№ 1990
гр. Плевен, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ **********5839 по описа за 2024 година
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК вр.чл.415 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД,вр.чл.9 ЗПК, вр.чл.6 ЗПФУР с
цена на иска 166,67 лева и чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.415 ГПК, вр.чл.79, ал.1
ЗЗД,вр.чл.9 ЗПК, вр.чл.6 ЗПФУР с цена на иска 54.98 лева.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от
*** ЕООД, ******************, със седалище и адрес на управление: ***
против Г. В. Й., ЕГН**********, ***, в която се твърди, че на 16.03.2023 г.
между страните е сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние
№*** при условията на ЗПФУР, като по повод дължимите вземания ищецът е
подал заявление по чл. 410 от ГПК и е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №4215/2024 г. по описа на РС Плевен. В хода на заповедното
производство постъпило възражение по чл. 414 ГПК, с което ответникът
признал част от претендираната главница в размер на 1627,54 лв. Според
ищеца, с подаденото възражение е признато съществуването на договорното
правоотношение и усвояване на заемната сума в размер на 4000 лв.
Договорената заемна сума се сочи, че е преведена по посочената от ответника
банкова сметка. Твърди, че съгласно чл. 4, ал.3,т.2 от договора, заемната сума е
в размер на 4000 лв., разпределена на 24 вноски, а погасената главница според
ищеца е в размер на 716,68 лв. На ответницата бил изпратен имейл на
1
09.07.2024 г., с който е обявена предсрочна изискуемост на кредита съгласно
гл. IX, т. 5 от ОУ към договора. В случай, че съдът не приеме предсрочната
изискуемост за обявена, да се приеме, че вземането е изискуемо към момента
на формиране на сила на пресъдено нещо. Претендираната договорна лихва се
дължала на осн. чл.2, ал.1,т.3 от договора. Посочва се, че договорната лихва е
погасена за периода от 16.03.2024 г. до 14.07.2023 г., поради което дължима е
лихвата за периода от 14.07.2023 г. до 08.07.2024 г. Ищецът твърди, че е
направил опит да уреди отношенията с ответника извънсъдебно, но без успех.
Моли да бъде признато за установено по отношение на ответницата Г. В.
Й. /след частично оттегляне на исковете и частично прекратяване на делото/,
че дължи на “***” ЕООД с ЕИК **************** сумата от 166.67 лв.
главница за вноска от дата 08.06.2024г. и 54,98 лв. договорна/възнаградителна
лихва за периода 09.05.2024 г. - 08.06.2024г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума. Претендира
направените деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който
признава, че между страните е сключен процесния договор за кредит и
признава, че е усвоил заемната сума, поради което моли тези обстоятелства да
бъдат отделени като безспорни. С подаденото възражение ответникът сочи, че
е възразил срещу част от претендираната сума, но въпреки това заявителят
подал искова молба за цялото вземане по заповедта за изпълнение. Ответникът
счита, че предявените искове са неоснователни, тъй като с процесния договор
– чл. 3, е уговорено потребителят да предостави обезпечение, а с ал.2 да
заплати неустойка в размер на 1741,26 лв. в случай, че не изпълни това
задължение. Ответницата твърди, че е заплатила по договора сумата в общ
размер на 2372,46 лв., но счита, че договорът е недействителен на осн. чл.22
вр. чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК. Ищцовото дружество представлявало финансова
институция по смисъла на чл. 3,ал.2 от ЗКИ, поради което приложение
намирали разпоредбите на ЗПК. В процесния договор за заем бил уговорен
ГПР вр азмер на 48,44%, но допълнителния разход за неустойка не било ясно
как се отразява на общия разход. Неустойката следвало да бъде включена към
ГПР по договора съласно чл.19,ал.1 ЗПК, като в случай, че това бъде сторено,
то тогава ГПР надхвърлял допустимия такъв съгласно чл. 19,ал.4 ЗПК.
2
Ответникът счита, че грешното посочване на ГПР се приравнява на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК и водило до
недействителност на договора на осн. чл. 22 ЗПК. Задължението за
обезпечаване на главното задължение имал вторичен характер, но
рефлектирал пряко върху същинското задължение за погасяване на договора
за паричен заем. Основната цел на неустойката била санкционираща за
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Размерът на неустойката освен това бил
наполовина от предоставения заем, което счита, че е в разрез с добрите нрави.
Според ответника, клаузата с която е уговорена неустойка в размер на 1741,26
лв. е нищожна на осн. чл. 143,т.5 от ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя и
води до значително неравновесие между страните по договора. С оглед на
това, ответникът счита договорът за заем за недействителен на осн. чл. 22 ЗПК
и моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Прието е за безспорно между страните и се установява от Договор за
предоставяне на кредит № ***/16.03.2023г., че между *** ЕООД като
кредитор и Г. В. Й. като длъжник е сключен посочения договор при следните
параметри: Сума на кредита: 4000 лв.; Срок на кредита: 720 дни, изтичащ на
05.03.2025г.; Размер на вноската 166,67 лв. главница и описаната в
погасителния план възнаградителна лихва; Годишен процент на разходите
(ГПР) 48.44%; Годишен лихвен процент: 40.15 %; дневен лихвен процент
0,11%, Общо задължение по кредита 5649,61 лв. и общо дължима сума при
непредставяне на обезпечение по чл.3, ал.1-7390,87 лв. Уговорено, че при
непредставяне на обезпечение, посочено в чл.3 от Договора, че
дредитополучателят дължи неустойка в общ размер от 1741,26 лева.
Неустойката се начислява в деня следващ неизпълнението и се заплащас
погасителна вноска.
Получаването на заемната сума от кредитополучателя не се оспорва от
ответника и се установява от Разписка за извършено плащане от
16.03.2023г./л.32 от делото/. Последната заплатена сума по договора е от
21.08.2023г., в размер на 50 лв., с която е частично погасена главница.
3
Не се спори между страните и се установява от представена справка за
извършени плащания по договор за кредит № *** /л.138 от делото/, че по
процесния договор за кредит ответницата е заплатила сумата от 2372,46 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Неоснователно е възражението на ответницата за недопустимост на
предявените искове, тъй като е признато вземането за главница в размер на
1627,54 лв., а ищецът е предявил установителен иск за цялата сума по
издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ **********4215/24г. по описа
на РС-Плевен. Видно е, че производството е частично прекратено поради
оттегляне на иска, след което са останали претенциите за 166,67 лева главница,
както и 54,98 лева възнаградителна лихва- представляващи неплатена
погасителна вноска от 08.06.2024г. по процесния договор за кредит. Поради
изложеното, претендираните суми са включени във възразения размер на
главницата по заповедта за изпълнение, както и възнаградителната лихва, тъй
като липсва признание на дължим размер на възнаградителна лихва. Точно
обратно- прави се възражение в заповедното производство за
недействителност на договора за кредит, поради което дължимост само на
главницата по него.
Неоснователно е и възражението на ответницата, за недопустимост на
производството, тъй като липсва идентичност на претендираното вземане по
издадената заповед за изпълнение и предявеният установителен иск, поради
това, че в заповедното производство настоящият ищец се е позовал на
настъпила предсрочна изискуемост на вземането. В заповедното производство
е предявено цялото вземане- както падежирали вноски по кредита, каквато е и
претендираната в настоящото производство, така и предварително изискуеми,
тъй като заповедното производство е образувано на 22.07.2024г., а в
настоящото производство се претендира установяване дължимостта на
погасителната вноска от 08.06.2024г. Но дори да не беше така, съдът на
основание чл.235, ал.3 ГПК взема предвид и фактите, настъпили след
предявяване на иска, които са от значение за спорното право.
Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяна на финансови услуги от
разстояние договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
4
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние-
едно или повече. В чл. 18 от Закона за предоставяна на финансови услуги от
разстояние са предвидени подлежащите на доказване факти и обстоятелства
във връзка със сключването на договор за предоставяна на кредит от
разстояние, като доказателствената тежест е възложена върху доставчика на
услугата. Изрично е посочено, че за доказване предоставянето на
преддоговорна информация и на електронните изявленията отправени
съгласно този закон се прилага закона за електронния документ и електронния
подпис, като специално за изявленията направени чрез електронна поща е
предвидено същите да се записват със съгласието на другата страна и да имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата съдържащи се в тях.
Съгласно чл. 3 от Закона за електронния документ и електронния подпис
електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен,
оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано –
ал. 1, и писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен
документ – ал. 2. Електронният документ се смята от закона за писмен
документ. Това означава, че във всички случаи, когато законодателят изисква
писмена форма, независимо дали формата е за действителност или за
доказване, тя ще бъде спазена, щом е съставен електронен документ.
Електронният документ, както и писменият, може да бъде и неподписан
/Определение № 249 на ВКС – по т. д. № 892/2010 г., І т. о./. В настоящото
производство не се оспорва надлежното сключване на договора и се събраха
доказателства /представени на електронен носител/ за съставянето на
електронни документи във връзка с договора между страните и със
съдържанието на тези електронни документи. Поради изложеното съдът
намира, че между страните по делото е сключен процесния договор за кредит.
Договорът за кредит, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по
смисъла на дадената легална дифиниция в т.12 от ДР на Закона за защита на
потребителите. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в
Търговския закон, в Закона за кредитните институции /ЗКИ/ и в специалния
Закон за потребителския кредит, поради което разпоредбите на същите следва
да бъдат съобразени. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 от Закона
за потребителския кредит, договорът за потребителски кредит е договор, въз
5
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този
закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следва
да се приеме, че договорът за кредит по своята правна характеристика е
двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се
отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор.
Договорът за кредит както и останалите търговски сделки се подчинява на
общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в
гражданското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния
Закон за потребителския кредит не са предвидени особени правила за
сключването и действителността му. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
в редакцията на същата, действала през периода 12.05.2010 г. - 23.07.2014 г.,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С
разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК законодателят е определил необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, като с оглед разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК следва да се приеме, че визираните в същата реквизити са
съществени и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът е
недействителен. Съгласно разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т.
7. общия размер на кредита и условията за усвояването му; т. 8 стоката или
услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено
плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит; т. 9
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент;
ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; т. 10
6
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, т.
11 условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването; т. 12 информация
за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно,
че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит, т. 20 - наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден.
Кредитополучателят по процесния договор за потребителски кредит
има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита
на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. Като потребител ответникът
разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста
на ЗЗП, за които съдът следи и служебно, освен по изрично направени
възражения. По отношение задължението на националния съд да преценява
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
7
потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави,
че е налице категорично установена съдебна практика /решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д.
№ 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. №
2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали
правоотношения по договор за потребителски кредит № ***/16.03.2023г. по
чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
8
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая е налице нарушение на
нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според
която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ
разход по кредита за потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин
се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
9
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за потребителски кредит е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в
размер на 48,44 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/.
Предвидената в Договор за потребителски кредит ***/16.03.2023г. сума в
размер на 1741,26 лв. за неустойка, следва да се включи в ГПР, съгласно
нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до
съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР, което е
равнозначно на непосочването на ГПР по кредита.
В настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения процент ГПР /48,44 %/, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност,
при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е
позволило на ответника да прецени икономическите последици от
сключването на договора, поради което съдът намира, че той е
недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Невключването в ГПР на сума в размер на 1741,26 лв. за неустойка,
оскъпява кредита, още повече, че тази сума е включена в погасителния план с
подписването на същия.
В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Очевидно е, че действителния размер на ГПР, определен след включване на
сумата за неустойка за непредставено обезпечение многократно надвишава
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което от
своя страна е заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер на
клаузата касаеща договарянето на неустойка за непредставено обезпечение, но
и за противоречие на договора с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са отразени всички
10
действителни разходи по кредита. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор
за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава принципът на
добросъвестността. Като не е посочил коректно неговата стойност и не е
включил стойността на неустойката, кредиторът е нарушил изискванията на
закона, което води до недействителност на цялата сделка, с оглед разпоредбата
на чл. 22 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.
Установи се, че предоставената заемна сума на ответницата по
процесния договор за кредит е в размер на 4000 лв., а заплатената сума е в
размер на 2372,46 лева, поради което претенцията за главница в размер на
166,67 лв. се явява основателна и доказана в предявения си размер и следва да
бъде уважена изцяло.
На основание чл.23 ЗПК при недействителност на договора за кредит
кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
поради което претенцията за сумата от 54,98 лв. възнаградителна лихва се
явява неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена изцяло.
Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, т.12.
Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,респ. чл.415, ал.1
ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство,
включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за
изпълнение. Съдът като съобрази задължителната тълкувателна практика са
ВКС и основателността на предявените обективно кумулативно съединени
искови претенции в предявения си размер, ответника следва следва да бъде
осъден да заплати направените разноски от ищеца по делото в заповедното
производство в общ размер от 4,32 лв. съразмерно с предявената и уважена
част на исковата претенция.
На основание чл.78, ал.1, вр.ал.8 от ГПК, ответника следва да бъде
11
осъден да заплати на ищеца, направените от него разноски в настоящото
производство за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда и
държавна такса в размер на 187,00 лв./100+87,00 лв./ съразмерно с уважената
част на исковата претенция в размер на 7,35 лева.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ в заповедното
производство, както и в настоящото такова. Съдът намира, че нормата на чл. 7,
ал. 2 НВАР определя правила за изчисление на размери на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от
11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. №
3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е
приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето
му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на
предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 ВАР размери на адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
12
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
Като се вземе изхода на спора и гореизложеното, адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено в размер на 100 лв. за заповедното
производство по ч.гр.д.********** 4215/24г. по описа на РС-Плевен, като се
вземе предвид, че осъществената правна защита и съдействие се изчерпва с
подаване на възражение с правно основание чл.414 ГПК, което не се нуждае от
мотивировка и съставлява бланкетно оспорване на описаното в заповедта
вземане. Сумата следва да бъде присъдена съразмерно с прекратяване на
13
производството по настоящото дело и отхвърлената част в размер на 96,07 лв.
В настоящото производство за частта, в която производството е
частично прекратено, на адв. Т. е определено възнаграждение в размер на 400
лв. и ищецът е осъден да му го заплати. В останалата за разглеждане част,
съдът намира, че следва да бъде определено възнаграждение в размер на 200
лв., което да бъде присъдено съразмерно с отхвърлената част на исковете в
размер на 49,61 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 от ГПК
вр.чл.415 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.9 ЗПК, вр.чл.6 ЗПФУР, по отношение
на ответника Г. В. Й., ЕГН**********, ***, че ДЪЛЖИ на кредитора ***
ЕООД, ******************, със седалище и адрес на управление: ***, сумата
166,67 лева, представляващи задължение за главница по Договор за
предоставяне на кредит № ***/16.03.2023г./погасителна вноска за 08.06.2024г./,
сключен между *** ЕООД и Г. В. Й., в едно със законната лихва от
22.07.2024г. до изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за
изпълнение № 2520/31.07.2024г. по ч.гр.д.********** 4215/2024 по описа на
РС-Плевен.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от *** ЕООД, ******************, със
седалище и адрес на управление: *** против Г. В. Й., ЕГН**********, ***, иск
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.415 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.9 ЗПК, вр.чл.6 ЗПФУР да бъде признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 54,98 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 09.05.2024 г. до 08.06.2024 г. по Договор за предоставяне на кредит
№ ***/16.03.2023г./, сключен между *** ЕООД и Г. В. Й., за която сума е
издадена заповед за изпълнение № 2520/31.07.2024г. по ч.гр.д.**********
4215/2024 по описа на РС-Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Г. В. Й., ЕГН**********, ***
ДА ЗАПЛАТИ на *** ЕООД, ******************, със седалище и адрес на
управление: *** сумата от 4,32 лв. направени разноски за производството по
ч.гр.д.********** 4215/2024г. по описа на РС-Плевен.
14
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1, вр.ал.8 ГПК ГПК Г. В. Й.,
ЕГН**********, *** ДА ЗАПЛАТИ на *** ЕООД, ******************, със
седалище и адрес на управление: *** сумата от 7,35 лв. направени по делото
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.3 от ГПК ***
ЕООД, ******************, със седалище и адрес на управление: *** ДА
ПЛАТИ на адвокат С. С. Т., личен № *************, като процесуален
представител на Г. В. Й. сумата от 96,07 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ по
ч.гр.д.********** 4215/2024г. по описа на РС-Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.3 от ГПК ***
ЕООД, ******************, със седалище и адрес на управление: *** ДА
ПЛАТИ на адвокат С. С. Т., личен № *************, като процесуален
представител на Г. В. Й. сумата от 49,61 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15