№ 446
гр. Пещера, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ели Ас. Каменова
при участието на секретаря Севделина М. Пенчева
като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело №
20255240100474 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Е. Л. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес: ******* чрез адв. Д. М. от АК – Пловдив,
против „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на Управление гр. София, кв. Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53
Е, вх. В, представлявано винаги от двама управители: Светослав Николаев
Николов, Цветелина Георгиева Станева, Ярослав Кжищоф Чулак, с която е
предявен главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да заплати на ищеца Е. Л. Д.
сумата в размер на 1329.32,00 лв. (след допуснато с Определение от
16.09.2025 г. изменение на иска, по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, чрез
увеличаване на неговия размер от 1000,00 лв. на 1329.32 лв.) –
представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за
потребителски кредит № 40013942102 от 06.12.2022 г., ведно със законната
лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 23.04.2025 г. до окончателното изплащане на вземането,
съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 55, ал. 1
от ЗЗД за осъждане на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да
заплати на ищеца Е. Л. Д. сумата в размер на 809,52 лв. (след допуснато с
Определение от 16.09.2025 г. изменение на иска, по реда на чл. 214, ал. 1 от
ГПК, чрез намаляване на неговия размер от 900,00 лв. на 809,52 лв.) –
представляваща недължимо заплатена сума по недействителни допълнителни
услуги „Фаст" и „Флекси" по Договор за потребителски кредит №
40013942102 от 06.12.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.04.2025 г.
до окончателното изплащане на вземането.
1
В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит №
40013942102 от 06.12.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца кредит в размер на 2500,00 лв., срещу задължението на ищеца да върне
на ответника сума в размер на 6416,92 лв. при срок на кредита от 24 вноски.
Допълва се, че съгласно сключеният договор ищецът трябва да заплати
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2750,00
лв.
Ищецът излага твърдения, че процесният договор е нищожен на
основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от
ЗПК. Счита, че са налице специалните основания за нищожност по чл. 22 във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, доколкото в договора не са посочени условията
за прилагане на годишния лихвен процент, като освен това поддържа, че
липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за срока на
договора или е променлив. Наред с това сочи, че нито в договора, нито в
погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от заемодателя. Твърди, че тази
неяснота съществено ограничава правата на ищеца и е основание за
недействителност на целия договор.
На следващо място претендира нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, доколкото от договора не става ясно какви разходи са
включени в посочения ГПР от 41,00 %. Счита, че доколкото събирането на
разходи за допълнителни услуги в размер на 3150,00 лв. е част от дейността по
управление на кредита, то същите следва да са включени в годишния процент
на разходите, за да не се стигне до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Допълва, че поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответства
на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. В
този смисъл счита, че доколкото не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, то на основание чл. 22 от ЗПК целият договор следва да бъде
прогласен за недействителен.
Освен това излага твърдения за нищожност на клаузата, която
предвижда заплащането на възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги „фаст" и „флекси" на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във
вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Счита, че с така уговорената клауза
се нарушават основни принципи на добросъвестността и справедливостта,
чието предназначение е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Поддържа, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по
смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не
еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на
2
кредитора.
На следващо място счита, че допълнителните услуги в процесния
договор представляват по своята същност "такси за усвояване и управление на
кредита", за които разпоредбата на чл. 10а от ЗПК изрично предвижда забрана
за заплащане на такси и комисионни.
Освен това твърди, че така уговорената клауза, която предвижда
заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е
нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла
на чл. 143 от ЗЗП, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително
възнаграждение за кредитора в размер близък до размера на отпуснатия
кредит. Сочи, че основната цел на така уговорената клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя
чрез увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Счита, че е налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните
услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС№426/2014 г.
По изложените съображения ищецът моли за уважаване на предявените
искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени
искания. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД.
На първо място поддържа, че при сключване на процесния договор за
кредит са спазени всички императивни изисквания на ЗПК, като се съдържа и
информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл.11 ЗПК - посочен е годишният
лихвен процент - 41.00 %, посочен е и размера на ГПР - 49.07 %. Сочи за
безспорно, че посоченият годишен лихвен процент е фиксиран, като не е
предвидена възможност за промяната му.
Намира за неоснователни твърденията на ищeца, че възнаграждението за
предоставени допълнителни услуги е следвало да са включени в ГПР, като по
този начин се надхвърлял допустимият размер на разходи по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Освен това, счита, че с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и
да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с
които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и
недействителност на целия договор за кредит.
На следващо място намира за неправилни доводите на ищеца, че с
уговарянето на допълнителните услуги „Фаст" и „Флекси" се цели
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК тъй като възнаграждението
по същите представлява скрит разход за кредитора. В този смисъл излага
доводи, че размерът на възнаграждението по допълнителните услуги не следва
да се включва в размера на ГПК, доколкото същите не представляват „общ
разход по кредита“ съгласно дефиницията, дадена в пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
3
Поддържа, че стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в
процесния случай, не е задължителен разход, а се заплаща само ако
потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за
процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако
кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в
случая.
Освен това излага доводи, че неправилното посочване на годишния
процент на разходите, дори такова да е налице, а не е в конкретния случай, не
може и не трябва да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-
тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит.
Поддържа, че надлежното изброяване и включване в договора за кредит
както на годишния процент на разходите, така и на всички други плащания,
каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги, като сумите на
вноските са записани както месечно, така и общо за целия кредит, не би могло
да бъде подвеждащо или неясно за потребителя, поради което същият следва
да се счита за надлежно информиран по отношение на всички параметри на
кредита.
Намира, че от формулираните клаузи и от съдържанието на договора
става ясно, че още към момента на сключването му, потребителят е бил
уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. В тази насока оборва твърдението, че в отношенията между страните е
налице заблуждаваща търговска практика от страна на дружеството-ответник.
Поддържа, че закупените от ищеца допълнителни услуги не
противоречат на добрите нрави. Същите са уговорени между страните по
договора в съответствие с принципа на свободата на договаряне, съгласно
който кредиторът е предложил, а ищецът е поискал и закупил тези
допълнителни услуги. Още повече, че на ищеца е предоставена преддоговорна
информация, в която ясно са дефинирани както услугите, така и тяхната цена,
като ищецът е преценил, че е съгласен с тази цена още на преддоговорния
етап, заявил е пред кредитора в искането за отпускане на кредит, че желае да
се възползва от тези допълнителни услуги.
В обобщение сочи, че намира за неоснователни твърденията на ищеца,
че посоченият в договора за кредит размер на ГПР не е действително
прилагания от кредитора в кредитното отношение и представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал. 1 и ал.2 от ЗЗП, с
което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които ще прави по обслужването на заема. Счита, че допълнителните услуги,
уговорени между страните по договора за кредит, представляват и предлагани
само от конкретния кредитор и не следва уговореното за тях възнаграждение
да се включва при изчисляване на ГПР, именно защото би въвело в
заблуждение потребителя относно разхода по кредита.
Поддържа, че процесното кредитно правоотношение, възникнало между
страните, отговаря на формалните изисквания за действителност, установени
4
в ЗПК, поради което твърденията на ищеца, че целия договор за
потребителски кредит е недействителен, както и отделни негови клаузи, са
неоснователни.
Освен това твърди, че дори да се приеме, че има нарушение - неточно
посочване на годишния процент на разходите, то не е толкова съществено, че
да доведе до недействителност на целия договор. Изтъква, че в такава
хипотеза приложение следва да намери разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. В
този смисъл твърди, че клаузата за допълнителна услуга не съставлява част от
основния предмет на договора за кредит, поради което договорът за кредит
може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от клаузата за
допълнителна услуга, дори в случай, че има основание за недействителност на
тази клауза.
По отношение на осъдителния иск за сумата от 900,00 лв. ответникът
заявява, че кредита не е заплатена сума в размер на 900.00 лева по
допълнителни услуги „Фаст" и „Флески", както се твърди в исковата молба.
Сочи, че кредитът е усвоен на 07.11.2022 г. и е предсрочно погасен по молба
на ищеца на 03.07.2023 г., като е приключен с вътрешно рефинансиране.
Поддържа, че всички задължения по кредита дължими към датата на
предсрочно погасяване на кредита са погасени и кредитът е приключен, а не
задълженията в размера, уговорен между страните в договора за кредит.
Ответникът сочи, че платената сума по кредита е в размер на 3829.65
лева и с нея са погасени следните задължения: погасена главница: 2500.00
лева; погасена възнаградителна лихва: 519.80 лева; погасено по допълнителни
услуги „Фаст" и „Флекси": 809.52 лева, от които по Фаст: 294.38 лева и по
Флекси: 515.14 лева; погасени лихви за забава: 0.33 лева.
По изложените съображения ответникът „моли съда да постанови
решение, с което да бъде отхвърлен предявения срещу него иск. Ангажира
писмени доказателства. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на насрещно претендираното адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът Е. Д., редовно призован, не се
явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпило
писмено становище от адв. Д. М., с което поддържа исковата молба, моли за
отмяна на назначената съдебно-икономическа експертиза, прави изменение на
размера на главния и на евентуално предявения иск, оспорва отговора на
исковата молба и моли за уважаване на главния иск. Претендира разноски и
адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ответникът „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба от 12.09.2025 г. моли за отлагане на делото, поради
неизготвяне на заключение по допуснатата експертиза. В предоставения от
съда срок за писмени бележки по делото, такива не са депозирани.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
5
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
за осъждане на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да заплати на
ищеца сумата в размер на 1329,32 лв. – представляваща недължимо платена
сума по недействителен Договор за потребителски кредит № 40013942102 от
06.12.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 23.04.2025 г. до окончателното
изплащане на вземането.
При условията на евентуалност е предявен осъдителен иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД да заплати на ищеца сумата в размер на 809,52 лв. –
представляваща недължимо заплатена сума по недействителни допълнителни
услуги „Фаст" и „Флекси" по Договор за потребителски кредит №
40013942102 от 06.12.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.04.2025 г.
до окончателното изплащане на вземането.
В тежест на ищеца по главния иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, че е заплатил процесната сума по
сключения между страните Договор за потребителски кредит № 40013942102
от 06.12.2022 г., че тази сума е постъпила в патримониума на ответника
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, че това разместване на блага от
имуществото на ищцата в имуществото на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД в частта относно процесната сума по Договора за
потребителски кредит е без правно основание, т.е. без да е бил налице годен
юридически факт.
В тежест на ответника по главния иск „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД е да докаже, че процесната сума е заплатена на валидно правно
основание - действителен договор за кредит, който съдържа всички
необходими реквизити според изискванията на ЗПК и отговаря на
императивните правни норми.
Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищецът
Е. Л. Д. и ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е сключен Договор
за потребителски кредит № 40013942102 от 06.12.2022 г., по силата на който
ответникът „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е предоставил на ищецa Е. Л.
Д. сумата от 2500,00 лв., която е изцяло усвоена от ищцата, както и че
договореното между страните възнаграждение за закупени допълнителни
услуги „Фаст" и „Флески" не е включено в ГПР по този Договор за кредит.
С оглед признанието на ответника в отговора на исковата молба и
становището на ищеца преди първото по ред съдебно заседание съдът е
обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че по
процесния договор ищецът е заплатил на ответника следните суми: 2500,00
лв. за главница, 519,80 лв. за договорна лихва и 809,52 лв. за допълнителни
6
услуги.
Обстоятелството, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит се установява и от представения по делото като
писмено доказателство Договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ
Стандарт № 40013942102 от 06.12.2022 г.
От сключения между страните договор за потребителски кредит се
установява, че е уговорен кредит в размер на 2500,00 лв. при годишен лихвен
процент от 41,00 % и годишен процент на разходите – 49,07 %. Установява се
още, че ищецът е закупил и две допълнителни услуги „Фаст" и „Флески", като
заедно с тях крайната сума, която Е. Д. е следвало да върне е в размер на
6416,92 лв. за срок на договора от 24 месеца.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД представлява финансова институции по смисъла
на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които
не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Обстоятелството, че дружеството предоставя кредити, го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.
С оглед посочените обстоятелства, които се признават от страните и не е
налице спор по отношение на тях, съдът намира, че следва да концентрира
спора по делото по наведените възражения за нищожност на договора за
кредит. В това отношение съдът приема следното:
Сключеният между страните договор по своята същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
В т. VI от сключения между страните договор за потребителски кредит е
посочено, че възнаграждението за закупената допълнителна незадължителна
услуга става изискуемо с подписването на договора, но се разсрочва за срока
на договора на равни месечни вноски и се добавя към месечните вноски за
погасяване на кредита.
Не е спорно между страните, че допълнителните услуги „Фаст“ и
„Флески“ предоставят възможност на потребителя да получи приоритетно
разглеждане на искането си за отпускане на кредит, както и да има
възможност да отлага плащането на вноски, да плаща вноски в намален
размер и да може да променя падежната си дата.
При извършената проверка настоящата инстанция, като съобрази в какво
се изразяват предоставените допълнителни услуги, намира, че клаузата от
сключения между страните Договор за потребителски кредит ПРОФИ
КРЕДИТ Стандарт № 40013942102 от 06.12.2022 г., с която е уговорено
заплащането им, е неравноправна. Дефиницията за неравноправна клауза в
договор сключен с потребител се съдържа в разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от
7
ЗЗП, към която изрично препраща чл. 24 от ЗПК и гласи следното: всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като за неравноправните клаузи в
договорите, съдът следи служебно. В чл. 146, ал. 1 от ЗЗП е регламентирано,
че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. А по арг. от чл. 146, ал. 2 от ЗЗП се приема, че клаузите по
сключените договори не са индивидуално уговорени, когато те са
предварително изготвени от доставчика, поради което потребителят не е имал
възможност да влияе върху тяхното съдържание. Законодателната
регламентация по този въпрос е в съответствие и с Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на
ЗЗП. С посочената клауза е уговорено, че срещу заплащане на възнаграждение
за допълнителни незадължителни услуги, кредитополучателят може да се
ползва от различни привилегии - приритетно разлгеждане на искането му за
кредит и възможност едностранно да променя погасителния си план, но при
условия, поставени от кредитора. В процесния случай неравноправният
характер на посочената клауза произтича от липсата на еквивалентност между
поетото задължение за заплащане на възнаграждения по допълнителни услуги
и поетите ангажименти от страна на кредитора, тъй като предоставянето на
изброените по - горе привилегии не е обусловено от настъпване на
предвидени в договора условия, а зависи единствено от волята на кредитора.
Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна - чл. 143, т. 3 и чл.
146, ал. 1 от ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК урежда възможността кредиторът
да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, а ал. 2 на същата разпоредба
въвежда забрана кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Доколкото искането
за отпускане кредит представлява елемент от фактическия състав по
сключване на договора за кредит, то услугата по разглеждането му от
кредитора представлява необходимо условие за отпускането и усвояването на
кредита и не би могла да се квалифицира за "допълнителни услуги" по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, за която дейност е предоставена законова
възможност кредиторът да събира допълнителни такси. В действителност
уговорената такса не се дължи за предоставяне на каквато и да било услуга, а
за разглеждане на подаденото искане чрез извършване на оценка на
кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 и сл. от ЗПК, която
дейност законът възлага като преддоговорно задължение на кредитора и за
чието извършване законът не урежда събиране на допълнителна такса извън
възнаграждението на кредитора по договора за кредит. От друга страна,
аргумент за неравноправния характер на претендираното възнаграждение за
8
допълнителната услуга „Флекси" от потребителя, е и това, че същото е
предварително дължимо без значение дали услугата ще бъде използвана по
време на действието на сключения между страните договор за потребителски
кредит. Подобно договаряне е в противоречие с изискването за
добросъвестност, в съответствие с което потребителят следва да заплати такса
за реалното ползване на определена услуга, и неминуемо води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитодателя и потребителя.
От изложеното дотук се налага изводът, че уговорката за заплащане на такси
за приоритетно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем и за
промяна в погасителния план се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143
от ЗЗП, респ. нищожни, като противоречащи не само на добрите нрави, но и
на императивните правни норми - разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - ал. 4 от ЗПК.
В обобщение следва да се посочи, че клаузите, с които е уговорено
възнаграждение срещу предоставяне на допълнителни услуги „Фаст" и
„Флески" касаят действия по усвояване (по отношение на приоритетното
разглеждане и изплащане на сумата по кредита) и управление (по отношение
на възможността за промяна на погасителния план) на кредита, за които
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и
комисиони от кредитора. От това следва изводът, че вземанията по посочените
услуги са уговорени с цел обогатяване на кредитодателя чрез заобикаляне на
императивни правни норми и получаване на допълнително възнаграждение в
противоречие с добрите нрави и в нарушение на принципите на
добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските отношения.
Освен това така уговореното възнаграждение за допълнителни услуги
представлява скрита добавка към възнаградителна лихва - този извод се
подкрепя и от начина на изплащане на възнагражденията за допълнителни
услуги „Фаст" и „Флески" - същите от самото начало са разсрочени и
включени в месечните погасителни вноски. По този начин възнаграждението
за допълнителни услуги реално увеличава печалбата на кредитора, защото при
плащането на всички задължения се получават още едно допълнително
възнаграждение. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за
възнаграждение за допълнителни услуги е следвало да се включи и отчете при
изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума реално
представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. В контекста
на дадената дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, при
9
включването на възнаграждението за допълнителните услуги към разходите
по кредита, то ГПР по договора неминуемо би прехвърлил законоустановения
лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. Видно от погасителния план общият размер на дължимото
възнаграждение за допълнителни услуги възлиза на сумата от 2750,00 лв.,
разсрочена на 24 месечни вноски по 114,59 лв., от което е видно, че размерът
на възнаграждението по допълнителните услуги дори надвишава размера на
отпуснатия заем - 2500,00 лв. Тоест в рамките на 24 месеца заемателят е
следвало да възстанови сума в общ размер на 6416,92 лв. при отпуснат и
усвоен заем в размер на 2500,00 лв. или повече от двойно повече от
получената в заем сума. В този смисъл посоченият в договора годишен
процент на разходите от 49,07 % не отговаря на действителния и в него следва
да се включат и сумите за дължимото възнаграждение за допълнителни
услуги, при което действителният размер на ГПР би прехвърлил
законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на
размера на годишния процент на оскъпяване на кредита представлява частна
хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя,
последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за
предоставения му финансов ресурс. Освен това невключването на вземането
за възнаграждение за допълнителни услуги към разходите по договора следва
да се окачестви и като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, доколкото подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а по
силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
В процесния случай умишленото невключване на вземането за
възнаграждение за допълнителни услуги в ГПР по Договора за заем обуславя
санкцията по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно недействителност
на целия Договор за потребителски кредит.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
При това положение и доколкото сключеният между страните договор за
потребителски кредит е нищожен, т.е. не поражда права и задължения за
страните извън задължението на заемополучателя да върне главницата
/чистата стойност на кредита/, то сумите, заплатени от ищеца за погасяване на
други задължения по договора, извън задължението му да погаси главницата,
10
са били недължимо платени поради липса на основание.
С оглед недействителността на договора за потребителски кредит и
предвид отделеното за безспорно, че ищецът е погасил изцяло задължението
си към ответника, като е заплатил сумата в размер на 3829,65 лв., от която:
сумата в размер на 2500,00 лв. за погасяване на главница, сумата в размер на
519,80 лв. - за погасяване на договорна възнаградителна лихва и сумата от
809,52 лв. - за погасяване на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, то
сумата в общ размер на 1329,32 лв. се явява заплатена без наличие на валидно
правно основание за това, поради което предявеният срещу „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД осъдителен иск се явява основателен и като такъв следва
да бъде уважен.
Като законна последица от уважаване на осъдителния иск по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД следва да бъде присъдена и законната лихва върху процесната
сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.04.2025 г.
до окончателното изплащане на вземането, каквото искане изрично е
направено в исковата молба.
При този изход на правния спор по предявения от ищеца главен иск,
съдът намира, че не следва да се произнася по предявения от него евентуален
осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер
на 809,52 лв. – представляваща недължимо заплатена сума по недействителни
допълнителни услуги „Фаст" и „Флекси" по процесния договор, тъй като не е
сбъднало необходимото вътрешнопроцесуално условие за това - отхвърляне
на главния иск за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на
1329,32 лв. – представляваща недължимо платена сума по недействителен
Договор за потребителски кредит № 40013942102 от 06.12.2022 г.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има ищецът.
В полза на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените от него разноски за заплатена държавна такса в размер
на 53,18 лв.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно
който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от
Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, накратко наричана
Наредбата. От адвокат Д. М. е представен списък с разноски, с който
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 520 лв. с
влк. ДДС. От представеното по делото удостоверение за регистрация по ЗДДС
(л. 48 от делото) се установява, че процесуалният представител на ищеца - адв.
Д. М. е регистриран по ЗДДС. При присъждане на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по
ЗДДС, дължимото възнаграждение следва съгласно §2а от ДР на Наредбата да
включва ДДС, като дължимият ДДС се начислява върху възнаграждението по
11
наредбата и се счита за неразделна част от дължимото адвокатско
възнаграждение, като в този смисъл е и трайната практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 50079/30.01.2024 г. по т.д. № 1300/2022 г. на ВКС,
II т.о., Определение № 2600/19.09.2023 г. по гр.д. № 4236/2022 г. на ВКС, III
г.о., Определение № 50161/15.06.2023 г. по гр.д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г.о.,
Определение № 50093/11.05.2023 г. по т.д. № 1638/2021 г. на ВКС, III т.о.
Определение № 50139/10.05.2023 г. по гр.д. № 5156/2021 г. на ВКС, III г.о.
Определение № 791/20.04.2023 г. по к.гр.д. № 3649/2022 г. на ВКС, I г.о.
От процесуалния представител на ответника е направено възражение за
прекомерност на размера на претендираното адвокатско възнаграждение, като
по така релевираното възражение за прекомерност на размера на
претендираното адвокатско възнаграждение, настоящата инстанция намира
следното:
По въпроса за размера на адвокатските възнаграждения, които се
определят съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, към която
препраща и разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е налице практика на Съда на
Европейския съюз, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22,
с което е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да
се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
В посоченото решение е прието още, че национална уредба, съгласно която, от
една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от
ДФЕС. Посочено е също, че при наличие на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани
от посочената национална правна уредба.
От така приетото в решението на СЕС, което съобразно чл. 633 от ГПК е
задължително за съдилищата, следва, че при определяне размера на
адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът действително не е
обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. на
ВАдвС, респ. - от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което
препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната
фактическа и правна сложност на делото, съответно - положения от адвоката
труд за осъществяването на защитата по това дело (аргум. и от чл. 78, ал. 5 от
ГПК, предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК).
В случая настоящият съдебен състав счита, че за реално положения труд
от страна на пълномощника на ищцата и предвид защитавания материален
интерес по делото, в полза на адв. Павлов следва да бъде присъдено
12
адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с вкл. ДДС за осъществено
процесуално представителство по предявения осъдителен иск. При
определяне на посочения размер настоящата инстанция съобрази, че делото не
се отличава с фактическа и правна сложност, като предоставената правна
помощ се е изразила в изготвяне и завеждане на искова молба и депозиране на
писмено становище по хода и по същество на делото, което е приключено в
едно съдебно заседание, проведено без личното явяване на страните и техните
представители. При това положение така присъденото възнаграждение в
размер на 480,00 лв. с вкл. ДДС за процесуално представителство по
предявения иск, съдът счита за справедливо и кореспондиращо с действително
положения от адвоката труд по делото, при съобразяване и с обстоятелството,
че същото е резултат на осъществена
висококвалифицирана дейност и определяне на по- нисък размер от посочения
ще е израз на обезценяването й.
Мотивиран от гореизложеното,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, ж.к. Мотописта, бул.
„България" № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на Е. Л. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Пещера, *********, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 1329,32 лв. (хиляда триста двадесет и
девет лева и тридесет и две стотинки), представляваща недължимо платена
сума по недействителен Договор за потребителски кредит № 40013942102 от
06.12.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 23.04.2025 г. до окончателното
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, ж.к. Мотописта, бул.
„България" № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на Е. Л. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес: ******* на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата в размер на 53,18 лв. (петдесет и три лева и осемнадесет стотинки) -
разноски за държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, ж.к. Мотописта, бул.
„България" № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. В. М. от АК -
Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Парк Отдих и Култура“ № 3Б, ет. 2, ап. 5,
сумата в размер на 480,00 лв. (четиристотин и осемдест лева) с вкл. ДДС -
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
13
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
14