Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 07. 10. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и осми април две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 9216 по описа на Софийския
градски съд за 2019 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на
постъпила въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство Д.Д.И. с ЕГН **********
и Н.К.М. с ЕГН **********, и двете със
съдебен адрес ***, офис – партер (въззивници),
чрез процесуалния представител адвокат Й.Й. срещу решение № 85610, постановено на 05. 04. 2019 г. от Софийския районен
съд, 159-и състав, по гр.
д. № 10967 по описа
за 2018 г. (обжалвано решение).
С обжалваното решение районният съд изцяло е
отхвърлил искове с правно основание чл. 59 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД) за сумата от 20 000 лева – обезщетение за лишаване от
ползването на трансформаторен пост.
Въззивниците твърдят, че обжалваното
решение е неправилно и необосновано, постановено
в нарушение с материалния закон и при допуснато от съда процесуално нарушение.
Заявяват, че първоинстанционния съд не е обсъдил в
цялост събраните по делото доказателства. Поддържат, че трафопостът, който се
намира в сграда или поземлен имот, собственост на трето лице, различно от енергопреносното или енергоразпределителното
дружество, е собственост на това трето лице. Изразяват мнение, че когато
обектът функционира като трафопост (съвкупност от сграда и съоръжения), за
достъпа до обекта енергийното предприятие дължи обезщетение съгласно чл. 117,
ал. 7 от Закона за енергетиката (ЗЕ), определено по специална методика, приета
от ДКЕВР. Твърдят, че са закупили процесния енергиен
обект – трафопост, както и че не са сключвали договор по чл. 117 ЗЕ с „Ч.Р.Б.“
АД, поради което им се дължи обезщетение по чл. 59 ЗЗД, изчислено по приетата
от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на
електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен
газ. Отричат енергийното предприятие да им е заплащало цената за достъп. Заявяват,
че първоинстанционния съд е допуснал процесуално
нарушение, като не е обсъдил повторната съдебна експертиза. Освен това в
заключението на вещото лице по нея липсвала оценка, изготвена по методиката.
Твърдят, че при изготвянето на първоначалната експертиза вещото лице е следвало
да има предвид балансовата стойност на трафопоста. Искат от въззивния
съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендират сторените в двете инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника в първоинстанционното производство
“Ч.Р.Б.” АД, ЕИК*********,
седалище и адрес на управление *** Бизнес Център (въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител юрисконсулт Л.Й.. Оспорва въззивната жалба.
Твърди, че обжалваното решение е допустимо, законосъобразно, правилно и
обосновано. Поддържа, че не са налице елементите от фактическия състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Оспорва праводателят
на ищците да е бил собственик, съответно отрича ищците да са придобили
собствеността върху процесния трафопост. Твърди, че процесният трафопост е бил изграден в периода 1965 г. –
1985 г. и че от него се захранват 111 потребители. Развива доводи, че с
изграждането на трафопоста той е станал държавна собственост, поради което
правилно районният съд е приел, че праводателят на
ищците не е могъл да им прехвърли собствеността върху него. Твърди, че
електротехническо съоръжение може да бъде придобито само от юридическо лице,
което е получило лицензия за пренос или разпределение на електрическа енергия
по чл. 40 ЗЕЕЕ (отм.). Във връзка с доводите, че районният съд не е обсъдил
повторната съдебно-техническа експертиза поддържа, че при липса на една
предпоставка от фактическия състав на неоснователното обогатяване съдът не
дължи произнасяне по размера на твърдяното обедняване. За пълнота добавя, че
вещото лице по първоначалната експертиза правилно е взело предвид
действителните разходи, а не предполагаемите, след като се претендира
обезщетение на минал период. Заявява, че то (въззиваемото
дружество – ответник) е собственик на процесния
трафопост въз основа на правоприемство и
преобразуване. Иска от въззивния съд да отхвърли
жалбата. Претендира сторените в настоящото производство разноски.
Софийският градски съд, след като доводите на
страните и събраните от първоинстанционния съд
доказателства, направи
следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовани лица чрез надлежно
упълномощен процесуален представител. Представен е документ за внесена
държавна такса в необходимия размер. Следователно жалбата е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно и допустимо.
Относно правилността му приема следното.
Предмет на делото са субективно
съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Правопораждащият
фактически състав обема следните елементи: 1) обедняване, настъпило в имущественоправните сфери на ищците (въззивниците);
2) обогатяване, настъпило в имущественоправната сфера
на ответното (въззиваемото) дружество; 3) наличието
на връзка между обедняването и обогатяването; 4) липсата на основание за
настъпването на свързаното обедняване и обогатяване. В тежест на ищците (въззивниците) е да установят при условията на пълно и
главно доказване първите три елемента от фактическия състав (тяхното
обедняване, обогатяването на насрещната страна и наличието на връзка между
обедняването и обогатяването). При успешното провеждане на пълно и главно
доказване на тези елементи от правопораждащия
фактически състав, в тежест на ответното (въззиваемото)
дружество е да докаже наличието на основание за имущественото разместване.
Спорът е свързан с функциониращ трансформаторен
пост, обозначен като сграда № 01, с площ от 8 кв. м., находяща
се в поземлен имот № 090020, целият с площ от 0, 058 дка, при съседи на
поземления имот: имот № 023004 – на наследници на Д.Т.
К., кад. № 023098 – полски път (процесен
трансформаторен пост). Имотите се намират в землището на село Соволяново, община Кюстендил. Претендираното
от ищците-въззивници обезщетение е за периода от 30.
01. 2013 г. до 15. 02. 2018 г., датата на предявяването на иска (процесен период).
Основателността на предявените искове се
обуславя от обстоятелството дали въззивниците
(ищците) са собственици на процесния трансформаторен
пост. Това е и основният спорен въпрос между страните.
По делото е представен акт за държавна
собственост № 3660 от 04. 01. 1996 г., според който Трафопост „ТКЗС Соволяно“ е
построен през 1965 г. (л. 31 от делото на районния съд). Правилно районният съд
е приел, че актът за държавна собственост се отнася до процесния
трансформаторен пост. Това се потвърждава от констатациите на вещото лице по
първоначалната съдебно-техническа експертиза, което е посетило процесния трансформаторен пост на място. Вещото лице по
цитираната експертиза също така е констатирало, че трафопостове като процесния са били изграждани до 1985 г. – 1988 г., след което
са били заменени с други видове. При това положение следва да се приеме за
установено, че процесният трансформаторен пост е бил
построен през 1965 г.
Съгласно действалото през 1965 г.
законодателство енергийните източници и всички съоръжения на производството,
пренос и разпределение на енергията, както и електропромишлеността,
са държавна общонародна собственост (чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството, обн. „ДВ“,
бр. 71 от 1948 г.). При действието на Закона за електростопанството
(обн. „ДВ“, бр. 95 от 1975 г.) трансформаторните
постове като елементи от електрическата мрежа са държавна собственост: чл. 2,
ал. 1 във връзка с пар. 3 от Допълнителните
разпоредби към цитирания закон. От една страна, по делото да има данни, че процесният трансформаторен пост е бил построен на
територията на трудово-кооперативното земеделско стопанство в землището на село
Соволяно (ТКЗС „Драговщица“). Чл. 3 от Закона за електростопанството (обн. 1948
г.) предвижда възможност държавата да преотстъпи на обществените организации –
кооперации строежа и експлоатацията на енергийни обекти от местно значение или
за собствени нужди, а чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството
(обн. 1975 г.) предвижда възможност за кооперативните
обществени организации да придобиват и притежават електрически мрежи
(следователно и трансформаторни постове) за задоволяване на собствените си
нужди от електрическа енергия, но при условие, че е налице разрешение от
Асоциация „Енергетика“. В настоящия случай по делото липсват каквито и да е
данни за преотстъпване от държавата на ТКЗС „Драговщица“
по чл. 3, ал. 1 от Закона за електростопанството (обн. 1948 г.), съответно за разрешение от Асоциация
„Енергетика“ по чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството
(обн. 1975 г.). При това положение съдът трябва да
приеме, че процесният трансформаторен пост е бил
държавна собственост, съответно че той не е бил собственост на ТКЗС „Драговщица“.
Ищците (въззивниците)
не са представили договор за покупко-продажбата на процесния
трансформаторен пост, сключен между ТКЗС „Драговщица“
– в ликвидация и праводателя им „Х.Х.М.“ ООД, ЕИК *********. От друга страна, те са
представили констативен нотариален акт № 19, том III,
дело 1046/1994 г. по описа наА.Т., нотариус при
Кюстендилския районен съд, с който М.К.И., президент на фирма „МКИ“, е признат
за собственик на процесния трансформаторен пост въз
основа на представени документи (л. 96). В нотариалния акт е записано, че
фирмата е закупила процесния трансформаторен пост и
други недвижими имоти въз основа на законно проведен търг от ТКЗС „Драговщица“ – в ликвидация. Не са представени
доказателства, че „Х.Х.М.“ ООД е правоприемник на
фирма „МКИ“ или че фирма „МКИ“ е променила наименованието си на „Х.Х.М.“. Дори и да можеше да се приеме обаче, че тъкмо „Х.Х.М.“ ООД или негов праводател е
сключил договор за покупко-продажба на процесния
функциониращ трансформаторен пост с ТКЗС „Драговщица“,
този договор няма как да е породил вещно-прехвърлително
действие относно трансформаторния пост. По изложените вече съображения съдът
прие, че процесният функциониращ трансформаторен пост
е бил държавна собственост, а не собственост на ТКЗС „Драговщица“.
Следователно праводателят на ищците (въззивниците) „Х.Х.М.“ ООД не е
придобил правото на собственост върху процесния
функциониращ трансформаторен пост.
При това положение нотариалният акт за
продажба на недвижими имоти № 45, том I, рег. № 0336,
дело № 38/2013 г. не е породил вещно-прехвърлително
действие относно процесния функциониращ
трансформаторен пост. Ищците (въззивниците) не са
придобили правото на собственост върху него от „Х.Х.М.“
ООД. След като ищците (въззивниците) не са придобили
правото на собственост върху процесния функциониращ
трафопост, то те не са били лишени от ползването му и не е настъпило обедняване
в имущественоправните им сфери. Следователно
предявените от тях субективно съединени искове са изцяло неоснователни. Затова
и съдът не следва да обсъжда размера на дължимото обезщетение.
Възражението на въззивниците,
че процесният функциониращ трансформаторен пост е
тяхна собственост, понеже се намира в собствения им поземлен имот, е
неоснователно. Както вече беше изложено, според действалото към момента на
изграждането на процесния трансформаторен пост
законодателство той е станал държавна общонародна собственост, тоест правото на
собственост върху него не зависи от собствеността върху поземления имот, в
който е бил изграден. Дори и ТКЗС „Драговщица“ да е
инвестирало в изграждането на процесния функциониращ
трансформаторен пост (например чрез предоставянето на част от поземления имот
за изграждането му), щом той е обслужвал други потребители, а не само
кооперативното стопанство, той е бил държавна собственост, а не собственост на
кооперативното стопанство (решение № 716 от 22. 10. 2010 г. на ВКС по гр. д. №
810/2009 г., I г. о., ГК). Възражението на въззивниците,
че при предоставяне на собствено помещение или сграда на енергийното
предприятие за монтиране в него на съоръжения за пренос или разпределение на
електрическа енергия, това помещение или тази сграда представлява материален ресурс по смисъла на пар. 1, т. 32 от Допълнителните разпоредби към Закона за
енергетиката, е неотносимо към разглеждания казус. В
случая не е налице предоставяне на помещение или сграда на въззиваемото
(ответното) дружество от въззивниците (ищците).
Противно на твърдяното в жалбата, първостепенният съд е обсъдил експертното
заключение по повторната съдебно-техническа експертиза. Той е обсъдил
задълбочено отделно и в съвкупност събраните по делото доказателства.
За пълнота трябва да се отбележи и
следното. От разпита на вещото лице по първоначалната съдебно-техническа
експертиза в първоинстанционното производство се
установява, че при посещението на трансформаторния пост на място са били
констатирани два трансформаторни поста, единият от които функциониращ (процесният трансформаторен пост), а другият според вещото
лице не работи от много години. Вероятно нефункциониращият трансформаторен пост
е обслужвал ТКЗС „Драговщица“ в периода на
осъществяване на стопанска дейност. Процесният
функциониращ трансформаторен пост е обслужвал и продължава да обслужва
потребителите от село Соволяно, което се установява от данните по делото.
По изложените съображения обжалваното
решение е правилно и следва да бъде изцяло потвърдено.
Разноски. С
оглед изхода на делото в полза на въззиваемото
дружество следва да бъдат заплатени сторените във въззивното
производство разноски. Те се свеждат до юрисконсултското
възнаграждение. Делото се характеризира с умерена правна сложност, свързана с
проследяването на правото на собственост върху процесния
трансформаторен пост от изграждането му през 1965 г. При това положение въззивният приема за адекватно да определи юрисконсултското възнаграждение в размер на 300 лева. Всяка
от въззивниците следва да бъде осъдена да заплати
половината от тази сума.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
решение № 85610, постановено на 05. 04. 2019 г. от Софийския районен
съд, 159-и състав, по гр.
д. № 10967 по описа
за 2018 г.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс Д.Д.И.
с ЕГН ********** и Н.К.М. с ЕГН **********, и
двете със съдебен адрес ***, офис – партер, да заплатят в полза на “Ч.Р.Б.” АД, ЕИК*********, седалище и адрес на управление
***
Бизнес Център, по 150 (сто и петдесет)
лева – разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в
едномесечен срок от връчването на преписа пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.