Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 08.10.2021г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение – въззивни състави, ІV-А състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретар Цветелина
Добрева като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 4250 по описа за 2021г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 04.02.2021г., гр.д. 16892/20г., СРС, 78 с-в
осъжда Агенция „П.и.” да заплати на З. „А.“ АД на основание чл.213, ал.1 КЗ
/отм./ сумата 2 076,20 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 04.05.2020г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД сумата 918,87 лв. – лихва за забавено плащане на главницата от 2
076,20 лв. за периода 11.12.2015 г. – 04.05.2020 г. и сумата 573 лв.- деловодни разноски.
Срещу решението постъпва въззивна жалба
от ответника по иска Агенция „П.и.”. Счита, че не е съставен протокол за ПТП.
Недоказани са механизмът на ПТП, мястото на инцидента и причинната връзка между
произшествието и претърпените вреди. Иска се отмяна на решението и постановяване
на друго, с което да се отхвърли искът.
Въззиваемият – ищецът З. „А.” АД оспорва жалбата.
Софийският градски съд,
ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл.269 ГПК наведените оплаквания в жалбата, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и
правилно.
Предявен е иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ/отм./.
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени
нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани
на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в
жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
По
аргумент на противното основание от изчерпателно изброените хипотези в чл.125,
т.1 - 8 ЗДвП, в които службите за контрол на МВР посещават задължително мястото
на ПТП, следва да се приеме, че при ПТП с имуществени вреди и един участник,
същият няма задължение да уведомява
органите на МВР-КАТ, нито последните са длъжни да посещават мястото на произшествието
и да съставят съответен протокол. Наред с това, в чл.6, т.4 от Наредба № І3-41 от 12 януари 2009г. за
документите и реда за съставянето им при ПТП и реда за информиране между МВР,
КФН и Информационния център към Гаранционния фонд ясно се предвижда, че не се
посещават от органите на МВР - „Пътна полиция”, и не се съставят документи за
повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС. В този смисъл, законовият и
подзаконов нормативни актове не съдържат изрично
изискване всяко ПТП да бъде посещавано от служител на КАТ, което да е
придружено със съставяне на протокол за ПТП, а само ПТП-та, настъпили в
конкретни хипотези, различни от настоящата за попадане в необезопасена
неравност на пътя.
По принцип, протоколът за
ПТП не се ползва с обвързваща доказателствени сила на официален свидетелстващ
документ относно механизма на ПТП и причинно-следствената му връзка с
настъпилите вреди. В тази част протоколът не обективира изявления на
длъжностното лице-актосъставител за факти, осъществени пред него по смисъла на
чл.179, ал.1 ГПК, а само доказва какви изявления за механизма на ПТП е направил
пред него участника в пътния инцидент. Тези обстоятелства подлежат на пълно и
главно доказване, когато бъдат своевременно оспорени от насрещната страна.
Независимо че за процесния пътен инцидент няма представен протокол за ПТП, след
като съставянето му не е задължително съобразно чл.125 ЗДвП, обстоятелствата за
механизма на увреждането и причинната връзка с вредите могат да бъдат
установени с други доказателствени средства.
В тази връзка са декларация
и уведомление за щета, съставени от В.И.Г., собственик и водач на увредения автомобил,
застрахован по „ГО“ при ищеца З. „А.“ АД,
показанията на водача – свидетеля Г.и заключението на съдебно-автотехническата
експертиза. От съвпадащите данни по тези доказателствени средства се
установява, че на 01.05.2015г., при движение със скорост до 60 км.ч. по неравен
и павиран второстепенен път между гр. Нова Загора и гр. Твърдица, преди с.
Паничерево, в участък без павета и при управление в края на пътя, застрахованият
автомобил попада в разположена на пътната лента несигнализирана дупка, опираща
до стърчащ над нея бордюр, като в резултат настъпва удар и разрязване на предна
дясна гума. Вещото лице установява причинно-следствена връзка между механизма
на ПТП и причинените имуществени вреди.
Въззивният съд отчита
заинтересоваността на свидетеля от благоприятния за ищеца изход на делото.
Това, обаче не води до недопустимост на показанията по аргумент на противното, черпен
от чл.164 ГПК. Свидетелят е разпитан след предупреждение за наказателна
отговорност при лъжесвидетелстване. Показанията на заинтересован не следва да
се кредитират само, ако са опровергани или разколебани от противоречащи им преки
доказателствени средства, при извършена преценка по реда на чл.172 ГПК. След
като липсват други данни по делото в смисъл, различен от установения от
свидетеля, няма пречка да се възприемат показанията.
Релевантно е попадането на
автомобила в участък на неравност от пътното платно. При този доказан факт,
съдът намира, че щом пътната неравност не е била обезопасена и обозначена, не е
било възможно своевременното й възприятие, с оглед избягване на произшествието.
Налице е
условие, без което вредата не би настъпила при нормално стечение на
обстоятелствата.
Следва да се ангажира отговорността на ответника АПИ,
който на основание чл.48, ал.1, т.1, б. „б“ ПП на ЗП има задължение да
организира дейностите по поддържане на платното за движение на републикански
път в границите на села или селищни образования, каквато е настоящата хипотеза.
Искът по чл.213, ал.1 КЗ/отм./ е изцяло основателен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва
да се потвърди.
Въззиваемият на основание чл.78, ал.8 ГПК (ред. изм.
обн. ДВ бр. 8/24.01.2017г.) вр. чл.37, ал.1 ЗПП вр. чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащане на правната помощ има право на сумата 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 04.02.2021г., гр.д. 16892/20г., СРС, 78 с-в.
ОСЪЖДА Агенция „П.и.”, гр.София, бул. „******* да заплати на
З. „А.“ АД, *** сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.