РЕШЕНИЕ
№ 796
гр. Стара Загора, 11.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530100387 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове
както следва: с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит №
***************** като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи:
1/ чл. 3, ал. 1, т. 6 от договор за потребителски кредит № *************, 2/ чл.
18 от договор за потребителски кредит № *************
Ищцата А. С. Х. твърди, че с ответника „Кредирект“ ЕООД сключили
Договор за потребителски кредит №************* По силата на този
договор, последният е следвало да предостави заемни средства в размер на
2200,00 лева. Съгласно чл.3, ал.2, т.6 от Договора - годишният лихвен процент
на заема бил 47 %, а годишният процент на разходите 57,18 %. Видно от
извлечението – снимка дължимата вноска по кредита била в размер на 495,00
лв. на месец, срокът на договора 11 месеца. Ищцата заплатила 5 вноски по
1
495,00 лева на ответника, в общ размер на 2475,00 лева, а последният
претендирал и заплащане на още 6 вноски по 495,00 лева. С оглед на това
обстоятелство общо по кредита се дължали 5445,00 лева - сбор от главница,
възнаградителна лихва и неустойка за непредоставяне на поръчител.
Счита, че действително приложеният в кредитното правоотношение
годишен процент на разходите бил различен от този, който е посочен в
договора за кредит. Това е така, защото съгласно договора се дължала
„неустойка“ по смисъла на чл.18 от Договора за кредит в случай, че ищцата не
предостави в двудневен срок от подписване на съглашението поръчител или
банкова гаранция или предоставеното обезпечение не отговаря на поставените
от кредитодателя условия.
Кредитодателят, залагайки като клауза на чл.18 в договора за
потребителски кредит целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе
си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща
търговска практика създавал неравноправност, която благоприятства
Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя. С такава клауза в договора
„Кредирект“ ЕООД, с целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл.11
от ЗПК във връзка с чл.19 ЗПК във връзка с чл.22 ЗПК. Годишният процент на
разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от
факта, че съгласно чл.6, ал.2 от договора за потребителски кредит, ищцата
следвало да предостави в двудневен срок от сключването на съглашението,
обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна
проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на
посочените от кредитора условия, обезпечението под формата на банкова
гаранция или договор за поръчителство във връзка с процесния договор за
кредит, би могло да се ползва или в противен случай се дължала неустойка,
пропорционално към всяка вноска по кредита и отразена в погасителния план.
Поставените в чл. 6 условия, за да не се дължи неустойка били следните:
1/ да предостави като обезпечение безусловна банкова гаранция, издадена от
2
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за
кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за
плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва и
2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да
представи поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: 1. При един поръчител - осигурителният
доход следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната
работна заплата за страната; 2. При двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко
от два пъти минималната работна заплата за страната; 3. Да не е/са
поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; 4. Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които
е налице неизпълнение; 5. Да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 6. Да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен
документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по
кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР -
индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл.19, ал.1 и 2
ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Поради това счита, че
Договор за потребителски кредит №************* е нищожен Изложената
теза се потвърждава и от разпоредбата на чл.68г ЗЗП. Кумулирала се
месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежните вземания
нараствли значително. „Неизпълнението“ на задължението да се представи
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на конкретни условия вдигало
лихвеният процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази
„неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се
потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния
3
план по договора. Поради по-високия лихвен процент нараствала и
стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната
лихва е един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и
непосочен в чл.3, ал.2, т.4 от договора в действителния му размер, а това в
нарушение на изискванията на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК.
В случай, че съдът прецени, че договорът за кредит не е изцяло нищожен
и в условията на евентуалност, моли да постанови, че договорната лихва
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 ЗЗД. Видно от
съдържанието на договора, страните са уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 47 % годишно като съгласно чл.10, ал.2 от
ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а
според чл.9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото
съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми
на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят
максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична
лихва.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява
уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено
задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва,
определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай
задълженията по договора за кредит са необезпечени, но договорената лихва
надхвърля значително трикратния размер на законната лихва за
претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размера и -
нищожна.
В случай, че договорът не бил изцяло нищожен и в условията на
евентуалност, моли да се постанови, че уговорената неустойка в чл.18 от
Договор за потребителски кредит №1************* година е нищожна. С
така уговорената неустойка се цели единствено да се постигане
неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите
функции на неустойката, посочени в т.3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на
ОСГТК на ВКС. Последната е в размер от почти 1/2 от размера на целия
предоставен заем, като по никакъв начин уговорената неустойка не
4
обезщетява кредитора за претърпените от него вреди, нито служи за
обезпечение на задълженията по договора за кредит, а още по-малко го
санкционира, предвид факта, че няма увреждащо действие за кредитора към
момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
Договор за потребителски кредит №*************, сключен между
„Кредирект“ ЕООД и А. С. Х. е изцяло недействителен, поради противоречие
с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, евентуално са недействителни
клаузите на чл.3, ал.2, т.6 от Договор за потребителски кредит
№************* и чл.18 от Договор за потребителски кредит
№*************
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете - за
недействителност на посочения от него договор за кредит, за нищожност на
отделни клаузи от договора, както и за връщане на платени при липсващо
основание суми са неоснователни и недоказани.
Оспорва твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК.
Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му
параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Неоснователни и необосновани са и аргументите за нарушение на
изискванията за шрифт и форма. Отделно от това били покрити всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и
ал.2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята
на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получил подробна информация за желания от него кредитен продукт и е имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата договора,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още преди сключване на договора, без да е обвързан с
отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици -
заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от
договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай
5
че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия.
Оспорва твърденията за нарушение на принципа на добрите нрави. На
първо място, доводът, че конкретно съотношение между конкретно
възнаграждение по договор кредит и трикратния размер на законната лихва
противоречи на закона и основополагащи правни принципи, не можел да
намери основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на
противоречие с добрите нрави се преценява за всеки отделен случай като
меродавна за преценката е конкретната фактическа обстановка. Те не
представляват конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът,
че са нарушени не може да бъде изведен като императив за всеки случай, в
който договорно задължение има една конкретна стойност. На следващо
място, възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото време в закона е
установен максималният размер на ГПР. От това следва, че максималният
възможен размер на договорна лихва в правоотношение между потребител и
кредитодател е нормативно регулиран, макар и опосредено. Оспорва
твърденията за неравноправност на клаузи от договора. Твърди, че клаузите
отговарят на изискването за добросъвестност и не водели до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
случая не била налице нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП, като
едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя,
същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2023г. -
2024г. ищецът е сключил общо седем договора с ответното дружество. В
случая вместо да упражни по реда на чл.29 ЗПК, кредитополучателят по своя
инициатива е сключил още шест договора. Очевидно е, че при сключването на
всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията.
Заблуждаващата търговска практика представлявала такова поведение от
страна на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена
сделка, която не би сключил в противен случай. Кредитополучателят по своя
инициатива е сключил седем договора за кредит. Преценката за
неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги
6
започвала от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното
условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му
дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните
параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността
си с търговеца. При наличие на седем договора между страните не би могла да
е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и
липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото
потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.
Още при сключване на първия договор потребителят е бил информиран за
условията за ползване на продукта на търговеца предварително. Впоследствие
е сключил още седем договора. Моли за отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключен договор за потребителски кредит №
************* с предоставена заемна сума от 2200,00 лв. /така и писмено
доказателство, л. 6 от делото и писмено доказателство, л. 67-70 от делото/.
Съгласно договор за потребителски кредит № *************, сключен
между „Кредирект“ ЕООД и ищцата А. С. Х., страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 2200,00 лв., с фиксиран годишен лихвен
процент 50% и годишен процент на разходите /ГПР/ 62,8%, и начин на
връщане: 11 месечни вноски, с краен срок на погасяване – 13.01.2025 г. В чл.
7
18 от договора е предвидена неустойка в размер на 2522,17 лв. /т.е. общото
задължение по договора за кредит възлиза на 5429,26 лв./, а в чл. 3, ал. 4 от
договора изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР е включена
единствено договорната лихва /така изрично отговор на въпрос 1 от съдебно-
счетоводната експертиза/. От заключението на вещото лице по приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като
компетентно изготвена, се установява още, че по договор за потребителски
кредит № ************* при включване единствено на
възнаградителната/договорната лихва при определяне на ГПР, то той ще бъде
в реален размер от 62,8%, а при прибавяне на неустойката по чл. 18 от
договора за потребителски кредит ГПР щял да бъде 172,92 %. - така изрично
отговор на въпрос 1 и 2 от съдебно-счетоводната експертиза/.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Кредирект“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не
са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Кредирект“ ЕООД и ищцата са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит
№ ************* и заемната суми е била предоставена на ищцата.
Представеният по делото договор за кредит, установява възникналото заемно
правоотношение между кредитора „Кредирект“ ЕООД и ищцата, по силата на
което ищцата е получила сумата в размер на 2200,00 лева и се е задължила да
я върне, заедно с договорна лихва.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит № *************
като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Кредирект“ ЕООД и кредитополучателя – ищца,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 2200,00 лв., следва по
иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен.
8
В случая е налице договор за потребителски кредит. След като по
делото се установи възникналото облигационно правоотношение между
ищцата и ответника, предоставяне на заемната сума в размер на 2200,00 лв.,
следва да се прецени дали договорът е действителен както с оглед правните
възражения на ищеца, така и в изпълнение на служебните задължения за
преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с
потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и
чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ответникът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
9
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ответника като физическо лице му е предоставена „финансова
услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата
разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста
на ЗЗП, за които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която
разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания
аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на
ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр.
100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за
нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите,
произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските
договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на
такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването
на заповед за изпълнение. Дори още преди тези промени по отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния
характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори следва
е била налице категорично установена съдебна практика /решение №
23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., І т.о./, която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС
по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
Настоящият съд констатира, че процесният договор за кредит е нищожен
на две самостоятелни основания:
10
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
11
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения и то без значение дали в него се включва
единствено договорната лихва или и неустойката за недаване на
обезпечение, тъй като съгласно заключението на назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза в първия случай /при включване само на
договорната лихва/ размерът на ГПР е 62,8%, а във втория случай /при
включване на договорната лихва и неустойката/ е 172,92%., а и освен
всичко друго и в двата случая посочения ГПР надвишава 50%. Отделно
от това доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди
обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, при
което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер
съответно на 2522,17 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на
разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение №
1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г.,
решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на
Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в
които е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото
оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на
12
чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК /в случая
дори и само на това основание /като хипотетично се изключи коментар на
неустойката/ договорът е нищожен, защото ГПР при включване
единствено на договорната лихва също е 62,8%, т.е. повече от 50%/. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване
на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо
лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
13
подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения /дори установения от вещото
лице в договора размер на ГПР без неустойка е над тази стойност, а
именно 62,8%/. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта
на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на
други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на
посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
14
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до
различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената
неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети
вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично
задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда
за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането
на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа
на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
15
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес
от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв
кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит
показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира
неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи
допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката
е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена
по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по
договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни
вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи
сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка
за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане
в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
16
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително както сочи ответника, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК
при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира
неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а
именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други
задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност
за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в
договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за
връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При сключването
на процесния договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е
задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което
дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в
договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г.,
решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
17
на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената
неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй
като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с
оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумата за неустойката по договора не е
била включена в ГПР – така заключение на вещото лице /отговор на въпрос 2/,
както и представения му договор за кредит /вж. чл. 3, ал. 4/.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
18
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключения договор се явява изцяло нищожен. В частност в общото
задължение на ищеца се включва и задължението за неустойка по чл. 18 от
договора. Тази неустойка за непредставяне на обезпечение в определения срок
обаче не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР,
въпреки че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя, т.е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит
относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния
19
случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и
какво точно се включва в него, т.е. какви компоненти включва. В тази връзка,
според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка не попада в
посочените изключения, поради което е следвало да бъде включена в ГПР,
посочен в договора. На практика, касае се за реален ГПР по договора различен
от посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съд счита, че вписаните параметри не кореспондират
на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия
избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г.
на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение №
181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./.
Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008
г. относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в
българското право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на
Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва
всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не
включва тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със
съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на
потребителя. В настоящия случай в договора за кредит в противоречие с
изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита,
20
невключващ неустойката, което е оказало влияние върху точното изчисление
на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице
неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е
въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
21
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от
ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо
съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на
задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото
задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за
заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва /172,92%/, вкл. дори установения от в.л без включване на
неустойка размер от 62,8% е по-голям от петкратния размер на законната
лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката,
която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка
погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че договора за
22
кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая
следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част
от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски стойности, представляват
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява
да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната
съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е
формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така изцяло решение №
143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./.
Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не
променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само
общи принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение
№ 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно
която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на
евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на
процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със
закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищеца
основания.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
23
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали основните
договорки. Ето защо договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК,
поради което предявения установителен иск е основателен. С оглед горните
констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния
договор е недействителен, защото при сключването му не са спазени
горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22
ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр.
решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
Отделно от това размерът на неустойката за неизпълнение на
задължение 2522,17 лв. надвишава сумата по кредита /2200,00 лв./ и само
това е достатъчно, за да бъде обявена за нищожен договора за заем, като
неотговарящ нито на буквата на закона, нито на добрите нрави.
По предявените евентуални искове следва да се посочи, че доколкото бе
признато, че процесния договор за потребителски кредит е изцяло нищожен,
то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по
предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде прогласена
недействителността на клаузите за договорна лихва и неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
24
По разноските:
Разноски на ищцата – при уважаване на установителния иск, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е
претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение
определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално
представителство на ищцата по делото. Настоящият съд определя
адвокатското възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищцата е релевирала своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 73 от делото/,
в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е
материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът
25
оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да
се направи извод, че ищецът не е материално затруднен /в случая
доказателствената тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на
ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него
определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о.,
определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи,
че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е
въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Искането му за
извършване на служебни справки от съда не се споделя по изложени
съображения в определение № 121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение № 983/15.10.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение №
940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г.
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
26
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии и най-вече
практиката на Старозагорски окръжен съд по молби на „Сити кеш“ ООД с
27
въведени същите аргументи /самият ответник в молбите си дава примери
със „Сити кеш“ ООД/ обективирана в определение № 121/08.01.2025 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение №
983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г.,
определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
512/2024 г., определение № 138/29.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 760/2024 г., определение № 136/29.01.2025 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 17/2025 г., определение № 1077/04.11.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 592/2024 г., определение №
1069/31.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 591/2024 г.,
определение № 1244/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д.
№ 711/2024 г., определение № 1253/11.12.2024 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 708/2024 г., определение № 1025/23.10.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 544/2024 г., определение №
261/25.02.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 122/2025 г., /с
които е присъждано възнаграждение поне в размер на 480,00 лв. с ДДС, но не
по-ниско/ настоящият съдебен състав намира, че следва да посочи още веднъж
на ответника нееднократно приеманото от Старозагорски окръжен съд
състоящо се в следното: въззивният /бел. съдията докладчик/ съд намира, че
въпреки, че искането за събиране на доказателства за материалното състояние
на ищеца е направено още в отговора на исковата молба от ответника, съдът
правилно е отказал събирането им и отлагане на делото за събиране на
доказателства, които нямат връзка с предмета на спора.
Не на последно място трябва да се посочи, че така наведеното оплакване
за недобросъвестност на ищеца, касае субективното виждане на
жалбоподателя за наличие на злоупотреба с право при предявяване на
исковете, като установяването на това обстоятелство подлежи на изследване в
отделен процес. Следователно изложените доводи в този смисъл са и
неотносими към настоящото производство, в което искът е приет за допустимо
правно средство за защита и санкция /определение №142/01.04.2019 г. на ВКС
по ч.гр.д. № 951/2019 г., ІІІ г.о./.
В допълнение на изложеното от Старозагорски окръжен съд ще се
посочи, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение под
определения по-горе размер от 480,00 лв. с ДДС както желае ответника тъй
като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-малко
28
две причини за определяне на адвокатското възнаграждение в посочения
размер – 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба, а в
впоследствие сочи, че е налице ниска сложност на делото и 2/ самият
ответник сам сочи, че е напълно наясно със съдебната практика дела с
предмет договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е
страна и въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в
значителен обем, като впоследствие твърди, че делото не се отличавало с
фактическа и правна сложност.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищцата и сумата за
внесената държавна такса в размер на 217,80 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
************* като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл.
19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски кредит №
************* сключен между А. С. Х., ЕГН: ********** и постоянен адрес:
************* и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е,
ет. 5.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Кредирект“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на А. С. Х., ЕГН:
********** и постоянен адрес: ************* сумата от 217,80 лв. /двеста и
седемнадесет лева и осемдесет стотинки/ разноски за производството -
държавна такса.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е,
29
ет. 5 да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на Еднолично
адвокатско дружество „М.“, ЕИК: ********* и адрес: гр. Стара Загора, ул.
„Александър Батенберг“ № 28, ет. 5, офис 42, чрез управителя М. М.
адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС /четиристотин и
осемдесет лева/ за процесуално представителство на ищцата по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
30