно основание, респ. по чл.116, б.“а“ от ЗЗД, което прекъсва давността за вземането на кредитора.
С оглед съвпадане на изводите на
двете инстанции въззивната жалба срещу решението на
СРС следва да бъде оставена без уважение, а съдебният акт – потвърден.
По
разноските:
При
този изход на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна и заявената в този смисъл претенция за
присъждане на разноски е основателна. На основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК (изм. и доп.,бр.8/24.01.2017г.) въззивният съд определя юрисконсултско
възнаграждение за ответника – въззиваем в размер на 100.00
лв., съгласно чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, чийто
размер се определя с оглед фактическата и правна сложност на спора и при
съобразяване с извършените от процесуалния представител правни действия –
подаден писмен отговор, без процесуално представителство в съдебно заседание.
Постановеното по делото решение може да
бъде обжалвано пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок
от съобщението до страните, че е постановено.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 74942 от 22.04.2020г., постановено по гр.дело № 66772/2019г. по описа на СРС,
І Г.О., 157-ми състав
ОСЪЖДА
Н.Г.Б.,
ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „М.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 3 сумата от 100 лв. разноски
за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :
1./ 2./