Р Е Ш Е
Н И Е
№
989 30.04.2019 г. град
Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Бургаският районен съд, Гражданско отделение,
XLIV-ти граждански състав, на двадесет и осми март две хиляди и
деветнадесета година в открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Сияна ДИМИТРОВА
Секретар – Станка Добрева
като разгледа докладваното от съдията Сияна
Димитрова
гражданско дело № 5897 по описа за 2018 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 422 от ГПК.
Образувано е по искова
молба вх. № 33361/09.08.2018 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК *, чрез юрисконсулт К.Г.В.М., със съдебен адрес:***, офис сграда
„Лабиринт“, ет. 2, офис № 4, срещу В.В.В., ЕГН * с адрес: ***, с която
се иска от съда да приеме за установено между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата от общо 955,57 лева, от които: 330,10
лева, представляваща главница по сключен на 17.08.2015 г. между „Изи Асет
Мениджмънт” АД – кредитор и ответника – кредитополучател, договор за паричен
заем № 2368109, ведно със сумата от 484,22 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 13.02.2016 г. до 13.04.2016
г., 114,25 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за
периода от 14.02.2016 г. до депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, както
и 27 лева – такса разходи, като вземанията на „Изи Асет Мениджмънт” АД
са прехвърлени на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., съгласно приложение № 1 към него от
01.08.2016 г., както и законна лихва върху главницата от 30.04.2018 г. до
изплащането ѝ, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
3073/2018 г. по описа на Бургаски районен съд. Претендират се съдебни разноски
за заповедното и исковото производство.
Към исковата молба са
представени писмени доказателства, направено е доказателствено искане за
прилагане към делото ч.гр.д. № 3073/2018 г. по описа на БРС и за допускане на
съдебносчетоводна експертиза по поставени от ищеца въпроси.
В законоустановения срок
по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната страна, чрез назначения
на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител – адвокат С.С. ***, с
който иска се оспорва по основание и размер със съображения за нередовно
уведомяване на ответника за цедиране на процесните вземания. Заявява се
възражение за нищожност на договора за потребителски кредит изцяло, както и по
отношение на конкретни негови клаузи /включително досежно неустоечната клауза/.
Твърди се недоказаност на претендираната от ищеца такса разходи, предвид
липсата на доказателства за действителното им реализиране.
В проведено по делото открито съдебно
заседание, ищцовото дружество не изпраща представител. Депозира молба вх. №
9205/27.02.1019 г., с която поддържа предявените искове и моли за уважаването
им. Претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски и
юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Особеният представител на ответника, в
открито съдено заседание поддържа представения отговор на исковата молба и моли
за постановяване на решение в този смисъл.
Съдът, като взе предвид
исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 99 от ЗЗД във вр. чл. 79, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 и чл. 240 и сл. от ЗЗД.
По заявление на „Агенция за събиране на
вземания” ООД е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против В.В.В. за исковата сума
по ч.гр.дело № 3073/2018 г. по описа на Районен съд - Бургас, приложено към
настоящото. С разпореждане на съда от 27.06.2018 г., на заявителят е указано да
предяви иск за установяване на вземанията си против длъжника, предвид
уведомяването му за издадената заповед по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и на
основание чл. 415 от ГПК. Изложеното
обуславя наличието на правен интерес у ищеца от водене на предявения
установителен иск, като същия е допустим, като подаден в законовия месечен срок
от съобщаване на съдебното разпореждане.
Приети като доказателства по делото са
Предложение за сключване на договор за паричен заем от 17.08.2015 г. и договор
за паричен заем № 2368109/17.08.2015 г. от съдържанието, на които се
установява, че въз основа на отправено до "Изи Асет Мениджмънт"
АД предложение от страна на ответника В.В.В., на 17.08.2015 г. между страните е
бил сключен договор за паричен заем с предмет предаване в собственост на В.В.В.,
в качеството й на заемател на сума в размер на 1500 лева срещу задължението ѝ да я
върне на заемателя "Изи Асет Мениджмънт" АД на 8 месечни
погасителни вноски, считано за периода от 16.09.2015 г. до 13.04.2016 г., всяка
в размер на 216,70 лева.
Представен е Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД и
Приложение № 1/01.08.2016 г., от съдържанието, на които става ясно, че
вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД към ответника В.В.В. по договор
за паричен заем № 2368109/17.08.2015 г., е било прехвърлено на „Агенция за
събиране на вземания” ООД. Приложено е и пълномощно по силата, на което
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е упълномощило „Агенция за събиране на вземания”
/АСВ/ ООД с правото да уведоми длъжниците по цедираните съгласно Рамковия
договор от 16.11.2010 г. вземания, както и за уведомлението на „АСВ“ ООД до
длъжника В.В.В..
По делото са приети уведомително писмо изх.
№ УПЦ-П-ИАМ/2368109, известие за доставяне на
Български пощи и обратна разписка от куриерски услуги Лео Експрес, от
които е видно, че изпратеното от ищеца уведомление до ответника за цедиране на
вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД не е получено. В известието за
доставяне е извършено отбелязване, че пратката не е получена от получателя, а в
куриерската разписка се съдържа отбелязване, че ответникът не е отговорил на
позвънявания на куриера и на адреса няма звънци.
От приетото по делото и неоспорено от
страните заключение на извършената съдебно-икономическа експертиза, което съдът
кредитира изцяло като безпристрастно и компетентно дадено, се установява, че по
договора е платена сума от ответника в общ размер на 2300 лева, в това число
вноски и разходи по събирането, като датата на последната вноска е 01.03.2017 г. Заплатените погасителни вноски
са в размер на 1169,90 лева – главница, 233,60 лева – договорна лихва, 878,50
лева - неустойка, а заплатените суми за разход по събирането - 18 лева. Остава
задължение за плащане на главница – 330,10 лева, неустойка – 484,22 лева, такса
разходи – 27 лева, и лихва за забава – 23 лева.
При така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
С цесията кредиторът прехвърля вземането си
на трето лице. За да е налице сключен договор за цесия и вземането да премине
върху третото лице е достатъчно постигане на съгласие между него и кредитора.
Приемането на цесията от длъжника и неговото участие при сключването на
договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на длъжника,
цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал.4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента има за
цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение. Уведомяването създава достатъчна сигурност
за длъжника за извършената замяна на стария кредитор и гарантира точно
изпълнение на задължението му спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това
не означава, че предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в
настоящия случай, предвид приложеното към договора пълномощно. Съгласно
разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД представителната власт възниква
по волята на представлявания, като нейният обем се определя според волеизявлението
на упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не
са предвидени никакви изрични ограничения посредством императивни правни норми
на тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на
принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи
новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на
целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
Предвид изложеното, установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на
такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че
ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма
твърдение че ответникът е платил преди връчване преписа от исковата молба на
различно от цесионера лице. Не на последно място, в производството по чл. 410
от ГПК, при установяване на частното правоприемство в лицето на заявителя, не е
необходимо установяване на изискуемост /арг. от чл. 418, ал. 3 от ГПК/, а
единствено съобщаването на цесията на длъжника, което на общо основание може да
бъде сторено и с исковата молба, вкл. да се извърши и чрез назначен на
ответника особен представител. В този смисъл неоснователни се явяват
възраженията на особения представител на ответника за ненадлежно уведомяване на
длъжника за сключения договор за цесия.
Съгласно нормативната уредба, с договора за
заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи в същия вид,
количество и качество. Не е спорно по делото и се установява, че между страните
е сключен договор за паричен заем, по силата на който заемната сума от 1500
лева е предадена на ответника. Видно от текста на чл. 3 от сключеното между
страните съглашение, договорът за заем има силата на разписка за предадената,
съответно получена сума, като с част от нея се извършва прихващане от страна на
заемодателя за негови вземания в размер на 473,32 лева. В този смисъл
процесният договор за паричен заем удостоверява получаването от страна на
ответника В.В.В. на заемна сума в размер на 1500 лева и реално получения
остатък след извършено прихващане. Установи се по делото, че от ответника са
били извършени плащания в общ размер на 2300 лева.
В случая по процесния договор за паричен
заем попада в обхвата на законовата дефиниция на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, съгласно която договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне, като не се поставят ограничения за качеството
на страните по същия. В този смисъл процесният договор е разновидност на
паричен заем, а именно - потребителски кредит, по отношение на който намира
приложение специалната уредба на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. По
силата на съглашението на ищеца е предоставена в заем сума от 1500 лева, при
уговорен ГЛП в размер на 40 % и ГПР в размер на 49,03 %, като лихвата по
договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Процесният
договор е сключен при действието на разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК,
в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения
между страните ГПР от 49,03 % не надхвърля петкратно размерa на законния такъв
за времето на сключване на договора от 10,00%, при определения от БНБ основен
лихвен процент /0%/ и 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на договора
за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се
ползва със засилената защита на Закона за зашита на потребителя /ЗЗП/ и ЗПК,
следва да се приеме, че максималният размер на лихвата /било то възнаградителна
или за забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби
участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва/. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението
между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът
на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят
десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е
10,00 %. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в
размер на 40,00 % годишно е четирикратно по-висок от размера на законната
лихва. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите
нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
В настоящото производство съдът следи
служебно за валидността на сключения между страните договор, включително
относно уговорената неустоечна клауза по чл. 4 от същия. В тази връзка е
разпределена и доказателствена тежест за ищеца, съгласно неоспорения доклад на
съда по делото. След анализ на представения договор за паричен заем, съдът
приема, че клаузата за неустойка е недействителна поради противоречие с добрите
нрави, като мотивите му за това почиват на критериите, съдържащи се в
Тълкувателно решение № 1/2009г. ОСТК на ВКС, съгласно които нищожна е
неустойка, която е уговорена извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Видно от текста на чл. 4 от сключения между страните
договор, заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на
сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица - поръчители или банкова гаранция с бенефициер
- заемодателя, като неизпълнението на това задължение е санкционирано със
задължение за плащане на неустойка в размер на 1362,72 лева. Страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 1362,72 лева, който е близък
до размер на заемната сума - 1500 лева. Уговорената неустойка е предназначена
да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
обаче има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй
като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение.
По изложените съображения, съдът приема, че
така уговорената клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради което
в частта за неустойката договорът от 17.08.2015 г. не е породил правно
действие. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до
частична недействителност /нищожност/ на сключения договор в тази му част и
основаната на нея претенция следва да бъде отхвърлена.
Процесният договор се явява действителен в
частта, с която е постигнато съгласие за получаването на сумата от 1500 лева и
за връщането ѝ на 8 месечни вноски. Към момента на подаването
на заявлението по чл. 410 от ГПК е настъпил падежът на всички
вноски. Плащанията по договора са в размер на 2300 лева, поради което не се
установи наличие на неизпълнено парично задължение по договора за заем от
страна на ответника.
Следва да се отбележи, че извършените
плащания от ответника касаят заплащане на погасителни вноски за главница, като
част от тях - в размер на 18 лева неправилно са отразени от ищеца като
заплатени суми за разход по събирането. Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК се
въвежда законова забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, предвид
която уговорка в този смисъл се явява нищожна и не поражда правно действие.
Отделно от това, следва да се отбележи, че в рамките на производството не се
ангажираха доказателства за реално извършените от кредитора/цесионера разходи по
договора за заем, предвид което като неоснователна следва да се отхвърли и
претенцията за установяване на вземане за такива в размер на 27 лева по делото.
Според заключението на вещото лице е
определен и размер на дължимата лихва за забава върху вземанията на ищеца, но
доколкото по делото не се установи основателност на претендираните главни
парични взеамния, то неоснователна и недоказана се явява и акцесорната
претенция за обезщетение за забава в размер на 114,25 лева за периода от
14.02.2016 г. до датата на подаване на заявление по реда на чл. 410 от ГПК,
както и искането за присъждане на законна лихва.
С горните мотиви съдът намира, че
предявените искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 99 от ЗЗД
във вр. чл. 79, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 и чл. 240 и сл. от ЗЗД, като
неоснователни, следва да бъдат отхвърлени, ведно с акцесорната претенция за
законна лихва върху главницата начиная датата на подаване на заявление по реда
на 410 от ГПК до окончателно ѝ изплащане.
При този изход на спора неоснователна се
явява претенцията на ищеца за присъждане на направените разноски в исковото и
заповедното производство.
Мотивиран от горното и на
основание чл. 235
от ГПК,
Бургаски районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт К.Г.В.М.,
със съдебен адрес:***, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис № 4, срещу В.В.В.,
ЕГН * с адрес: ***, за установяване на основание чл. 422 от ГПК във вр. с
чл. 99 от ЗЗД във вр. чл. 79, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 и чл. 240 и сл. от ЗЗД дължимостта на сумата по заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК № 1521 от 02.05.2018 г. по
ч.гр.д. № 3073/2018 г. по описа на Бургаския районен съд, а именно: сумата
от общо 955,57 /деветстотин петдесет и пет лева и петдесет и седем
стотинки/ лева, от които: 330,10 /триста и тридесет лева и десет
стотинки/ лева, представляваща главница по сключен на 17.08.2015 г. между
„Изи Асет Мениджмънт” АД – кредитор и длъжника – кредитополучател, договор за
паричен заем № 2368109, ведно със законната лихва върху
главницата от 30.04.2018 г. до изплащането ѝ, сумата от 484,22 /четиристотин
осемдесет и четири лева и двадесет и две стотинки/ лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 13.02.2016 г. до 13.04.2016
г., 114,25 /сто и четиринадесет лева и двадесет и пет стотинки/ лева –
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 14.02.2016 г. до
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, както и 27 /двадесет и седем/
лева – такса разходи, като вземанията на „Изи Асет Мениджмънт” АД са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., съгласно приложение № 1 към него от
01.08.2016 г.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд - Бургас в двуседмичен срок от връчването му в препис на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: С. Димитрова
Вярно с оригинала!
С. Добрева