РЕШЕНИЕ
гр. София, 20.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 8516 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № ІІІ-144-362335 от
15.03.2018 г., постановено по гр. дело № 11545/2017 г. по описа на СРС, ІІІ
ГО,144 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Г.Б.Д. кумулативно
обективно съединените положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 155 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1971,82 лв., представляваща
главница за доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2013
г. до 01.04.2015 г., в имот с абонатен номер 276581, находящ се в гр. София,
ж.к. ******, ателие № 4, ведно със законна лихва за периода от 25.08.2016 г. до
изплащане на вземането, лихва в размер на 320,28 лв., за периода от 31.12.2013
г. до 16.8.2016 г., сумата от 41,52 лв., за разпределение на топлинна енергия
през периода от 01.11.2013 г. до 01.04.2015 г. и сумата от 8,50 лв.,
представляваща законна лихва за забава върху главница за разпределение на
топлинна енергия, за периода от 31.12.2013 г. до 16.8.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.09.2016 г., по гр. д. № 48180,
по описа на СРС за 2016 г. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 600,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение в производството пред СРС.
Срещу така постановеното решение, с което
кумулативно обективно съединените искове са били отхвърлени е постъпила
въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъква, че
необосновано първоинстанционният съд е приел, че ответникът няма качество на потребител, тъй като от
представените по делото документи – Постановление за възлагане на недвижим имот
по изп. д. № 20148410401286, кактои от представените по цитираното дело
Нотариален акт за дарение № 118, том І, рег. № 7921, дело № 106 на нотариус Б.Я.,
както и Удостоверение за наследници № 628/05.02.2014 г., се установявало, че ответникът,
заедно с А.Б.Д. е собственик на имота, респективно е потребител на топлинна енергия
по смисъла на § 2а, ДР на ЗЕ. Моли съдът да отмени обжалваното решение и уважи
предявените установителни искове, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият ответник Г.Б.Д., чрез
пълномощника си – адв. С.Д., с надлежно учредена представителна власт по
делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата по подробно изложените съображения. Моли съда да потвърди
обжалваното решение.
Въззиваемия - „Б.Б.“ ООД - третото лице
помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов
процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
По конкретно
наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
В конкретния случай ищецът твърди, че ответникът
Г.Б.Д. е потребител на топлинна енергия като съсобственик с А.Б.Д.
/производството по отношение на този ответник е прекратено с влязло в сила Определение
от 30.04.2017 г./ на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. ******, ателие № 4. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия”
са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната
правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ "битов клиент" е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за
доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или
лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респективно то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
С оглед събраните по делото писмени
доказателства обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че от
доказателствата по делото не се установява правнорелевантното обстоятелство, че
именно ответникът Г.Б.Д. е собственик
или вещен ползвател на процесния имот, до който ищецът твърди че е доставил
топлинна енергия през процесния период, т.е. че е пасивно материално легитимиран
да отговарят по иска. В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът, своевременно
– с подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, е оспорил
твърдението на ищеца, че е собственик на топлоснабдения имот, респективно че
има качеството на потребител, като първоинстанционният съд, разпределяйки
правилно доказателствената тежест с доклада по делото обективиран в Определение
от 08.01.2018 г., е дал на ищеца указания в тази насока. Противно на
поддържаното във въззивната жалба настоящият състав на съда приема, че ищецът
не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК принадлежността правото на собственост на ответника
върху процесния недвижим имот, находящ се в в гр. София, ж.к. ******, ателие № 4, поради което и при прилагане последиците на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК законосъобразно предявения главен
иск е бил отхвърлен, като с оглед изхода на делото по главните искове
неоснователен е и предявения акцесорен иск.
За пълнота на изложението следва да се
отбележи, че представеното и влязло в сила Постановление за възлагане на
недвижим имот от 10.07.2015 г. по изп.д.
№ 20148410401286 не доказва факта, че ипотекарните длъжници - ответникът Г.Б.Д. наред с лицето А.Б.Д. са
собственици на процесния недвижим имот, още повече че използваният в
постановлението израз е „бивша собственост на ипотекарните длъжници“.
Постановлението доказва само принадлежността на правото на на лицето, на което
е възложено, но не и на лицата, сочени като ипотекарни длъжници – арг. чл. 435,
ал. 4 ГПК. Това обстоятелство не се установява и от представения по делото Нотариален акт за дарение от 19.03.2002 г., №
118, том І, рег. № 7921, дело № 106 на нотариус Б.Я. ,
тъй като в същия е посочено, че собственик е София А.Д.-Р., като по делото,
противно на поддържаното във въззивната жалба, не е представено Удостоверение
за наследници № 628/05.02.2014 г., от което да може да се направи извод, че ответникът
Г.Б.Д. *** А.Д.-Р.. Уваженото доказателствено искане на въззивника за изискване
служебно от НБД Население справка, е свързано единствено с проверка за
допустимостта на решението, но съдът не може да прави въз основа на същата
доказателствени изводи за материалното правоотношение, тъй като е налице
забрана по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК за събиране на това доказателствено
искане, извън проверката за допустимост.
Доколкото във въззивната жалба липсват
други конкретни оплаквания и поради съвпадане на крайните изводи обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
В полза на въззиваемия на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят направените в производството
пред СГС разноски в размер на 600,00 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № ІІІ-144-362335
от 15.03.2018 г., постановено по гр. дело № 11545/2017
г. по описа на СРС, ІІІ ГО,144 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** 23 Б да заплати на Г.Б.Д. кумулативно с ЕГН **********,
със съдебен адрес: *** на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 600,00 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СРС
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Б.Б.“
ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: