РЕШЕНИЕ
№ 64
гр. Пловдив , 01.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина С. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20215300501141 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Й. Д. У. против Решение №
260593/25.02.2021г., пост. по гр.д.№ 3182/20г., ПРС, с което е прието за установено по
исковете с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 240, ал. 1
ЗЗД, по отношение на Й. Д. У., че Р. Н. Ч. е носител на парично вземане в размер на
сумата от 7 200 лв., представляваща незаплатена главница по договор за заем от
15.06.2017 г. с нотариална заверка на подписите при нотариус Мариана Иванова с рег.
№ 631, за което е издадена Заповед № 8638/02.10.2019г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 15015/2019г., ПдРС,
като са присъдени и разноски.
Жалбоподателят Й.У. поддържа, че решението е недопустимо, като постановено
по недопустими искове, т.к. липсва пълен идентитет между заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и исковата молба, инициираща производството по реда на
чл.422 от ГПК. Настоява, че в исковата си молба ищецът се позовава на нови
обстоятелства, незаявени в заповедното производство. Така, за първи път в исковото
производство, ищецът е твърдял, че е предоставил заем в размер на 10 000лв., като
1
невърнатия остатък е исковата сума от 7200лв. Счита, че позоваването на друго,
различно от заявеното в заповедното производство основание, обосновава
недопустимост на така предявения иск, респ. на развилото се производство. Моли съда
да обезсили обжалваното решение и да прекрати производството по предявените
искове, като претендира и разноски. Алтернативно навежда оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на решението, като сочи, че събраните по делото
доказателства не водят до извод за основателност на исковата претенция. Счита, че по
делото остава недоказано тя да е получавала процесната сума. Моли за отмяна на
решението и постановяване на ново такова, с което се отхвърлят исковете. Претендира
разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна Р.Ч. оспорва подадената въззивна жалба. Счита
постановеното решение за допустимо, т.к. е налице пълен субективен и обективен
идентитет между вземането в заповедното производство и това, предмет на исковото
такова. Посочва, че претендираното вземане произтича от договор за заем в размер на
10 000лв., като част от заемната сума е върната и се претендира невърнатия остатък.
Така основанието и размера на претенцията и в двете производства са едни и същи.
Сочи, че по делото е безспорно доказано сключването на договор за заем, както и
получаване на заемната сума, като изрично е уговорено в договора, че подписването
му служи за разписка за предаване на сумата. Моли за потвърждаване на обжалваното
решение.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на иска, с който е
бил сезиран. Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.422
от ГПК - установяване на дължимостта на сумата от 7200лв., съставляваща невърнат
остатък от заем, даден по договор за заем от 15.06.2017г. между страните в размер на
10 000лв., за която е издадена заповед по реда на чл.417 от ГПК. Приложено е ч.гр.д.
2
№ 15015/19, ПРС, по което е издадена заповед за изпълнение въз основа на заявление
на Ч. против У. за заплащане на сумата от 7 200лв., която съставлява задължение по
договор за заем от 15.06.2017г. за сумата от 10 000лв. Налице е идентичност на
претендираната като дължима сума, както и е налице едно и също основание, на което
се претендира същата – договор за заем. Не са налице сочените във въззивната жалба
пороци, т.к. основанието , посочено и в заявлението, и в иска по чл.422 от ГПК е едно и
също – договор за заем между страните от 15.06.2017г. Дали в заявлението е посочено,
че има върната сума от този заем и претенцията е остатък от по-голямо задължение
или само се претендира частично сумата по договора е без значение, т.к. тези
твърдения не променят основанието, на което се претендира вземането. Поради
изложеното съдът намира, че се доказва допустимостта на предявения установителен
иск по чл.422 от ГПК.
При това положение следва да се приеме, че решението е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на решението в жалбата са изложени единствено
съображенията на страната, че не се доказва заемната сума да е предадена.
В обжалваното решение съдът е приел наличието на облигационна връзка между
Ч. и У., а именно валидно сключен договор за заем за сумата от 10 000лв., като
страните са сключили писмен такъв с нотариална заверка на подписите. Приел е, че
срокът за връщане на заемната сума е уговорен до 15.06.2018г. Приел е и че в самия
договор е материализирано изявлението на страните, че заемната сума е предадена и че
самият договор представлява разписка за получената сума. Съдът е посочил и че макар
и договорът за заем да е реален, писмената форма служи за доказване, доколкото
договорът е за суми над 5000лв. При тези изводи е уважил иска.
Пред настоящата инстанция се правят оплаквания, че по делото не се доказва
предаването на сумата. Доколкото договорът за заем се сключва при предаване на
уговорената заемна сума, то на практика се оспорва съществуването на облигационно
правоотношение между страните. В представения договор за заем от 15.06.2017г., в
чл.3 изрично е записано, че заемополучателят / Й. У./ декларира, че е получила от
заемодателя / Р. Ч./ сумата от 10 000лв., съставляваща предмета на договора за заем,
както и че самият договор служи като разписка за получаването на тази сума. Съгл.
чл.164, ал.1, т.3 от ГПК договори на стойност над 5000лв. могат да се установяват само
с писмени доказателства. Ищецът, като заемател, следва да проведе главно и пълно
доказване на факта на предаване на парите, а ответникът– заемополучател, е
достатъчно само да проведе и непълно доказване при оборване на ищцовата теза. В
случая представените писмени доказателства – договор с нотариална заверка на
подписите, в който една от клаузите съставлява разписка за получаване на сумата,
съставляват годно доказателство за установяване на предаване на заемната сума. По
3
делото не са ангажирани никакви други доказателства. При това положение съдът
намира, че твърдението, че е сключен процесния договор за заем между страните, се
доказва изцяло, като липсват каквито и да са доказателства, внасящи съмнение.
По делото нито се твърди, нито се доказва да е извършено плащане на
претендираната сума. Ето защо следва да се приеме за доказана дължимостта на
претендираната от ищеца сума. Предявеният установителен иск се явява основателен и
доказан и следва да бъде уважен.
Постановеното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено.
Въззиваемият не е претендирал разноски, поради което и такива не се
присъждат.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260593/25.02.2021г., пост. по гр.д.№ 3182/20г.,
ПРС.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4