Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на петнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Кочовски, като разгледа докладваното от съдия Ташева
в. гр. д. № 9728 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 563377 от 17.12.2018 г., постановено по гр. д. № 74286/2016 г., по
описа на СРС, ІІ ГО, 72 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.”
ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че ответникът
Е.Г.П., ЕГН **********, е адрес ***, дължи сумата от 1330.90 лв., за доставена
от дружеството топлинна енергия през периода от 1.5.2013 г. до 30.04.2015 г.,
сумата от 21.12. лв. за дялово разпределение за периода 1.5.2013 г. -
30.04.2015, ведно със законната лихва върху главниците за периода от 15.6.2016
г. до изплащането им и лихва забава върху неплатената главница за топлинна
енергия в размер на 30.62 лв. за периода от 30.6.2013 г. до 1.6.2016 г., за
които е издадена заповед от 22.06.2016 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 32206/16 г. на СРС, като са ОТХВЪРЛЕНИ исковете
срещу Е.Г.П. за установяване вземането за лихва за забава върху главницата за
потребена топлинна енергия за сумата над 30.62 лв. до 196.19 лв. и за лихва за
забава върху сумата за дялово разпределение в размер на 2.51 лв. за периода от
30.6.2013 г. до 1.6.2016 г., като ответницата е осъдена да заплати на „Т.С.”
ЕАД сумата от 359.38 лв. разноски в исковото производство и сумата от 72.23 лв.
разноски в заповедното производство, а ищецът е осъден да заплати в полза на
адв. Д. Ц.С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 36.69 лв. адвокатско възнаграждение.
Делото
е разгледано с участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Б.” ООД.
Срещу
постановеното съдебно решение, в частта, с която са отхвърлени предявените
искове е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, в която същото се
обжалва като неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. В
жалбата се излагат съображения, че продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи
условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия от “Т.С.АД на потребители за
битови нужди в гр. София, които се одобряват от Държавната комисия за енергийно
регулиране към Министерски съвет и които влизат в сила в едномесечен срок след публикуването
им в един централен и един местен ежедневник и имат силата на договор между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия, без да е
необходимо изричното им приемане от страна на потребителите. Навеждат се
доводи, че ответниците не са упражнили правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ (чл.
106а, ал. 3 от ЗЕЕЕ) и спрямо тях са влезли в сила ОУ за продажба на топлинна
енергия от “Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с
Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР,
публикувани във в-к „Новинар” и в-к „Демокрация” на 23.05.2002г., в сила от
22.06.2002 г.; ОУ, одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005
г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Пари” на 23.12.2005г., в сила от
22.01.2006г.; ОУ, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във в-к „Дневник” на 14.01.2008г., в сила от 13.02.2008 г. В
жалбата се поддържа, че в чл. 32, ал. 1 от същите е определен редът и срока, по
който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а
именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят и в този
смисъл, задължението за заплащане на дължимите от ответницата суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставката на ТЕ. С изтичането на последния ден от месеца, ответницата
е изпаднала в забава за тази сума - чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка се
излага, че общата фактура за отоплителен сезон 2014-2015г. е публикувана на
15.08.2014г., във връзка с което има издадени констативни протоколи на
основание чл. 593 от ГПК на съответните дати. На отделно основание се сочи, че съгласно
чл. 22, ал. 2 от ОУ, клиентите заплащат на продавача стойността на услугата
„дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. В тази връзка
се поддържа, че част от претендираната сума, представляваща стойността на
услугата „Дялово разпределение” е дължима по издадени фактури от „Т.С.” ЕАД,
като същата е включена при предявяването на заявлението и по този начин е
формираната крайната цена на претенцията за главница, както и на претендираните от
дружеството лихви върху главницата за процесния период. В жалбата се сочи, че върху
сумата за услуга „Дялово разпределение” е начислена и лихва до датата на изготвяне
на извлечението от сметки, като последната е прибавена към лихвата, начислена
за потребената топлинна енергия и по този начин е формирана крайната цена на
иска по чл. 86, ал. 1 от ГПК. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че лихвата
върху начислената главница за дялово разпределение не е дължима, поради това,
че не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане
на това задължение от датата преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. В тази връзка се излагат съображения, че съдът не е
отчел обстоятелството, че самото издаване на фактура за предоставена услуга
дялово разпределение представлява покана до длъжниците за заплащане на
задължението.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени решението, в обжалваната част,
като неправилно, неоснователно и незаконосъобразно, както и да присъди
направените разноски и юрисконсултско възнаграждение по делото.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответницата Е.Г.П., чрез процесуалния й представител адв. Д.С., в
който същата се оспорва като неоснователна по изложени съображения за това. В
тази връзка се навеждат доводи, че конструкцията на чл. 153, ал. 1 вр с чл. 150
, ал. 2 ЗЕ е създадена с промяна на ЗЕ - 07.07.2012 г.
- в периода на задължително транспониране на Д 2011/83/ЕС и противоречи на чл.
6 и чл. 7 от същата. Сочи се, че така създадената конструкция е изначално
нищожна с оглед противоречието й с право на ЕС и с Директива с императивен
характер. Поради противоречие между норми от два специални закона /ЗЗП и ЗЕ/
следва, че конструкцията на чл. 153, ал. 1 вр с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не трябва да се
прилага на две основания: чл. 147а е транспониран от Д/ 2011/83 и директивата
продължава да си съществува с оглед върховенството на правото на ЕС над
националното право, както и поради това, че конструкцията на чл. 153, ал.1 вр с
чл. 150, ал. 2 ЗЕ е от 07.07.2012 г., докато чл. 147а
от ЗЗП е от 25.07.2014 г. На
следващо място се излага, че съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия,
като в случая се твърди, че няма писмен договор, чрез който ответницата да е
изразила насрещно на ищеца волеизявление. По отношение на Общите условия на „Т.С.”
ЕАД в отговора се твърди, че същите са в противоречие с правната доктрина.
Във
връзка с изложеното се моли съда да остави без уважение подадената от „Т.С.”
ЕАД въззивна жалба като неоснователна.
Постъпила
е и въззивна жалба от ответницата Е.Г.П. /починала в хода на въззивното
производство, поради което на нейно място като страни в процеса са
конституирани наследниците й – Н.И.П., ЕГН ********** /син/ и Л.И.П., ЕГН **********/,
подадена чрез адв. Д. С., в която се обжалва
първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени предявените искове.
Навеждат се доводи, че решението е невалидно, недопустимо и неправилно в
уважената му част. В тази връзка се излага, че първоинстанционният съд не е
приложил задължителната практика на ВКС, отразена в две ТР № 4 по т.д. № 4/2013
г на ОСГТК, както и ТР № 6/2012 г на ОСГТК, съгласно което само, когато е
доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по
правилата на чл. 78 ГПК. Излага се също така, че съдът е допуснал въпроси към вещото
лице, които са неотносими към спора, а наред с това е нарушил и разпоредбата на
чл. 127, ал. 2 ГПК. Поддържа се, че в постановеното решение, съдът е игнорирал
изцяло принципа на действие на двутръбната система с долно разпределение, а
също така е презюмирал, че от цялата сградна инсталация е отдавана ТЕ за целия
процесен период. Излагат се съображения, че съдът е приел и е приложил ОУ на
ищеца в нарушение на правната доктрина за ОУ, а също така не е изяснил спора от
фактическа и правна страна за ТЕ, отдадена от сградна инсталация. Кредитирал е
заключението на вещото лице, въпреки, че в същото се съдържат достатъчно данни,
от които е видно, че са нарушени основни закони на физиката.
В
жалбата се излага, че първоинстанционният съд е приел, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение по силата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ,
която разпоредба противоречала на § 13, т 1 от ДР на ЗЗП. Неправилно СРС приел,
че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не било необходимо Общите условия да бъдат
приети от потребителя, а тази разпоредба била в колизия с норми от по-висок
ранг - чл. 32 и 19 от Конституцията на Република България и Регламент 2006/2004
но ЕО. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата
на параграф 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, а е трябвало да приложи разпоредбата на
параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поддържа се, че обвързването на потребителя със
собственик или ползвател на имот /вещни права/ влиза в колизия с разпоредбата
на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Р България и правната доктрина с оглед
абсолютния характер на вещните права. Сочи се, че е недопустимо да се накърнява
това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по силата на
закон като се поддържа, че твърдението на ищеца е типичен пример за недопустима
държавна помощ в полза на търговско дружество (чл.101 и чл.102 от ДФЕС).
В
жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционният съд неправилно е възприел
същността на ОУ. В този смисъл се сочи, че те са част от условията на
индивидуален договор по смисъла на чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД, тъй като „Т.С.”
ЕАД е търговско дружество и факта, че са одобрени от ДКВЕР и публикувани не
променя същността на договорните отношения между потребител и продавач. В този
смисъл се сочи, че Договорът за доставка на топлинна енергия е формален /чл. 7
Директива 2011/83/ЕС/. Излагат се съображения, че Общите условия съдържат
неравноправни клаузи, както и че СРС не е взел предвид обстоятелството, че
параметрите на подгрятата вода били относими към договора - доставената
топлинна енергия до сградата - етажна собственост трябвало да съответства на
потреблението на сградата - етажна собственост. Поддържа се, че ищецът не е ангажирал
доказателства, че е спазвал установения температурен график спрямо стандарта.
По отношение на доставената енергия до потребителите била приложима клаузата на
непоръчани доставки. Излага се също така, че СРС не е взел предвид факта, че
измервателният уред не е поставен на границата на етажната собственост, както е
по закон /чл. 156 ЗЕ/ и Директива 2012/27/ЕС и Стандарт БДС EN 834” при топлообменика”, и Директива 2012/27/ЕС - при топлообменника, а на друго място. Първоинстанционният съд
не е взел предвид, че измервателният уред не е поставен на границата на
етажната собственост, както е по закон /чл. 156 ЗЕ/ и Директива 2012/27/ЕС и
Стандарт БДС EN 834” при топлообменика”, а е поставен
на различно място. Сочи се, че съдът неправилно е възприел разпоредбата на чл.
13 от Директива 2006/32/ЕС/ чл. 9 и чл. 10 от Д 2012/27 и чл. 155, ал. 2 от ЗЕ,
в която е залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия, а от приложените
писмени доказателства било видно, че не е спазен Стандарт БДС EN 834 и не е
спазена методиката към Наредба 6.1.1., тъй като за да
има разпределение съгласно посочения стандарт трябва да има реална измервателна
единица за разпределяне. Следвало да се вземе предвид и нормата на чл. 186 ЗЗД.
Навеждат се доводи, че реално „Т.С.” ЕАД са упражнили чужди права - на ФДР „Б.”ООД,
по който самите те са задължено лице.
На
следващо място се излага, че нормативната уредба, регламентираща
топлоснабдяването – ЗЕ и Наредба 16-334/06.04.2007 г. на МИЕ, противоречи на
Конституцията на Р. България - чл. 17 и чл. 19; ЗЗК и чл. 21 от Директива ЕС/32/2006
на ЕКЗПЧОС, както и законите на физиката, като са нарушени 350 законови
разпоредби.
Поради
изложеното, се моли да бъде прието, че решението е недопустимо по отношение на
дяловото разпределение, както и първоинстанционният съд се е произнесъл по
недопустим иск, с оглед предмета на иска и пасивната процесуална легитимация на
ответницата по делото, а алтернативно да бъде отхвърлен изцяло предявения иск
по основание и размер и същият да бъде оставен без уважение, както и да бъдат
присъдени направените по делото разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение за двете инстанции, определено по реда на чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД по подадената въззивна жалба.
Третото
лице – помагач по делото „Б.” ООД не е
депозирал в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК писмен отговор по подадените въззивни жалби.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените
искове са с правно основание чл. 422 ГПК, вр.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата Е.Г.П. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД сумата от 1330.90 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от 1.5.2013 г. до 30.04.2015 г., сумата от 21.12 лв. за дялово
разпределение, ведно със законната лихва за периода от 15.6.2016 г. до
изплащане на вземането, лихва в размер на 196.19 лв. за периода от 30.6.2013 г.
до 1.6.2016 г. върху главницата за потребена ТЕ и лихва в размер на 2.51 лв.
върху сумата за дялово разпределение, за които е издадена заповед от 22.06.2016
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 32206/16 г.
на СРС.
Ищецът
твърди, че ответницата е потребител на топлинна енергия за битови нужди относно
топлоснабдявания имот - апартамент № 4 в гр. София, ж.к. Б., бл. *******по
силата на валидно облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на
договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно
чл. 150 ЗЕ, обвързват потребителя, без да е необходимо изричното им приемане.
Поддържа, че съгласно тези ОУ доставил за процесния период на ответницата топлинна
енергия /ТЕ/, чиято цена не е била заплатена от нея. Твърди, че съгласно ОУ,
купувачът на ТЕ е длъжен да заплаща стойността на същата в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който е доставена. Твърди, че е сключен договор за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „Б.”
ООД, като топлинна енергия за имота е начислявана по прогнозни месечни вноски,
като след края на отоплителния сезон са изготвяни изравнителни сметки на база
реален отчет на уредите за дялово разпределение. В тази връзка, ищецът е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като в срока
по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед е депозирано възражение от длъжника,
което обуславя правния му интерес от търсената с иска защита.
В
срока по чл.131 от ГПК ответницата не е депозирала отговор. Във възражението
срещу заповедта сочи, че признава сумата за подгряване на топла вода, но не може
да конкретизира размера й. В съдебно заседание процесуалният й представител
моли за отхвърляне на исковете по подробно изложени съображения.
Третото
лице-помагач на страната на ищеца не взема становище по иска.
По
делото, за установяване предоставянето на топлинна енергия е прието заключение
от съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че за процесния
период по отношение на сградата, в която се намира имотът на ответницата е
доставяна и начислена топлоенергия, като при отчитането и разпределението й са
спазени разпоредбите на ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Съгласно
заключението, за имотът на ответницата за процесния период е начислена
топлоенергия, отдадена от сградната инсталация, за подгряване на топла вода,
отчетена по показанията на водомер за топла вода и от щранг лира в банята, за
която се начислява служебна ТЕ, като в жилището няма отоплителни тела. В
сградата е въведена система за дялово разпределение на топлинна енергия, което
е извършвано от ищеца. Според заключението на СТЕ, реален отчет е извършен,
като след всеки отоплителен сезон са издавани изравнителни сметки. Топлинната
енергия за сградната инсталация е разпределена между всички потребители
пропорционално на отопляемия им обем по проект, съгласно ЗЕ и Наредба № 16-334.
От
правна страна:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирани страни,
поради което са процесуално допустими.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
При
извършената служебна проверка въззивният съд приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По жалбата срещу
решението, в частта с която са уважени предявените искове:
Въззивната
инстанция приема за неоснователни доводите за „нищожност“ на издадената Заповед
по чл. 410 ГПК, като противоречаща на общностното
право, което води и до недопустимост на иска и до невалидност и недопустимост
на съдебното решение. Следва да бъде отбелязано, че легално законово
определение за нищожност на съдебно решение или друг вид съдебен акт, какъвто е
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК липсва, както в
отменения ГПК, така и в новия ГПК- чл. 270, ал. 1 ГПК, поради което
съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването. В правната теория
и в практиката на върховната съдебна инстанция е прието, че нищожно е това
решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен
акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице,
когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите
на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие
на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или
подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е абсолютно
неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване.
Настоящата заповед за изпълнение, за която се твърди да е нищожна, не страда от
нито един от посочените пороци, отговаря на изискванията за валидност на
заповедта, поради което не може да бъде обявена/приета за такава. Ако решението, в случая заповедта, не е
съобразено със съществуващия правов ред в държавата, например недопустимо е
разширено приложното поле на закона, решението не е нищожно, а неправилно и
като такова ще подлежи на отмяна поради незаконосъобразност. Евентуалното
противоречие, каквото не се установява, на издадената заповед с общностното право не е основание за нищожност на акта.
Ясната и категорична норма на чл. 411, ал. 2 от ГПК разпорежда, че след като
разгледа подаденото заявление в разпоредително заседание и прецени, че не е
налице някоя от пречките по т. 1- т. 4, съдът издава заповед за изпълнение.
Следователно, самата заповед представлява съдебният акт, дължим от съда при
положителното произнасяне по заявление за издаване на заповед за изпълнение,
независимо от основанието, на което е направено вземането. Ето защо наведените
възражения във въззивната жалба на ответницата за нищожност на заповедта по чл.
410 ГПК са неоснователни. Издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК е въз основа на редовно заявление. Предявеният иск
е с изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът претендира
заплащането на определена сума, като е посочен начинът на формиране на
главницата и лихвата т. е. петитумът е ясен и в
съответствие с обстоятелствената част на исковата молба. След подадено в срок
възражение по чл. 414 от ГПК и във връзка с дадените указания по реда на чл.
415, ал. 1 от ГПК, заявителят е предявил установителните искове по чл. 422 от ГПК в преклузивния срок, като са изпълнени всички условия за допустимост на
производството.
Неоснователни
се явяват доводите за нищожност на съдебното решение. В тази връзка, освен
казаното по-горе, следва да бъде отбелязано, че нищожно е решението, което не
отговаря на изискванията за валидно решение.
Въззивната
инстанция настоящия казус решението е мотивирано, волята на съда е изразена
ясно и разбираемо в писмен вид, постановено е от надлежен състав и е подписано,
поради което не се явява нищожно.
По
отношение на наведените в жалбата доводи за неправилност на решението:
Настоящият
съдебен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл.
272 ГПК, препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба
е необходимо да се добави и следното:
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 ДР
ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., съгласно което физическо лице е собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012г. се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно
по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно чл. 153, ал.
1 ЗЕ, в новата редакция, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
По
делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира същият е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Установено е също така, че ответницата е собственик на
процесния имот, по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот, сключен на 7.07.2006 г., въз основа на който същата е придобила
собствеността върху процесния топлоснабден имот. По делото няма данни за погасяване
на правото на собственост на ответницата, поради което въззивният съд намира,
че правилно е било прието от първостепенния съд, че именно ответницата, като носител
на правото на собственост е потребител на топлинна енергия за топлоснабдявания
имот и съответно е страна по облигационното отношение с ищеца, съгласно § 1, т.
42 ДР ЗЕ и съобразно чл. 57, ал. 1 ЗС. В тази връзка, въззивният съд приема, че
ответницата като ползвател на топлоснабден имот се явява потребител на енергия
за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 г./, респ. има качеството на битов клиент по см. на § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./.
Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/, в
които се урежда съдържанието на договора. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Следователно
договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента) по силата на
закона – чл. 150 ЗЕ, като собственикът или титуляр на вещно право на ползване в
имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята
потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. Именно поради това, че правоотношение по
продажба на топлинна енергия възниква по силата на закона и при публично известни
общи условия, не е необходимо изричното им приемане от потребителя, а е достатъчно
да е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване
към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия. В тази връзка, без значение за
валидното възникване на облигационното отношение е изискването за сключване на
индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия, доколкото ЗЕ не
придава правно значение на това обстоятелство. В този смисъл са и мотивите на т.
1 от ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018г. по
т.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в които се приема, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени Общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Следователно правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответницата се явява потребител на топлинна
енергия по см. на ЗЕ, както и че между страните по делото са налице валидни договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, независимо, че по
делото не е представен писмен договор за продажба на топлинна енергия, сключен
с ищцовото дружество. В тази връзка законосъобразно е прието от СРС, че ответницата
е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря за задължението за
заплащане на потребената топлинна енергия в процесния имот. Посоченото
обстоятелство обуславя неоснователност на наведените във въззивната жалба
доводи за недопустимост на решението, поради липса на пасивна процесуална
легитимация на ответницата да отговаря по предявения иск, поради непредставяне
на договор за продажба на ТЕ, сключен с ответника.
Настоящата
инстанция намира, че с оглед посочената нормативна уредба се налага извода, че
между страните е налице валиден договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни ОУ за продажба, каквито са Общите условия, одобрени
с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002г. на ДКЕВР,
публикувани във в-к „Новинар“ и в-к „Демокрация“ на 23.05.2002 г., в сила от
22.06.2002 г.; Общи условия за продажба на ТЕ, одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Пари” на
23.12.2005г., в сила от 22.01.2006г.; ОУ, одобрени с Решение №
ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Дневник” на 14.01.2008г., в
сила от 13.02.2008 г.
По
отношение на възражението, че ответницата не ги е приела писмено, въззивният
съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т.
4 от ЗЕ за регулиране на дейностите по производството, преноса и
разпределението на електрическата енергия и природен газ, производството и
преноса на топлинна енергия, общите условия на договорите, предвидени в този закон се одобряват от
ДКЕВР. За изпълнение на своите правомощия, комисията се произнася с мотивирани
решения (чл. 13, ал. 2), които съгласно чл. 13. ал. 7 от
ЗЕ подлежат на обжалване пред Върховен административен съд, като
обжалването не спира изпълнението на решението. Освен това Законът за
енергетиката е специален по отношение на Закона за защита на потребителите,
тъй като регулира по-тесен кръг обществени отношения - ползването на топлинна
енергия.
По
аргумент от чл. 298, ал.1, т.1 ТЗ, следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 от ЗЕ, предвиждаща, че
общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите. Посочената норма е
специална по отношение на общата, съдържаща се в ТЗ и я дерогира, което
означава, че писмено съгласие на потребителя не е необходимо, за да бъде
обвързан от общите условия. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите
условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая няма
данни, а и твърдения по делото, ответницата да е
упражнила правото си да възрази срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което съдът намира, че същите са приети от нея
и валидно обвързват страните по делото. Неоснователни
са и наведените доводи във въззивната жалба, че липсва представен писмен
документ по делото, от който да е видно, че ответницата е приела тези ОУ, а
законът предвижда писмена форма на договора между доставчик и потребител – чл. 149,
ал. 1 ЗЕ, с което е нарушен чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС. В тази връзка настоящият състав счита, че
разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. относно правата на потребителите,
тъй като посочената разпоредба от Директивата съдържа изисквания относно
формата на договорите, сключвани извън търговския обект, за да е безспорно, че
между страните има сключен договор и от
потребителя е изразено съгласие за сключването му и не е налице непоръчана
доставка или услуга. В случая, обаче, съдът намира, че не се касае за
непоръчана услуга.
Жалбоподателят
поддържа възражение за неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Съгласно
практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на
Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза
не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки
изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
В
тази връзка следва да се посочи, че по делото е безспорно, че Общите условия
имат договорен, а не нормативен характер. При прилагането им, обаче, въззивният
съд не открива противоречие с изискванията на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета от 27.10.2004 г., поради което приема за неоснователни направените възражения
за неравноправност на ОУ на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Преценявайки клаузите от представените
Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.”
ЕАД, въззивният съд не установи наличието на такива,
които да са неравноправни по смисъла на ЗЗП или Общностното право. В тях ясно и
подробно са посочени правата и задълженията на дружеството - продавач на
топлинна енергия и на физическото лице - потребител на топлинна енергия. От
съдържанието на правата и задълженията на потребителите не може да се приеме,
че в нарушение на изискването за добросъвестност за тях са въведени множество
задължения за сметка на правата им, т. е. че е налице в техен ущърб дисбаланс между
правата и задълженията им.
Наред
с това, с оглед предмета на делото и установените факти и обстоятелства, в
случая не се установява да има начислени в повече суми от претендираната
главница в резултат на неравноправни клауза и няма основание за отхвърляне на
предявения иск на това основание. Следва да се подчертае също така, че в случая
не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с
оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност - в срок до 30 дни след
влизането в сила на Общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат
право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия. Жалбоподателят не се е възползвал от тази
възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се
явяват неоснователни.
Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34/24.04.2007 г.).
В
конкретния случай, дяловото разпределение в сградата за процесния период е
възложено от етажните собственици на „Б.Б.“ ООД по
силата на сключен Договор № 1021/03.12.2001 г. между дружеството и етажната собственост с адрес: гр.
София, ж.к. *********. Договорът е
сключен между третото лице помагач и представители на етажните собственици,
упълномощени на проведеното общо събрание на етажните собственици.
Действително, договорът не е подписан лично от ответницата, но последната е
страна по правоотношението, тъй като договорът е сключен от изрично
упълномощени от ОС лица. Поради изложеното, правата и задълженията по договора
са възникнали директно в правната сфера на представлявания и ответницата е валидно
обвързана от правоотношението. Обстоятелството дали същата е дала съгласието си
за сключването на такъв договор не води до извода, че не е налице редовно
проведено общо събрание, а и законността на взетото решение не може да бъде
изследвано в рамките на настоящото производство.
Съгласно нормата на чл.
156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Неоснователни са доводите срещу приложимостта на
разпоредбите на Закона за енергетиката, които установяват, че собствениците на
жилища в сграда в режим на етажна
собственост дължат заплащане на доставената до имота им топлоенергия и които
въззивникът смята, че засягат принципи на правото, както и са в противоречие на
норми от правото на ЕС, както и засягат и ограничават правото на собственост,
поради което следвало ЗЕ да не се прилага. Разпоредбите на ЗЕ относно
задължението на собствениците да заплащат доставената до имотите им топлинна
енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия, които са
приети от държавен орган (чл. 150 и 153 ЗЕ) не ограничават правото на
собственост след като основните права, уредени в Конституцията, включително и
правото на собственост са гарантирани на гражданите в определени граници, посочени
в чл. 57 от Конституцията – това са правата на останалите правни субекти и
нормите, установени в защита на обществени интереси. В случая разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ
уреждат баланса между правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19,
ал. 1 от Конституцията (чрез гарантирането на стопанската инициатива) принцип
за забрана на неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти
са свободни да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават
под наем. Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките
на имота за топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията
си с другите ползватели на имота на основание сключен с него договор и
собственикът е отговорен за заплащането на определени доставени до имота му
блага, включително топлинна енергия, включително и за сградна инсталация в
сградата в режим на етажна собственост.
В тази връзка, съдът намира, че се явяват неоснователни
и оплакванията, че ОУ съдържат неравноправни клаузи и относно задължението за
заплащане на ТЕ без да има сключен писмен договор с потребителя след като
задължението произтича от закона при осъществяване на доставка на ТЕ по силата
на чл.153, ал.1 ЗЕ. След като няма спор, че сградата, в която се намира жилището
е топлофицирана и ищецът е
доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна
енергия, отчетена от общия топломер и ответницата, като собственик на процесния
апартамент, в същата сграда - етажна собственост има качеството на потребител
на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ и между страните е налице
облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. Разпоредбата на чл. 150,
ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с
предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия и за каквато хипотеза няма и твърдения по делото.
Неоснователни са възраженията на ответниците, че не дължат стойност на топлинна
енергия, тъй като при закупуване на жилище в топлоснабдена сграда - етажна
собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации, включително
топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ от услугите
на ищеца при спазване на определена процедура. Право на отказ е уреден в чл.
153, ал. 2 ЗЕ и която предвижда, че когато собствениците, притежаващи най-малко
две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат
клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са
длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от
тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче
ответниците не твърдят и не са доказали, че са спазени законовите предпоставки
за отказ предвидени в чл. 153, ал.2 ЗЕ. В случая на доставяне на топлоенергия
за битови нужди в сграда етажна собственост, следва да намерят приложение
разпоредбите на специалния ЗЕ и те не се дерогират от защитаващата правата на потребителите
разпоредба на чл.62 ЗЗП. В този смисъл
изрично в ТР № 2/2016 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСГК е постановено, че за отношенията,
възникващи при доставянето на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на
разпоредбата на чл.62, във вр. с пар.1 от ДР на ЗЗП.
Неоснователно се
явява оплакването, че не е доказано изпълнение по договора и доставяне на ТЕ,
след като от приета и неоспорена от ответницата СТЕ се установява стойността на
дължимата от ответницата ТЕ и то само за сградна инсталация, съответстваща на
дела на процесния имот от стойността на ТЕ за сградна инсталация и която е на
стойност 1330,94 лв. за процесния период, след като са изготвени
и изравнителните сметки след отчитане на индивидуалните уреди в имотите на
потребителите от ФДР. Експертизата е изготвена след проверка на документите за
отчет на общия топломер в абонатната станция по електронен път в началото на
всеки месец, който е преминал метрологична проверка и е годен измервателен
уред, при приспаднати технологични разходи в абонатната станция за сметка на
топлопреносното дружество и разлика, която се разпределя между потребителите в
сградата етажна собственост и при спазване на
методиката, формулите и цените, действали към процесния период.
Следва да се имат в предвид
разпоредбите на чл. 153, ал.1 и 6 от ЗЕ, които изпълняват конституционните
изисквания да защитават правата на потребителите за ползване на топлинна
енергия и след като сградната инсталация
за топлоснобдяване на сградата е обща част и всички собственици и
носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите
и тежестите, свързани с употребата на общата вещ и още при закупуване на
съответния имот, който е в сграда, присъединена към централното
топлоснабдяване, собствениците и
титулярите на вещни права знаят, че следва да се включат в общото управлението
на общите части, в това число сградните инсталации за отопление и за горещо
водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост, в какъвто смисъл
е решение № 5 от 22.04.2010год. на КС на
РБ по к.д. № 15/2009 г. Съгласието на даден етажен собственик за договорно
обвързване с топлофикационното дружество намира израз в редица действия и които
за първия етажен собственик към момента на присъединяване на сградата –
съгласието е обективирано при гласуването в общото събрание на ЕС за вземане на
решение за присъединяване на сградата към топлоснабдителната система на
определен доставчик – чл. 149а, ал. 1 ЗЕ и за всеки следващ етажен собственик
на същия обект – съгласието е обективирано в самия придобивен акт, тъй като
придобиването на имота винаги става с негово съгласие, а несъмнено той знае, че
имотът вече е топлоснабден. Закупуването на жилище в топлоснабдена сграда
обективира съгласие за придобиване при тези условия, а от там – и за договорно
обвързване с топлофикационното дружество. Ответницата остава потребител дори и
да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си,
тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ
остават потребители на ТЕ, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните
тела в общите части на етажната собственост.
Не е налице и нарушение на чл. 149б,
ал. 3 ЗЕ, както се сочи във въззивната жалба на ответницата, че по силата на
посочената разпоредба топлоснабдителното предприятие било задължено да извършва
услугата „дялово разпределение“ за своя сметка. Разпоредбата обаче урежда две
алтернативи – отчитане от страна на доставчика на топлинна енергия или
определяне на друго лице да извършва разпределението. В случая етажната
собственост в сградата, където се намира процесния имот е взела решение да
използва друг ред за отчитане и да избере трето лице да извършва дяловото
разпределение. Също така неоснователни са и доводите за отхвърляне на иска и
поради това, че измерванията на топлинна енергия през процесния период, които
са дали основание за прилагане и на установените в Наредбата за топлоснабдяване
формули, не били точни, че не е доставяна ТЕ в нужните параметри, след като няма доказателства по делото, а и
твърдения в тази връзка ответниците да са направили своите възражения по
качеството и количеството ТЕ след изготвяне на изравнителните сметки и в
сроковете на предвиденото за това рекламационно производство.
Във връзка с изложените правни
изводи, настоящата съдебна инстанция намира, че решението е правилно, в частта,
в която районният съд е приел за доказан и размерът на задължението, а именно:
сумата от 1330,94 лв.- за доставена от дружеството топлинна енергия за периода
от м. 1.05.2013 г. до м. 30.04.2015 г. и сумата от 21.12 лв. - за услугата
дялово разпределение за м. 1.5.2013 г. до 30.04.2015 г.
В тази връзка от приетото заключение
на допуснатата по делото комплексна съдебно-техническа експертиза се
установи, че делът на ответницата за отопление и сградна инсталация е бил
изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Обемът на
ползваната ТЕ е бил установен от експертите на база извършения реален отчет на
уредите, изготвените изравнителни сметки и цените на ТЕ, действащи през
съответния период. Вещото лице е констатирало, че топлозахранването
се извършва от абонатна станция, а количеството доставена топлоенергия е
отчитано по показанията на топломер, монтиран в абонатната станция, след
приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на
дружеството-доставчик, а ФДР е разпределяла тази ТЕ между абонатите, захранвани
от абонатната станция. Установено, че технологичните разходи са изчислявани
съгласно действащата за периода Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. В тази връзка,
въззивният съд намира, че при съвкупна преценка по реда на чл. 202 ГПК на
писмените доказателства по делото, както и на заключението на
съдебно-техническата експертиза се налага извод, че същата правилно е била
кредитирана от съда. В тази връзка, експертизата е била допусната в съответствие с изискванията
на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради необходимост от специални знания в съответните
области на науката. От събраните по делото писмени доказателства и при
кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ, съдът приема за
установено, че при спазване на чл. 125 ЗЕ, чл. 139 ЗЕ и чл. 141 ЗЕ в жилището
на ответника е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в
сградата етажна собственост и отчитане обема на ползваната ТЕ на база на
извършения реален отчет на уредите, изготвените изравнителни сметки и цените на
ТЕ, действащи през този период. Следователно следва да бъде отчетено обстоятелството,
че вещото е базирало заключението си върху данните за реално потребената и
отчетена топлинна енергия за имота, съответствието на отчитането и уредите за
измерването ѝ с установените изисквания и оттам правилното изчисляване на
стойността на същата. При кредитиране заключението по СТЕ, съдът приема за
установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация е изчислено по формула, съгласно приложението към т. 6.1.1 от Методиката към Наредба № 16-334/2007г. Следователно се налага изводът, че сумите за топлинна енергия за процесния
имот са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за
топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в съответната
област, същото е мотивирано, като от експерта е даден отговор на поставените му
задачи, предвид което и във връзка с разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът намира,
че следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита, че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
В контекста на
изложеното съдът счита, че по делото е установено по несъмнен и категоричен
начин потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество и нейните стойности за исковия период. Фактът на предоставяне на ТЕ в обема, съответстващ на претендираната цена
се установява от индивидуални справки от ФДР, извлечение от сметки за начислени
прогнозни суми от ищеца, изравнителни сметки, както и от приетата по делото СТЕ,
поради
което правилно е прието от първоинстанционният съд, че предявеният иск за
главница за ползвана ТЕ е изцяло основателен и доказан.
Възражението във
въззивната жалба за противоречие на начина на изчисляване на дължимата сума за
топлинна енергия с Директива 2006/32/ЕО е неоснователно. Съдът намира, че не е налице
противоречие между начина на начисляване на стойността на ТЕ от “Т.С.”ЕАД и Директива
2006/32/ЕО на ЕП и на Съвета от 05 април 2006 година. Цитираната директива
2006/32/ЕО няма задължителен характер, като същата е съобразена в действащото
законодателство на България - пар. 3 от ДР на ЗЕЕ и Наредба № 16-334. В
директивата се препоръчва на страните да въведат при техническа възможност и
икономическа обоснованост пряк отчет на количествата доставена енергия до
потребителя. Следователно директивата дава предписание на държавите - членки
законово да се осигури отчитане чрез индивидуални средства за техническо
измерване на реално потребената енергия, отчитайки липсващата понякога
възможност за това. Гаранция за отчитане на реалното месечно потребление или
реално консумираното количество енергия от крайния потребител, с които понятия
си служи Директивата, са предвидените от националния законодател индивидуални
измервателни уреди, както и монтиране на средства за търговско измерване на
количествата топлинна енергия в абонатната станция. По този начин е спазен и
принципа, залегнал в т. 2 на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО за изготвяне на
сметките въз основа на реално енергийно потребление. Количеството топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, зависи не от потребеното количество топлинна
енергия в отделните имоти, а от вида и топлофизичните особености на сградата,
на отоплителната инсталация и пр. фактори. Сградната инсталация е обща етажна
собственост - чл. 140, ал. З от ЗЕ и чл. 38, ал. 1 от ЗС и чрез нея се затоплят
не само индивидуалните имоти, но и ограждащите стени на имотите, т. е. налице е
топлообмен, в резултат на който се повишава температурата в цялата сграда. Така
всички собственици на имоти, находящи се в сграда-етажна собственост следва да
участват в разпределението на отдадената от сградната инсталация топлинна
енергия, която се явява реално енергийно потребление. В този смисъл е и
изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ потребителите в сграда-етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите
си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата.
Разпоредбата на т. 2 на
чл. 13 от Директивата предвижда, че държавите-членки гарантират, където е
уместно, че сметките се изготвят въз основа на реално енергийно потребление и
информацията е представена по ясен и разбираем начин, като т. З на същия член
определя тази информация, както и че изготвянето на сметките следва да бъде
толкова често, че да позволяват на потребителите да контролират консумацията си
на енергия. Посочената разпоредба не е в противоречие с българското
законодателство, нито последното противоречи на общностното
право в този смисъл. Същественото при директивите е, че държавите сами избират
начина и средствата, с които да постигнат заложените за изпълнение в
Директивата цели, за което уведомяват ЕК, която от своя страна следи много
стриктно и строго това изпълнение. Горепосочената директива е транспонирана по
реда на чл. 18 от същата в националното ни законодателство, а именно: чрез
Закона за енергийната ефективност, обн. ДВ бр. 98 от 14.11.2008 г. - § 3 от ДР
на ЗЕЕ и редица наредби, между които Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и същата няма пряк ефект, тъй като по принцип директен ефект
имат само регламентите, а директивите, само доколкото не са транспонирани по
надлежния ред. В последния случай, ако директивата не е транспонирана в срок
или е лошо или непълно транспонирана, както и ако съответната държава не е
уведомила Европейската Комисия за изпълнението, може да бъде ангажирана
отговорността на държавата по предвидения в ДФЕС ред. Директивите могат да имат
само в определени случаи вертикален пряк ефект, какъвто не е настоящия казус,
тъй като касае частноправни субекти. В горепосочените разпоредби на Директивата
липсва конкретно определен срок, поради което всяка държава има свобода при
избора на формата и средствата за постигане на изискуемия от Директивата
резултат.
В случая начислените на
въззивника суми са определени като дължими на база реален отчет на уредите за
индивидуално разпределение и на СТИ в АС, на база правилно извършени дялово
разпределение, като отчетените количества доставена топлоенергия били
остойностени по актуални цени. Методологично правилен и в съответствие с
нормативната уредба е и възприетият размер на технологичните загуби, които са
за сметка на ищеца в първоинстанционното производство. Поради изложеното, съдът
счита, че липсва основание да се приеме, че вътрешното законодателство не
възприема препоръките на посочената директива. Освен това, както вече бе
изложено от съда, нормите на директивите нямат пряк ефект, а следва да бъдат
транспонирани в законодателството на държавите - членки, което е сторено.
По отношение на единичните
цени на топлинна енергия, въз основа на които се претендира заплащане, следва
да бъде посочено, че системата за контрол върху дейността на дружеството,
използваните методики и уреди за измерване е законодателно установена.
Същевременно определената цена на доставяната топлинна енергия е от независим и
от двете страни по правоотношението орган – ДКЕВР, по реда на ЗЕ и следователно
цената на топлинната енергия се контролира именно от този орган, чийто актове
по ценообразуването са подлежали на оспорване включително от жалбоподателя, но
по делото няма данни за такова оспорване по административен ред. Поради
изложеното настоящият състав намира, че е необосновано позоваването във
въззивната жалба на посочените директиви, които представляват вторично право на
институциите на ЕС и нямат пряко действие, а следва да се транспонират в
националното законодателство, което е сторено предвид съществуващата
законодателна уредба в страната и правомощията на ДКЕВР.
За пълнота на мотивите следва
да се посочи от настоящия състав, че действително не е налице помесечно и
директно отчитане на потребената топлинна енергия за имота (чл. 13, ал. 1 и 2
от Директива 2006/32/ЕИО), но в случая следва да бъде отчетено обстоятелството,
че е налице доставка на топлинна енергия, която не е бъзвъзмездна, респ. за
същата се дължи възнаграждение, поради което дори и да се приеме, че е налице
неточност в методологията на дяловото разпределение, предявените искове не
могат да се отхвърлят само на това основание, а евентуално сумата може да бъде
намалена, ако е завишена в резултат от неточности при реалното измерване.
При съобразяване на
ползваната от ответницата топлинна енергия, която в случая е начислена само за
ТЕ, отдадена от сградната инсталация, възприетата като
дължима сума не може да бъде възприета като прекомерна и няма основание за
намаляването й.
СГС намира за
неоснователни доводите, че е налице хипотезата на т. н. „непоискана доставка“. Разпоредбата
на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно отопление без искане
на потребителя е приета с цел транспониране в националното законодателство на
разпоредбите на Директива 2011/83/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива
93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета. В тази връзка е постановено ТР № 2/25.05.2017
г. по т. д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не
противоречат на чл. 62 вр. пар. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява
"искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което
между двата закона не съществува противоречие. Съгласно мотивите на ВКС,
различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно
отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно
обусловено от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на
право на собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива
сгради. Не е налице хипотеза на непоискана услуга по смисъла на чл. 62, ал. 2
ЗЗП. При доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна
собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик, а от мнозинството етажни собственици - арг.
чл. 133, ал. 2 ЗЕ. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова
титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено
против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже
заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в
общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда на чл. 153,
ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1
ЗЗП.
Във връзка с изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, атакуваното решение в
обжалваната част, в която са уважени предявените искове като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
По жалбата на „Т.С.“ ЕАД против първоинстанционното решение, в отхвърлителната му част:
Относно развитите
доводи за цялостното отхвърляне на иска по чл. 86 ЗЗД, въззивният съд приема
следното:
Съгласно Общите
условия, приложими за процесния период, действали до 14.03.2014 г. Общи
условия, одобрени с решение на ДКЕВР от 7.1.2008 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен след изтичане
на периода на доставката. Основателността на акцесорния иск за заплащане на
лихва за забава предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му.
Когато изпълнението на определено задължение има срок, с изтичането на този
срок съгласно чл. 84 от ЗЗД, без да е необходимо да бъде отправена покана,
длъжникът изпада в забава и дължи на кредитора обезщетение за периода на
забавата.
Въззивният съд намира,
че предвид изтичането на предвидения в Общите условия - 30-дневен след периода
на доставката, забавата е настъпила без да е необходима покана. В тази връзка,
правилно е било прието от първоинстанционния съд, че върху вземанията за
главница за периода 1.5.2013 г. - 1.1.2014 г., поради
липсата на плащане се дължи обезщетението за забава в размер на законната лихва
върху всяка от главниците, до 1.6.2016 г., което възлиза на 30.62 лв., за която
сума е уважен предявения иск по чл. 86 ЗЗД и отхвърлен, в останалата й част,
включително върху главницата за дялово разпределение.
Съгласно одобрените с
решение на ДКЕВР от 03.02.2014 г. общи условия, лихвата се начислява върху
сумата по общата фактура след изтичане на тридесетдневния срок от публикуването
й на интернет страницата на продавача, като съгласно чл. 33, ал. 4, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2 - т. е.
фактурата за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки, която следва да бъде заплатена в 30-
дневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата. Предвид
липсата на представени от ищеца „Т.С.“ ЕАД доказателства за датата на
публикуване на фактурите на интернет страницата на продавача /чл. 33 от ОУ/ не
може да се установи моментът на изпадане в забава. Поради изложеното, правилно
е било прието от първоинстанционния съд, че претенцията за лихва следва да се
отхвърли в останалата й част, включително върху главницата за дялово
разпределение, чиято изискуемост също е настъпила при действието на новите
условия.
По изложените съображения,
въззивният съд намира, че обжалваното решение, в част, в която са отхвърлени предявените
искове като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената
от „т.С.“ ЕАД въззивна жалба да се остави без
уважение.
Относно разноските:
Не е налице допуснато
нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на
последните следва от нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение, в частта на разноските се е съобразил с т. 12
на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. В тази връзка, правилно са присъдени на основание чл. 78, ал. 1 и
ал.8 ГПК на ищеца разноски, съобразно уважената част от исковете в размер на 359,98
лв. за исковото производство, съразмерно с уважената част от иска и 72,23 лв.
за заповедното производство.
С оглед на изложените
съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, атакуваното решение в обжалваните части, вкл. и в
частта на разноските определени, съобразно изхода на спора, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
По разноските във
въззивното производство:
При този изход на спора с
оглед неоснователността на въззивните жалби и на двете страни, сторените от тях
във въззивното производство разноски следва да останат за всяка една от тях
така, както са ги направили.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 563377 от
17.12.2018 г., постановено по гр. д. № 74286/2016 г., по описа на СРС, ІІ ГО, 72
състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице - помагач на страната на ищеца „Б.” ООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.