№ 9912
гр. С., 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110125810 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. Г. А., ЕГН ********** срещу
„Файненшъл България” ЕООД, ЕИК *******, с която са предявени установителни искове
(съединени в условията на евентуалност) за прогласяване нищожността на Договор за
предоставяне на гаранция № 4507237/08.06.2022 г., сключен между страните, кумулативно
съединени с осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 158,64
лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за предоставяне на
гаранция № 4507237/08.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба - 15.05.2023 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 08.06.2022 г. е сключил Договор за паричен заем № 4507237 с
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, като се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 500
лв., видът на вноската да бъде месечна, а размерът на месечния лихвен процент не бил
посочен. Посочва, че съгласно чл. 4 от процесния договор страните се съгласили договорът
за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди, че на датата на сключване на договора
между „И.А.М.“ АД, ищеца и ответното дружество е сключен Договор за предоставяне на
гаранция № 4507237, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД поело задълженията
да обезпечи пред „И.А.М.“ АД задълженията на ищеца по договора за заем. Въз основа на
сключения договор за предоставяне на гаранция, ищецът се задължил да заплати на
ответното дружество възнаграждение, което било разсрочено за изплащане, заедно с
месечната вноска по договора за заем. Посочва, че съгласно договора за поръчителство
следвало да предоставя дължимите парични думи на „И.А.М.“ АД, което пък от своя страна,
1
съгласно договора, било упълномощено от „Файненшъл България“ ЕООД да събира сумите
по процесния договор. Сочи, че съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство,
възнаграждението се дължало в полза на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, а
„И.А.М.“ АД единствено било овластено да приеме плащането. Според ищеца договорът за
предоставяне на гаранция е нищожен. Счита, че договорът за поръчителство е лишен от
основание, тъй като не предоставял услуга в полза на потребителя. Твърди, че договорът за
поръчителство не следвало да се сключва между поръчителя и главния длъжник, както е в
настоящия случай, а между кредитора и поръчителя. Счита, че договорът за заем е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР не е
включено възнаграждението по договора за поръчителство, с което се заобикаля чл. 19, ал. 4
ЗПК. Счита, че и договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и като лишен от основание, тъй като в полза на потребителя не се
предоставя услуга, с него не се цели реално обезпечаване на договора за заем, тъй като в
договора за поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде
разпределено като печалба на „И.А.М.“ АД, доколкото с ответника са свързани дружества,
както и поради противоречие с добрите нрави. Ето защо моли съда да уважи предявените
искове като приеме, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на посочените
основания и да осъди ответника да му заплати сумата от 158,64 лв., представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за предоставяне на гаранция, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва
предявените искове. Счита, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на
правен интерес. Твърди, че отношенията между „И.А.М.“ АД и ищеца са неотносими по
настоящия спор. Оспорва твърденията за липса на основание за сключване на договора за
предоставяне на гаранция с доводи, че въз основа на договора ответникът се е задължил да
отговаря солидарно с ищеца пред кредитната институция, като при неизпълнение
кредитната институция имала право да заведе иск срещу него. Твърди, че е налице договор
между него и „И.А.М.“ АД, който урежда отношенията им между кредитор и поръчител.
Оспорва договорът за предоставяне на гаранция да противоречи на добрите нрави,
доколкото претенциите не са нееквивалентни. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендира разноски.
Третото лице - помагач „И.А.М.“ АД оспорва предявените искове като неоснователни
и моли за отхвърлянето им. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а и от представения и приет по делото Договор за паричен заем
№ 4507237 се установява, че на 08.06.2022 г. А. Г. А. и „И.А.М.“ АД са сключили договор за
паричен заем, въз основа на който на ищеца е предоставен заем в размер на 500 лв., със срок
на погасяване 12 седмици, брой вноски - 12, едноседмични, последната с падеж на
2
31.08.2022 г., с размер на седмичната погасителна вноска - 43,78 лв., с уговорена годишна
лихва - 40 %, ГПР - 49,14 % и общо задължение 525,36 лв., състоящо се от размера на
заетата сума и лихвата за целия срок на договора.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1) две физически лица - поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход да е в размер над 1000 лв.; да работят
по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен
заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да
нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за
дължимите суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Страните не спорят също, а и от представения и приет Договор за предоставяне на
гаранция № 4507237 се установява, че на 08.06.2022 г. между ищеца в качеството му на
потребител и ответника в качеството му на гарант е сключен договор, по силата на който
„Ф.Б.“ ЕООД, като гарант, се е задължило да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на
парични задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител - потребителя, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за
паричен заем № 4507237, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията
на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща както следва: задължение
за връщане на заемната сума в размер на 500 лв.; задължение за плащане на възнаградителна
лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането
на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в
сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от
договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
В чл. 3 от договора страните са уговорили възнаграждение за гаранта в размер на
158,64 лв., което е платимо разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на
всяка вноска - 13,22 лв., с падеж на последната на 31.08.2022 г., като съгласно чл. 3, ал. 2
потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен
заем за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И.А.М.“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане
на възнаграждение по договора. В случай, че платената сума е недостатъчна за погасяване
на изискуемите задължения на потребителя към „И.А.М.“ АД и на задължението на
3
потребителя към гаранта по договора за предоставяне на гаранция, с внесената сума се
погасяват с приоритет задълженията към гаранта.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза
(ССчЕ), неоспорено от страните, според което платената сума от ищеца (на 14.06.2022 г.) по
Договор за паричен заем № 4507237/08.06.2022 г. и по Договор за предоставяне на гаранция
№ 4507237/08.06.2022 г. е в общ размер на 684 лв., от които: 500 лв. - главница, 25,36 лв. -
договорна лихва, 158,64 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция.
Вещото лице е посочило, че с включено възнаграждение за гарант (съобразно погасителен
план) ГПР е в размер на 158,02 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожност на Договор за предоставяне на
поръчителство № 4507237/08.06.2022 г. поради заобикаляне на закона, а в условията на
евентуалност - иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - поради накърняване на
добрите нрави, а в условията на евентуалност - иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4
ЗЗД - поради липса на основание, и кумулативно съединен с тях иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 158,64 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за предоставяне на
поръчителство № 4507237/08.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже: 1/. че на 08.06.2022 г. между
страните е бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство № 4507237; 2/. че
договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания - че
със същия договор, като сключен за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по
договор за заем от 08.06.2022 г. се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, че същият
накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за
предотвратяване на несправедливото обогатяване, че същият е лишен от основание.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
даването на процесната сума, а в тежест на ответника - наличието на основание за
получаването/задържането й.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
релевирал възражение за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск за
прогласяване нищожност на договора за предоставяне на гаранция (поръчителство) при
4
кумулативното му съединяване с иск за връщане на даденото по нищожен договор. Съдът
намира възражението за неоснователно. За ищеца винаги е налице интерес с иск да прогласи
нищожността на договор, по който той е страна, за да обвърже със силата на пресъдено
нещо страните по нищожния договор. Съединяването на такъв иск с иск за връщане на
даденото по нищожния договор не е недопустимо, като доводите на ответника, че с иска по
чл. 55 ЗЗД инцидентно се проверява действителността, респективно се разглеждат доводите
за нищожност на договора, са верни, но с решението по този иск ответникът няма да бъде
обвързан от силата на пресъдено нещо по отношение нищожността на договора с оглед на
това, че мотивите не обвързват страните. Ето защо за всяка от страните по договора
съществува правен интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността му,
едновременно с иск за връщане на даденото по нищожния договор, съответно
производството по делото не е недопустимо и исковете подлежат на разглеждане по
същество.
Настоящият състав приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на
сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от
законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с
множество обективно съединени искове. Независимо от поредността и съотношението,
посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на евентуалност. Ако сделката е
недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на
нейната недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за
недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете
преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-
леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма (така
решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на процесния договор за
предоставяне на гаранция, съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното
главно основание - нищожност поради заобикаляне на императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният между ищеца и „И.А.М.“ АД договор за паричен заем е потребителски,
поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
(ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и
5
същи ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза
на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
заем обезпечение, да е ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащане по
договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните
вноски по договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи
сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение има това качество и по
двата договора. При преценка действителността на договора за предоставяне на гаранция,
той следва да се разглежда наред с договора за заем/кредит, който обезпечава. Преценката за
действителността на договора за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими
към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава.
В тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва
да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните в
съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че те удовлетворяват изискванията,
поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите за
кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 49,14 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което следва да се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
6
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно конкретиката на казуса може да се приеме, че възнаграждението по
гаранционната сделка е именно разход, свързан с предмета на договора за кредит, тъй като
касае обезпечението на вземанията по договора. От съдържанието на последния е
несъмнено, че предоставянето на гаранция е условие за получаването на сумите по кредита,
доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключване на договора за кредит и то
със свързано с кредитора дружество. От служебно извършената справка в Търговския
регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо
гаранта плащане на възнаграждението по договора. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е
подписан в деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на
практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Съдът
намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се
създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото
осигуряването на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
изключително завишени условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на
подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази
причина, единствената възможност за длъжника да изпълни задължението си по чл. 4 от
договора за паричен заем, е като сключи договор за предоставяне на гаранция с
предварително одобрено от кредитодателя дружество - гарант, което е свързано с кредитора
лице. Безспорно кредитополучателят е икономически по - слабата страна по
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице. При
тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е
условие за сключването на договора за паричен заем и усвояването му. Въз основа на
изложеното съдът намира, че възнаграждението по гаранционната сделка следва да бъде
включено като разход по кредита при изчисляване на ГПР и да бъде отразено при посочване
7
на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като видно от
информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен заем общата сума, дължима от
заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 525,36 лв. и се състои от размера на
заемната сума и на възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към
момента на неговото сключване, следователно в тази сума не е включено възнаграждението
по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване размера на
годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8 от договора за заем, а при
допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на
гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на
заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава размера, посочен
в договора, както е посочено и в приетата и неоспорена от страните съдебно - счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обоснована и компетентно дадена, и е в размер на
158,02 %.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното
несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход
по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при
посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и
същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати,
преди да бъде обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на
своето задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се
обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16
ЗПК - възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху
кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи
такси и комисиони и други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Въведеното
задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
В аспекта на изложеното се обосновава извод, че с позволени от закона средства -
създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество, което да
генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на собственика му за
задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикаляне на изискванията на чл.
8
19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита.
Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция е
нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона - с привидно позволени от
закона средства се постига забранен резултат - сумата, която се претендира по договора за
гаранция не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при включване на
възнаграждението по гаранционния договор действителният ГПР по договора за паричен
заем/кредит би бил в размер, надхвърлящ приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение (така
решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС, решение №
54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, решение № 3136/09.11.2022 г.
по в. гр. д. № 8850/2021 г. по описа на СГС, решение № 24/10.01.2022 г. по в. гр. д. №
7108/2021 г. по описа на СГС и др.). Плащането на възнаграждението за гаранция не е
отразено като разход при формиране на ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При това положение и въз основа съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за заем на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Както се посочи по - горе,
договорът, сключен между потребителя и „И.А.М.“ АД и договорът, сключен между
потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си, поради което
последиците от недействителността на договора за паричен заем неминуемо рефлектират и
по отношение на договора за предоставяне на гаранция поради естеството на
правоотношенията. Предвид на това, настоящият състав на съда приема, че процесният
договор за предоставяне на гаранция е нищожен. Ето защо предявеният иск е основателен и
доказан изцяло на главното заявено основание - нищожност на договора поради заобикаляне
посредством същия на императивни норми на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, не се е сбъднало процесуалното условие за
9
разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност, поради което съдът не
дължи произнасяне по тях.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника - че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, че цялата дължима сума по договора
за паричен заем е заплатена от ищеца, включително и сумата от 158,64 лв. - неустойка
съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция. Предвид доказване факта на
плащане на сумата от 158,64 лв. - възнаграждение на гаранта, в тежест на ответника е да
докаже основание за задържането й. Тъй като посоченият договор за предоставяне на
гаранция съдът прие за нищожен поради заобикаляне на закона, то липсва основание за
задържане на сумата от ответника. Искът е основателен в пълния си размер за сумата от
158,64 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от уважаването на иска, следва да се присъди и законна
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 15.05.2023 г. до
окончателното плащане на задължението.
По разноските:
При този изход от спора, доколкото ищецът е освободен от задължението за внасяне
на такси по делото по чл. 83, ал. 2 ГПК с определение № 42442/27.11.2023 г., то на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да внесе по сметка на
Софийски районен съд сумата от общо 350 лв., от които 100 лв. - разноски за държавна такса
и 250 лв. - депозит за ССчЕ.
От процесуалния представител на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение
за безплатна правна помощ в общ размер на 960 лв. с ДДС (480 лв. - по установителните
искове и 480 лв. - по осъдителния иск съобразно договор за правна защита и съдействие - л.
51 от делото). Настоящият състав приема, че когато с една искова молба са предявени от
един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове - в този смисъл определение №
29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., поради което
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза в размер
на 480 лв. с ДДС. При съобразяване цената на предявените искове, свързания им предмет,
липсата на фактическа и правна сложност на делото, разглеждането му пред
първоинстанционния съд без участието в открити съдебни заседания на процесуални
представители на страните, както и разясненията на Решение на Съда на Европейския съюз
от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът приема, че в полза на Еднолично акционерно
10
дружество „Д. М.“ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
с ДДС, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следва да
бъде застъпена позиция, че този вид съдебни производства не следва да се превръщат в
източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния
интерес по делата и съдът следва да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, с адрес:
гр. С........... срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, че Договор за предоставяне на гаранция № 4507237/08.06.2022 г.,
сключен между А. Г. А., ЕГН **********, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, е нищожен поради
заобикаляне на закона.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: гр.
С........... на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 158,64 лв., представляваща
недължимо платена сума за възнаграждение за гарант по чл. 3, ал. 1 от Договор за
предоставяне на гаранция № 4507237/08.06.2022 г., сключен между А. Г. А., ЕГН
**********, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба - 15.05.2023 г. до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А. С.“ № 125-2,
ет. 5, офис 5.3., представлявано от управителя си Д. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от общо 480 лв. с ДДС - разноски за
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца А. Г. А.,
ЕГН **********.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на
Софийски районен съд сумата от общо 350 лв. - разноски по делото, от които 100 лв. -
държавна такса и 250 лв. - депозит за експертиза.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач - „И.А.М.“ АД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.........., на страната на
ищеца А. Г. А., ЕГН **********.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12