№ 275
гр. Монтана, 09.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20251600500406 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на В. Р.
Г. против решение № 332/30.06.2025 г. по гр. д. № 2843/2024 г. на Районен съд –
Монтана.
Жалбоподателката В. Р. Г. чрез пълномощника си дав. Е. И. твърди, че
решението е незаконосъобразно, затова моли да бъде отменено и вместо него МОС да
постанови ново, с което да уважи иска за прогласяване нищожност на договор за
потребителски кредит. Изтъква, че в договора за кредит е предвидено сключване на
договор за поръчителство с посочено от кредитора лице. Сключването на такъв
договор е условие за отпускане на кредита, затова топоставя кредитополучателя в
неравностйно положение. Тази допълнителна услуга оскъпява кредита, но цената за
нея не е съобразена при изчисляване на ГПР, с което е нарушен чл. 19 от ЗПК. От това
следва нищожност на договора. Неправилно МРС е приел, че щом няма доказателства
за сключването на допълнителния договор за поръчителство, то не е налице
нарушаване на потребителските права на кредитополучателя.
Въззиваемата страна „Ф.“ ЕООД в писмен отговор оспорва въззивната жалба и
моли да бъде оставена без уважение. Посочва, че в ГПР по процесния договор за
кредит не е включено възнаграждението по договора за поръчителство, но намира, че
не е налице нарушение на чл. 19 от ЗПК.
1
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред Районен съд - Монтана е предявен иск за прогласяване нищожност на
договор за потребителски кредит № 1243633/02.03.2023 г. поради противоречие със
ЗЗП и ЗПК, съединен с иск по чл. 55 от ЗЗД за връщане на недължимо платена сума от
46,20 лв по същия договор. Ищцата В. Р. Г. е въвела като основания за нищожност
твърденията, че при формиране на ГПР не е била включена сума, която
кредотоплучателката дължи като такса за осигуряване на поръчител, посочен от
кредитора. Но второ място е въвела възражение, че неясно са формулирани и клаузите
относно възнаградителната лихва.
За да отхвърли иска, МРС е приел, че между В. Г. и ответника „Ф.“ ЕООД на 2
март 2023 година е сключен договор за потребителски кредит по реда на ЗПФУР №
1243633. По силата на този договор на ищцата е предоставена в заем сумата от 450 лв
със срок на издължаване до 30.06.2023 г. Уговорена е възнаградителна лихва в размер
на 45,99 лв и е предвидено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
М.. Договорът за поръчителство не е представен като доказателство по делото. Ищцата
е погасила задълженията си по договора за кредит, като е изплатила главницата от 450
лв и договорната лихва от 45,99 лв с последно плащане от 30 юли 2023 г. Поради
липсата на доказателства за сключване на предвидения в чл.5 от договора за кредит
договор за гаранцията с М., както и на доказателства да са били извършвани
плащания, свързани с подобен договор, МРС е стигнал до извод за неоснователност на
исковете. Тъй като единствените плащания, извършени от ищцата, са за погасяване на
главницата и договорната лихва по договора за кредит, то те са дължимо платени и не
е налице задължение за връщане на платено по нищожен договор.
Възизвният съд като направи собствен анализ на доказателствата, намира, че е
налице договор за кредит, който освен задължителните елементи за този вид договор:
заемна сума, задължение за връщане, договорна лихва и падеж; съдържа и задължение
кредитополучателката да сключи договор за гаранция с посочен от кредитора субект –
М.. В договора за кредит е посочен годишен лихвен процент 24,53% и годишен
процент на разходите 49,03%.
Спорно е дали ГПР е коректно изчислен, след като в него не е включено
възнаграждението за гаранта. В отговора на въззивната жалба кредиторът признава, че
тази сума не е съобразена при изчисляване на ГПР. По разбиране на МОС тя обаче е
свързана с договора за кредит, този разход е възложен на кредитополучателката и тя е
принудена да го направи, за да бъде одобрено кредитирането, като е поставена в
2
неизгодната позиция да сключи договор с лице, посочено от кредитора без възможност
за собствен избор.
Дали такъв договор е сключен и дали плащането по договора за гаранция е
извършено е въпрос на изпълнение на договорно задължение. В случая предметът на
производството е друг – дали разходите за обезпечение са елемент от ГПР, а от там и
дали ГПР е определен при спазване на законовите правила.
Двете договорни правоотношения: по договора за кредит и по договора за
гаранция, следва да бъдат разгледани като едно цяло. В този смисъл е и практиката на
СЕС, съгласно която, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на
потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се
изследва въпросът за няколко договора, които са сключени между свързани лица,
съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения,
независими едно от друго, а като една обща икономическа деиност, която при
кредитирането има лукративна цел – печалба. В българското законодателство легална
дефиниция за свързани лица е дадена в § 1, т. 6 от ДР на ТЗ и това са лицата, чиято
дейност се контролира пряко или косвено от трето лице. След извършена служебна
справка в Търговския регистър при Агенция по вписвания се установи, че принципал
на „Ф.“ ЕООД към датата на сключване на договора за кредит – 2 март 2023 г., е М.
СЕ. Предвид това, налице е горепосочената хипотеза и процесните правоотношения
следва да бъдат разгледани като едно цяло.
Изследвайки поетите въз основа на двата договора задължения, настоящият
състав стига до заключение, че уговореното възнаграждение за предоставено
поръчителство по същество представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляване на ГПР. Съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да плати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В настоящия случай заемодателят е обвързал
отпускането на кредита с предоставянето на обезпечение от страна на
кредитополучателя под формата на поръчителство.
Относно размера на ГПР чл. 19, ал. 4 от ЗПК въвежда ограничение до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
опредЕ. с постановление на Министерски съвет на Република България, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
3
сума. Целта е да се избегне възлагане от страна на търговеца на несъразмерни тежести
върху икономически по-слабата страна. В конкретния случай в договора за
предоставяне на кредит е уреден ГПР в размер на 49,03 %, като след включване на
уговореното възнаграждение за поръчителство, същият очевидно би надминал
допустимия праг, което води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19,
ал. 5 от ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части от договора може
да доведе и до нищожност на целия договор, ако същите не могат да бъдат заместени
по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че
договорът би бил сключен без тях. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези - нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не
може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за
потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се
изхожда от възмездния характер на договора и от изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо в случая нищожността на
посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор.
Съгласно чл. 23 от ЗПК при недействителност на договора за кредит потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Следователно в този случай за кредитора отпада основанието за задържане на
сумите, надхвърлящи главницата по заема.
На основание горното МОС намира договора за кредит за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК, поради което кредитопоулчателката дължи връщане само на
главницата (което тя е сторила). Останалите платени суми се явяват платени без
основание, затова подлежат на връщане. От заключението на вещото лице, прието от
МРС, се установява, че въззивницата освен главницата по кредита е платила и 45,99 лв
договорна лихва и е надвнесла 0,21 лв. Общата сума на недължимо платеното е 46,20
лв, затова и искът по чл. 55 от ЗЗД е основателен в предявения размер.
При този изход на процеса на въззиваемата В. Г. се дължат разноските за двете
съдебни инстанции, а те възлизат на 1600 лв общо. Г. е била представлявана от адв. Е.
И. при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. В такъв случай при уважаване на
исковете се дължи възнаграждение, което се определя от съда. Тъй като предмет на
разглеждане са два иска, то за всеки от тях съдът определя възнаграждение по 400 лв
за една инстанция. В същия размер е възнаграждението и за въззивната инстанция.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 332/30.06.2025 г. по гр. д. № 2843/2024 г. на Районен съд –
4
Монтана, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 22 от ЗПК договор №
1243633/02.03.2023 г. за потребителски кредит, сключен по реда на ЗПФУР сключен
между В. Р. Г., ЕГН **********, и „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, да плати на В. Р. Г., ЕГН **********,
недължимо платената сума 46,20 лв заедно със законна лихва от завеждане на иска – 8
ноември 2024 г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, да плати на адв. Е. И., БУЛСТАТ ***, с адрес
П., ул. „Б.“ № 3, пълномощник на В. Р. Г., ЕГН **********, възнаграждение за двете
съдебни инстанции на основание чл. 38 от ЗАдв в размер на 1600 лв с включен ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5