Р Е Ш Е
Н И
Е № 998
гр. Пловдив, 19.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 25.02.2020
г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 14532 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Производството
е образувано по искова молба от А.М.М., ЕГН **********
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, допълнена и уточнена с молба от 10.10.2019 г.,
с която са предявени искове за признаване за установено в отношенията между
страните, че клаузата по чл.2, т.6 от договор за паричен заем № **** г., в която е уговорена възнаградителна
лихва и клаузата в чл.4 от същия договор, в която е уговорена неустойка в
размер на 592.79 лева са недействителни.
Излагат се твърдения, че между страните
е сключен договор за паричен заем № ****
г., по който ответникът предоставил на ищцата сума в размер на 1000 лева. В
чл.2.6 от договора била уговорена договорна лихва в размер на 35 % на година, а
в чл.2 от договора била уговорена неустойка в общ размер на 592.79 лева за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение.
Твърди се, че ищцата заплатила по
договора предоставената в заем сума в размер на 1000 лева, останало да дължи
договорна лихва и неустойка. Счита, че недължи плащане на тези суми, доколкото
клаузите, в които са уговорени са недействителни.
Излагат се доводи, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, доколкото надвишава повече от 3 пъти размера на
законната лихва. Излагат се доводи за недействително и на клаузата за
неустойка, доколкото същата противоречи на добрите нрави. Същата била в
противоречие на чл.21, ал.1 ЗПК, не била включена в ГПР, по този начин се цели
заобикаляне на закона. Неустойката била нищожна и поради противоречие със
закона – чл.71 ЗЗД и чл.33 ЗПК. Претендират се разноски.
Претендират се разноски.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по
същество с излагане на подробни съображения. Моли се за отхвърляне на иска и
присъждане на разноски. Счита, че исковата молба е нередовна.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове по чл.26, ал.1, пр.1, пр.2 и пр.3 ЗЗД за признаване за установено, недействителността на конкретни клаузи по
договора – клаузата по чл.2, т.6, в която е уговорена възнаградителна лихва и
клаузата по чл.4, в която е уговорена неустойка.
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи, да докаже твърдението си за противоречие на клаузата за възнаградителна
лихва и клаузата за неустойка с добрите нрави. В тежест на ответника е да
докаже валидно възникнали задължения за възнаградителна лихва и неустойка.
С
определение от 18.12.2019 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили
договор за паричен заем № **** г. с посоченото
от ищеца съдържание, в който са уговорени клаузи за възнаградителна лихва и
клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение. Не се спори, че ищцата е заплатила по договора главница в размер
на 1000 лева.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По иска за недействителност на клаузата за възнаградителна лихва в
договора за паричен заем, поради противоречие с добрите нрави с правна
квалификация по чл.26, ал.1,
пр.3 ЗЗД:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може
и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения. Нарушаване на тези принципи е налице когато има явно
несъответствие между насрещните престации, при което се достига до несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
Преценката дали една клауза от
договора противоречи на добрите нрави се прави за всеки отделен случай като се
изследва съдържанието на договора и поетите с него права и задължения на
страните.
В настоящият случай съдът намира, изследвайки
съдържанието на договора и поетите с него права и задължения от страните, че е
налице еквивалентност на насрещните престации.
Видно
от договора за кредит /л.15 /в него е
предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 35.00 %. Няма пречка страните да
уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая
съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите
нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който
носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на
волята. Размерът на договорната лихва за целия период на договора е в размер на
125.40 лева, размерът на отпуснатия кредит е 1000 лева, кредитът е отпуснат за
срок от 34 седмици – кратък период от време, не е обезпечен, поради което съдът
приема, че размерът на лихвата е
съответен на насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият
като небанкова институция, която се самоиздържа от собствената си печалба,
която в случая не противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност.
Предвид изложеното искът
се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
По отношение на доводите
на ищеца за недействително на договора за кредит, следва да се посочи, че съдът
не е сезиран с иск за нищожност на договора, а единствено с искове за нищожност
на конкретни клаузи от договора и не дължи обсъждане по тях. Но за пълнота
съдът намира, че същите са неоснователни.
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9,
т.10 и т.11 и чл.11, ал.2 от ЗПК.
След изследване
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Видно от
договора за заем /л.15/, в чл.2, т.4 е посочен лихвеният процент по кредита,
който е 35 % фиксиран годишен лихвен процент по заема, представляващ реквизит
по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не
е необходимо да се посочват условията за прилагането му.
Действително в
договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това
не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК.Освен това от
договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия
срок на договора, а именно 125.40 лева /разликата между предоставения кредит в
размер на 1000 лева и общо дължима сума по договора 1125.40 лева/, който размер
е фиксиран за целия период на договора.
В т. 7 от
договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на
2609.46 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 41.28 % –
реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В договора за кредит е инкорпориран
погасителен план. В договора за кредит са посочени условията за издължаване на
същия, както и срока и периодичността на вноските – 34 броя седмични вноски. Тъй
като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за
всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви, е
неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в
погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти,
каквито не се установяват в случая.
Видно
от договора за кредит към него няма отделни Общи условия, същите са инкорпорирани
в самия договор, като всяка една от страниците на договора е подписана от
кредитополучателя, който не е оспорил подписа си.
По иска за недействителност на клаузата за неустойка
Съдът счита, че следва да обсъди на първо
място, заявеното като първо от ищеца основание за нищожност на клаузата за
неустойка, а именно противоречието й с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в
договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидели
неустойка във фиксиран размер от 592.79 лв.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Размерът на уговорена неустойка е
близо 60 % от размера на отпуснатия заем. Неустоечната клауза, противоречи на принципа
на справедливост и добросъвестност. Не е налице еквивалентност между размера на
дължимата неустойка и евентуалните вреди, които кредиторът би претърпял от
неизпълнение на задължението, за които е уговорена.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Предвид изложеното съдът
намира, че предявения иск за недействителност на клаузата за неустойка,
предвидена в чл.4, ал.2 от договор за паричен заем № 2838240 от
26.06.2017 г., поради противоречие с
добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от
двете страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат и за двете
страни.
Ищецът доказа разноски в размер на 100 лева – платена
държавна такса, с оглед уважената част от претенцията на ищцата ще се присъдя
разноски в размер на 50 лева.
По делото е
представен договор за правна помощ и съдействие /л.5 - гръб/, съгласно който на
ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от Адвокатско
дружество „****“. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не
по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за Адвокатско
дружество „****“ в размер на 300 лева, определено въз основа на уважената
претенция.
Ответникът се е представлявал в производството от
юрисконсулт. Претендира се юрисконсултско възнаграждение което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП,
във вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2 ЗПП на 200 лева, като взе предвид конкретната
фактическа и правна сложност, проведените съдебни заседания и активното
процесуално поведение на ответника, от която сума с оглед отхвърлената част от
претенцията ще се присъди сума в размер на 34.92 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от А.М.М., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: *****, представлявано от С. К. –
****, иск за прогласяване за недействителна на клаузата за възнаградителна
лихва, обективирана в чл.2, т.6 от договор за паричен заем №
**** г., поради противоречие с добрите нрави.
ОБЯВЯВА
за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 в договор за паричен заем №
**** г., сключен между А.М.М., ЕГН ********** и Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ****, като противоречаща
на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: *****, представлявано
от С. К. – **** да заплати А.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 50 лева – разноски в производството,
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: *****, представлявано
от С. К. – *** да заплати на Адвокатско
дружество „***“, БУЛСТАТ:*** на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева - адвокатско възнаграждение,
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА А.М.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***
заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление:****, представлявано от С. К. – ****, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата в размер на 34.92 лева – юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.