Р Е Ш Е Н И Е
№ 260026, 24.02.2022г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
съд , шести граждански състав
на двадесет и шести
януари две
хиляди двадесет и втора година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Надежда Дзивкова
ЧЛЕНОВЕ: Виделина
Куршумова
Дафина
Арабаджиева
секретар : Пенка
Георгиева,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 3223 по описа за 2020 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.
294 във вр. с чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 81/23.12.2020, пост.
по гр.д.№3017/2019, Iг.о., ВКС е отменено Решение № 471/11.04.2019г., пост. по в.гр.д.№
227/2019г., ПдОС, с което е потвърдено Решение №4251/07.12.2018, пост. по
гр.д.№16628/2016, ПдРС, с което е отхвърлен предявения от Г.В.Т. против Х.Х.П. иск
с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик
на основание чл.38 ЗС ex lege на двете функционално свързани избени помещения в
избения етаж на жилищната сграда в гр. П., ул. ***, построена в поземлен имот с
идентификатор № 56784.519.87 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г., които се намират вдясно
от стълбището, водещо до избения етаж, към ул. ***и представляващи склад с площ
от 10,79 кв.м., както и склад с площ от 11,02 кв.м., с вход от обща разпределителна
стълбищна площадка, както и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението
по отношение на процесните помещения, като са присъдени и разноски.
Във въззивната жалба на Г.В.Т. и Д.Р.Т.
се правят оплаквания, че са допуснати нарушения на процесуалния закон и за
немотивираност на съдебното решение. Твърди се, че първоинстанционният съд е
изброявал събраните по делото доказателства без да ги анализира и да прави
обосновани изводи въз основа на същите. Считат, че съдът не се е произнесъл по
заявената искова претенция – за придобиване на собствеността върху процесните
две избени помещения, съставляващи 1/3 ид.ч.
от приземния етаж, на осн. чл.38 от ЗС от праводателката им А. Г., така
и на осн. осъществено давностно владение – чл.79 от ЗС. Считат, че на основния
спор дали избеният етаж съставлява жилищен такъв или има характер на обща част,
отговор дават приетите СТЕ по делото, като последната такава дори открива и
заверен като официален документ от Държавен архив архитектурен проект, от който се установява,
че този етаж е имал обслужващи жилищните етажи предназначение. Сочи, че същият извод се налага и от
отчуждителната преписка по ЗОГПНС за
третия жилищен етаж, така и от дакларацията на собственика на сградата от
1948г. Жалбоподателтие поддържат и че съдът е правил изводите си единствено на
база твърденията на ответника, като сочат за пример това, че е прието, че
сградата е строена на етапи и че избеният етаж е ползван като жилище от
първоначалния собственик на сградата. Поддържат и че съдът неправилно е
приложил нормата на чл.38 от ЗС, като е приел, че при възникване на етажната
собственост не е възникнало право на собственост върху припадащите се части за
техния праводател. Позовава се на
съдебна практика, съгласно която при възникване на етажна собственост, то се
придобиват и съответните идеални части от зимника и тавана като общи части на
сградата и които следват главната вещ, независимо, че не е изрично посочено
прехвърлянето им. На следващо място
сочат, че ответникът не е доказал твърдението си, че избеният етаж и проектиран
и построен като самостоятелен жилищен етаж. Считат, че това твърдение е
категорично опровергано от приетата тройна СТЕ и представеният от нея
архитектурен проект. Посочват и че съдът не е обсъдил следващото твърдяно от
тях придобивно основание – давностно владение, установено от 2001г. и
продължило до 2015г.. Поддържат, че в този период жалбоподателят Т. е
упражнявал добросъвестно владение, което е довело до придобиването на
процесните две избени помещения по давност. Развиват и доводите си за
съществуване на правна възможност за придобиване по давност на складови
помещения от етажни съсобственици. Молят за отмяна на обжалваното решение и за
постановяване на ново такова, с което се уважат предявените искове.
Въззиваемата страна Х.Х.П. е
подал отговор на въззивната жалба, в който поддържа нейната неоснователност.
Поддържа, че първоинстанционният съд подробно е изложил своите мотиви, като е
анализирал целия доказателствен материал по делото, дал е правилната правна
квалификация, както и е изложил правни съображения, основани на правната
доктрина и съдебна практика. По същество поддържа, че праводателката на
жалбоподателите не се е позовавала на придобивна давност. Поддържа, че
жалбоподателите могат да претендират установяване на давностно владение едва от
2008г., когато са придобили главната вещ – жилищния етаж, но до отстраняването
им от имота през 2015г. не е изтекла предвидения срок, за да придобият
процесните две избени помещения по давност. Счита за правилен извода на съда, че следва
да се разграничи общата част в ЕС по предназначение и по принадлежност.
Позовава се на съдебна практика, съгласно която избените помещения, когато са
обособени в отделни помещения, не са
обща част на ЕС, т.к. са принадлежност към самостоятелен обект в ЕС. Позовава
се и на ТР№96/16.11.1971г., ОСГК, ВС, съгласно което заварените към
17.05.1963г. жилища и жилищни сгради могат и да не отговарят на Строителните
правила и норми. Поддържа, че при транслативната сделка в полза на
праводателката на ищците не е налице прехвърляне на собственост върху избени
помещения, а в същото време при последващо отчуждаване от общия праводател той
е отчуждил всички избени помещения в полза на проводателката на Х. П. – Л. П.. Поддържа
за правилен извода на съда, че ищецът не е могъл да придобие право на
собственост върху процесните две помещения нито по силата на правна сделка,
нито по реда на чл.98 от ЗС. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
След
образуване на въззивното производство жалбоподателят Г.В.Т. е починал и на осн.
чл.227 от ГПК на негово място са конституирани наследниците му Д.Р.Т. /
съпруга/ и Г.Г.Т. / син/.
Жалбата е подадена в срока по чл.259
от ГПК, изхожда от легитимирани лица – страни в производството, останали недоволни
от атакуваното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се
явява допустима.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта
в обжалваната му част. Правилността на решението се проверява с оглед наведените
доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта
на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно
компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Следователно постановеното решение е валидно и допустимо.
Правилността на решението ще се прецени с оглед
наведените във въззивната жалба оплаквания, както и с оглед задължителните
указания на касационната инстанция, дадени в отменителното решение.
Производството по делото е
образувано по искова молба на Г.Т. против Х.П. с пр. осн. чл.108 от ЗС за
признаване за установено в отношенията им, че е собственик на процесните две
избени помещения и за осъждане на П. да му предаде владението върху тях. Твърденията
са за придобиване ex lege на процесните две избени помещения към момента на възникване на етажната
собственост, като правото на собственост върху тях е възникнало за
праводателката му А. Г. към 1974г. с придобиване на първия жилищен етаж, а за
него – с покупката на този етаж. Твърди, че ответникът П. е етажен съсобственик,
който черпи права от праводателсака си Л. П., която пък е придобила вторият
етаж посредствам сделка с баща си Х. П. през 1983г. Поддържа между
съсобствениците да е имало разпределение на ползването на избените помещения.
Навежда и твърдението, че праводателката му А. Горгиева е владяла тези
помещения, а след прехвърлителната сделка владението е упражнявал и самият
ищец, при което общо са владели същите изби повече от 10г. Твърди и че Х.П., без негово съгласие, е внесъл
в АГКК проект за изменение на кадастралната карта, за заснемане на целия избен
етаж като самостоятелен обект жилище.
В отговора на исковата молба Х.П.
оспорва предявения иск, като поддържа, че праводателката му Л. П. е придобила
от баща им по силата на сделката от 1983г. целият избен етаж, който винаги е
ползван за жилищни нужди, още от момента на строежа на сградата. Твърди, че
ищецът се е самонастанил през 2009г., като неговата праводателка не би могла да
му прехвърли и някое от избените помещения, т.к. тя не
притежава такива. Предявява и насрещен
иск при условията на евентуалност против
Г.Т. и Д.Т. за установяване правото му на собственост върху процесните две
избени помещения на основание изтекла
придобивна давност в периода 1983г.-2009г.
В обжалваното решение районният
съд е приел, че при разпоредителната сделка през 1974г. праводателката на Т. – А.
Г. не е придобила избени помещения, доколкото за съществуването на
самостоятелен жилищен обект към тази дата не е имало изискването към нето да е
налице и складово помещение. Доколкото
не уважава главния иск приема, че не следва да разгледа и насрещния евентуален
такъв.
В отменителното си решение ВКС е
дал задължително указания по прилагането на закона. Посочва, че константната му
практика е, че етажната собственост възниква
по право от момента, в който един или няколко отделни обекта в сградата са придобити
и са станали собственост на лица, различни от първоначалния собственик на цялата
сграда и продължава да съществува докато отделните обекти в сградата са собственост
на различни лица. Моментът, към който се преценява дали един обект е
самостоятелен или има статут на обща част на тази сграда, поради предназначението
му да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици, с оглед строителните
книжа или след извършено преди възникване на етажната собственост от едноличния
собственик на сградата преустройство, е възникване на етажната собственост. С
оглед отговора на тези правни въпроси, приема, че сградата, в която се намират процесните
две избени помещения, е построена през 1940г. Възприема заключението на
тройната СТЕ, изготвена от в.л. М., В. и В., която е издирила архитектурния проект
на сградата от 1936г., съгласно който избеният й етаж включвал общо 5 избени помещения
/1 общо избено помещение, от което се влиза в други 4 избени помещения/, предназначени
да обслужват двата жилищни етажа от сградата, като таванският жилищен етаж не е
бил предвиден по архитектурен проект и бил незаконно изграден. Приема, че през
1952г. по реда на ЗОЕГПНС е бил отчужден таванския жилищен етаж от сградата, заедно
със съответните идеални части от общите части на сградата и мястото по смисъла на
чл.38 ЗС, поради което от този момент е възникнала етажна собственост и собствениците
на отделните жилищни етажи от сградата – за Х. П., като собственик на първия и на
втория жилищни етажи и Държавата като собственик на третия- тавански жилищен етаж.
Приема и че на основание чл.38 ЗС са станали
етажни собственици на всички части от сградата, които по своето естество или по
предназначение са служели за общо ползване. Изрично посочва, че към този момент процесните две избени
помещения са служели за обслужване на апартаментите на трите жилищни етажа,
поради което са били за общо ползване. Кредитира показанията на свидетеля Б.,
съпоставени с преписката за отчуждаване на третия етаж , вкл. и декларация от
собственика на сградата Х. П., относно това, че от изграждането на сградата и в
последствие до 2015 г. от общо 5-те избени помещения на избения етаж само три са
се ползвали като жилищни помещения, а останалите две избени помещения /процесните/
са продължили да служат за общо ползване от етажните собственици като избени помещения
към жилищата, като от 2001 г. тези две помещения са били предадени за ползване от
А. П.на Т. заедно с отдаването под наем на първия жилищен етаж от сградата. ВКС приема, че независимо от липсата на
изрично посочване в транслативната
сделка от 1974г., с която Х. П. прехвърля на дъщеря си А. П.първия жилищен
етаж, се прехвърля и процент от общите части на сградата, включително и от
двете избени помещения. Респективно в последващата разпоредителна сделка от
2008г. А. Г./П./ прехвърля не само собствеността на първия жилищен етаж, но
и съответния процент от общите части на
сградата на Г. Т.. По същите съображения приема, че в сделката от 1983г.
относно втория жилищен етаж, Х. П. не би могъл да прехвърли на дъщеря си Л. П.повече
от притежаваните по реда на чл.40 от ЗС идеални части от общите части на
сградата, включително от двете избени помещения. С постановлението за възлагане от 2004г. по
отношение на третия жилищен етаж, Л. отново не е придобила по-голям процент от
общите части на сградата, респ. не е могла да прехвърли на брат си Х.П. повече
от определения по чл.40 от ЗС процент от общите части на сградата, включително
двете избени помещения.
С оглед извода, че ищците Т. са собственици на ид.ч. от процесните
две избени помещения, като общи части на сградата по предназначение,
касационната инстанция е дала задължителни указания на въззивния съд за
събиране на доказателства за това какъв е бил точно този процент за всеки един
от жилищните етажи чрез изслушване на СТЕ. Указал е и след приемане на заключението
на експертизата, да се произнесе и по основателността на посоченото от ищците евентуално
основание за придобиването на процесните две помещения, респективно на идеалните
части от тях, които ищците не притежават на основание чл.40 ЗС: давностно владение,
осъществявано според тях непрекъснато в периода от 2008г. до предявяване на насрещния
иск на ответника Х.П.. Съответно на това съдът да се произнесе и по основателността
на евентуално предявения насрещен иск на Х.П. за признаване правото му на собственост
върху тези две помещения на основание давностно владение, осъществявано според него
в периода от 1991 г. до завеждане на делото.
Настоящата инстанция, като повторна
въззивна такава, е обвързана да възприеме така описаната фактическа обстановка
и в изпълнение на тези задължителни указания, при новото въззивно разглеждане
на делото, е назначила и изслушала основна и допълнителна СТЕ с в.л. С. Ж.. В
експертизите са дадени варианти за разпределяне на % общи части с оглед броя
самостоятелни обекти и стойността им като функция на строителния им обем , при
липса на данни за съществени подобрения в отделните обекти. Съгл. чл. 40 от ЗС дяловете на отделните собственици
в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения,
които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. При
приемането на експертизата се повдига
спор между страните относно това кои помещения следва да се включат в
отделните дялове и по-конкретно дали останалите избени помещения следва да се
третират също като обща част или като самостоятелен жилищен обект, както и дали
е налице таванско помещение –
подпокривна стая с тераса над нея, която също следва да се включи в обема на
помещенията, притежавани от П.. Във връзка с този спор по делото са събирани
гласни доказателства – разпитвана е свидетелката Н. Я., относно таванската
стая, както и свидетелят Б., относно предназначението на стаите в избения етаж,
за които се твърди от Х. П. да са самостоятелно жилище. Приети са и писмени
доказателства – заключение на в.л. по дело за делба № 3127/1994г., ПРС относно
третия етаж на сградата, писмо на община Пловдив № …-24213/15.03.2006г. до Х.П. и А. Г.. Представена е и нотариално
заверена декларация от Й. К. и И. Б., която съдът не кредитира като недопустимо
доказателствено средство, доколкото същата съставлява свидетелски показания,
дадени в писмен вид.
По отношение на таванската стая :
Свидетелката Я. твърди, че в периода 1953-1963г. е живяла като наемател на
таванската стая над третия етаж на къщата. Наемодател бил бащата на Х.П.. В
стаята нямало тоалетна и ползвали такава на втория етаж. Твърди, че тази стая е
направена от Х. П., който построил и цялата къща. Преди нея в стаята живяло друго момиче. Към
стаята имало и тераса, над нея.
Съдът не кредитира тези
показания, т.к. остават изолирани и неподкрепени от нито едно писмено
доказателство по делото. Напротив – в декларацията на Х. П. от 1949г. не е
записано съществуването на подобна таванска стая. Свидетелката твърди да е
живяла от 1953г., т.е. след момента на възникване на етажната собственост. В
същото време твърди, че преди нея в тази стая е живяло друго момиче, но без
повече данни в тази насока. Твърдението за съществуването на тази стая, не
намира подкрепа нито в архитектурния проект на сградата, нито в посочената
декларация на Х. П., нито в друго доказателство по делото.
Представените две заключения по
горепосоченото делбено дело за третия етаж, не съдържат информация на подобно
помещение.
С оглед на писмените
доказателства –архитектурен проект и декларация на Хр. П., съдът приема, че към
момента на възникване на етажната собственост тази таванска стая не е
съществувала.
По отношение на жилището в
избения етаж: Свидетелят Б. е проектантът, извършил заснемане на приземния
етаж през 1999-2000г. Твърди, че е
виждал имота още в началото на 90-те
години. Твърди, че бил нает от Х. П. да
извърши заснемане и изготви проект за промяна на предназначението на избения
етаж. Твърди, че приземния етаж представлявал вестибюл , от който се влизало на
изток и на запад в по две стаи, като на изток били складове, а на запад –
жилищни помещения, а под стълбите имало тоалетна. Проектът на л. 49 от
първоинстанционното дело е изготвен от него , като свидетелят твърди, че не
знае защо е записал кръглото помещение като склад, като всъщност си го спомня
като вестибюл. Помещението пък от 3,42кв.м. записано също като склад, било тоалетна.
По делото е приложено копие от
оригиналния архитектурен проект, от който се установява, че в избения етаж са
проектирани единствено складови помещения.
Твърденията на някои от
свидетелите, разпитвани по делото – Б., а и Я., относно това, че три от
помещенията в избения етаж са се ползвали за живеене, не води до извод, че се
касае за обособено самостоятелно жилище, в който смисъл е претенцията на Х. П..
Още по-малко пък се установява, такова да е съществувало към 1952г. Отново следва да се съпоставят както
архитектурните планове и декларацията на Х. П., в които не е описано
съществуване на подобно самостоятелно жилище, така и заснемането, извършено от
инж. Б. през 1999г./л.49 от първоинстанционното дело/, в което като стаи са
заснети единствено западните помещения,
останалите – като складови такива. В същата насока е и цитираното писмо от Община
Пловдив, в което се описва констатирано незаконно строителство в приземния
етаж.
Предвид посоченото, съдът намира,
че помещенията в избения етаж, извън двете процесни, не следва да се третират
като жилище, респ. като самостоятелен
обект, съществувал към момента на възникване на етажната собственост, за който
да се определя процент идеални части от общите части на сградата.
С оглед тези изводи следва да се
кредитира и възприеме допълнителната експертиза на в.л. С. Ж. за определяне на
припадащите се идеални части от общите части на сградата, съобразно вариант
1-3, в който като самостоятелни обекти са отчетени единствено трите жилищни
етажа и съобразно тях е изчислен процентът общи части. Останалите варианти – с
включване на още един самостоятелен обект – жилище в избения етаж; с включване
на стълбището към втория и третия етаж като част от тяхната площ; с включването
на таванска стая и тераса над нея, не могат да бъдат възприети, т.к. при
възникване на етажна съсобственост следва да се определи процентното
съотношение на общите припадащи се части за всеки самостоятелен обект от
етажната собственост, а това в случая са трите жилищни етажа. Съобразно този
вариант на експертизата на първо жилищен етаж се припадат 33,123% ид.ч. от
общите части на сградата, на втори жилищен етаж – 38,360%ид.ч. от общите части
на сградата и на трети етаж – 28,517% ид.ч. от общите части на сградата.
Ето защо следва да се приеме, че
като собствениците на първия жилищен етаж притежават 33,123% ид.ч. от общите
части на сградата, включително и двете източни избени помещения, обслужващи
жилищните етажи.
След установяване на припадащите
се към отделните обекти идеални части от общите части на сградата, включително
и от двете избени помещения, следва да се разгледа и предявеното при условия на
евентуалност от ищците Т. придобивно основание – давностно владение.
Твърдението е, че същото е установено от праводателката им А. Г. и е продължило
от 2008г. от Г.Т. до самоуправното му отстраняване от Х.П. през 2015г. Същото се конкурира с предявения от ответника Х.П.
насрещен иск при условията на евентуалност – за установяване на правото му на
собственост върху процесните две помещения на основание давностно владение
установено от сестра му през 1983г., а от него от 11.07.1991г., когато е
придобил от сестра си вторият жилищен
етаж, ведно с избените помещения.
За да се придобие един съсобствен
имот на осн. давностно владение е необходимо претендиращият да докаже , че е
завладял частите на останалите съсобственици за себе си. Върху него лежи доказателствената
тежест да установи наличието на изтекла в негова полза давност, което включва доказване
както на факта да е установил владение за себе си, т.е. промяна на анимуса си от
държател на частите на останалите сънаследници във владелец за себе си и факта на
манифестиране на този анимус пред останалите съсобственици. Това е необходимо, т.к
е недопустимо промяната в намерението да е останала скрита от останалите, а напротив
те следва да са били наясно с промененото намерение и да не са предприели никакви
действия, за защита на собственическите си права.
Следва да се посочи и изрично, че
е възможно придобиване по давност на складови помещения при наличието на няколко предпоставки –
владелецът да притежава самостоятелен обект в сградата, етажна собственост,
избеното помещение да не е едно и предназначено за общо ползване на всеки етажни
собственици, обектът , към който е принадлежало да има друго складово
помещение. В този смисъл съдебната
практика е последователна - Р№ 81/
04.04.2014г., по гр.д.№ 5556/2013г., І г.о., Р № 1368/03.12.2008 г., гр. д. №
4834/2007 г., IV г. о. и др. Ето защо в конкретния случай придобиването по
давност на тези две конкретни помещения е правно допустимо.
От фактическа страна се
установява следното :
От разпита на свидетеля С. И. се
установява, че познава имота от 2001г., когато е влизал в него по повод
наемането му от страна на Т. на първия етаж.
Влизал е и в избените помещения към този етаж, като твърди, че Т. като
наемател е ползвал да съхранява свои вещи.
Тези избени помещения били в дясно от стълбите, към ул. ***. През 2008г.
Т. закупил имота от наемодателката си А. и продължил да владее тези избени
помещения. Тогава предложил на П. да
направят цялостен ремонт, но не получил съгласие и започвал сам да си ремонтира
помещенията. В избените помещения сложил
стелажи, в които съхранявал бутилки с вино. П. често идвал в имота, за да види
как върви ремонта и според свидетеля той е знаел, за ползването на избените
помещения. Свидетелят не е чул да се претендират обезщетения за това ползване
или да се е противопоставял на същото.
По това време другите избени помещения не били обитаеми. В помещенията, които ползвал Т. нямало
прозорци, това били ниски – около 2,00-2,10м., тъмни помещения. През 2015г. П. започнал да прави ремонт в
неговата си част – откъм долната улица. Тогава намерили и вещите на Т. изнесени
от избените помещения и складирани в задния двор и на улицата.
Свидетелят Б. твърди, че познава
Х. П. от детските години, били съученици и знае къщата му. Твърди че А., от
придобиване на първия етаж, е ползвала барака до къщата, за да съхранява стари
вещи. През 2001г. Т. наел етажът на А.,
а от 2008г. станал и собственик. Избеният етаж бил отдаван под наем от П. първо
на един зъболекар в периода 1990-1993г. Правил и на два пъти ремонти в етажа –
през 1991-2г. и през 2015г. Твърди, че през 2015г. П. изкарал багажите на Т. от
избата. Свидетелят твърди че в периода 2000-2015г. П. опитвал няколко пъти да влезе, но ключовете били сменени и не
ставали.
Свидетелят В. Л. твърди, че
познава П. от около 1960г. знае и къщата
му в Стария град. Свидетелят твърди, че е влизал в приземния етаж. Имало пет
стаи, като част от тях да пригодни да се обитават. Те се намирали от лявата
страна. Това го е видял около 2000г. В
другите стаи имало багаж на съседа – дървени стелажи с бутилки. Това било към
2015-16г., когато изнесли този багаж. Изнасянето било организирано от П.. Преди
2000г. П. правил ремонти на дограмата, ел. инсталация, изолация на пода. Твърди че в периода 2000-2015г. е влизал в
партера както от централния вход, така и от двора. Отварял му Х. П..
Свидетелят В. Ч. твърди, че
познава Х. П. от около 1970-та г. Знае и
имота му в гр. Пловдив. През 1994г. живяла в приземния етаж. Твърди че в него
се влизало от двора в коридор. Отдясно се намирала кухнята , а срещу нея – спалнята.
От лявата страна се влизало в хола, в който имало баня и тоалетна. Имало и още
две стаи, но тя не ги ползвала. След 2000г. в тези помещения живяла нейна
братовчедка. Когато идвала да види братовчедка си , видяла, че е правен ремонт
в жилищните помещения, било много хубаво.
От решение
№153/11.11.1996г., пост. по гр.д.№3317/1993 , ПРС се установява, че Х.П. е
назначен за управител на етажната собственост
в процесната жилищна сграда.
По делото е приложена и преписка на общ.
Пловдив за издаване на разрешение за строеж
- подмяна на водопроводно отклонение в процесния имот. Същата е
инициирана от Х.П., който обаче се е легитимирал като заинтересована страна с
решението за назначаване за управител на етажната собственост.
Пред въззивната инстанция е
разпитван свидетелят Б., който твърди че е нает през 1999-2000г. от П. да
изготви проект за промяна на три помещения в сутеренния етаж от жилища и
складове в лекарски кабинет. Този проект не бил внесен за одобрение. Складовете
били вътрешно измазани, но без настилка. В средното помещение имало натрупани
неща, затова било записано като склад.
По отношение на второто основание
на главния иск на Т. – за придобиване на процесните две помещения на осн.
давностно владение, установено още от 2001г., съдът намира, че от свидетелските
показания на свид. С. И., се установява, че Т. е ползвал процесните две
помещения като наемател на праводателката си А. Г.. Свидетелите на П.
еднозначно установяват, че към 2015г. вещите на Т. са се намирали в тези две
помещения и едва към този момент са отстранени. Свидетелят Б. пък твърди, че в
периода 2000-2015г. П. е нямал ключ и не е могъл да влезе в избеното помещение. Свидетелят Л. твърди, че в другите помещения
/ спрямо тези за живеене/ имало багаж на съседа – стелажи с бутилки. Преценени
в тяхната взаимна връзка, тези свидетелски показания установяват, че в периода
2001-15г. Т. е ползвал процесните две избени помещения. Вярно е, че в периода
2001-2008г., качеството си на наемател, той е бил техен държател. Чрез
наемателят, обаче, наемодателят
упражнява владение за себе си и за своя сметка. В хипотезите на съсобственост,
всеки от съсобствениците е владелец на своите идеални части и държател на останалите.
В случая, един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху
чужда идеална част. Отдавайки под наем целите помещения сам, демонстрира намерението му за своене. С придобиване на
имота от наемодателката си през 2008г. Т. е продължил да владее имота за себе
си. Очевидно другия съсобственик се е противопоставил на това едва през 2015г.,
когато е изнесъл вещите на Т. от процесните помещения. В периода 2001-2015г. не
са налице никакви действия, които могат да се квалифицират като прекъсващи
давността . Такива биха могли да бъдат признаване на вземането от длъжника, предявяване
на иск или възражение или на искане за започване на помирително производство и предприемане
на действия за принудително изпълнение, отнемане на владението повече от шест
месеца. В случая срокът на упражняваното
владение е прекъснат едва през 2015г., като ревандикационният иск е заведен
през 2016г. Доколкото позоваването на придобивна давност не е елемент от
фактическия състав на нормата, а е процесуално средство за защита / в който
смисъл е трайната практика на ВКС – напр. Р № 112/07.08.2019 г., гр. д. №
3065/2018 г., I г. о., ВКС и др/, то към момента на отстраняването следва да се
приеме за настъпило оригинерното придобивно основание по чл.79, ал.1 от ЗС, а
именно – придобиване на правото на собственост за владелеца над съсобствената
вещ поради упражнено спокойно и несмущавано владение върху нея повече от 10 г.
Предвид изложените съображения,
съдът намира за доказана претенцията на Т. за придобиване на процесните две
помещения чрез упражнено давностно владение.
С уважаване на главния
установителен иск за собственост следва да се разгледа и насрещния
установителен иск на П.. При посочените по-горе доказателства по делото, съдът
намира, че от фактическа страна не се установява Х.П. да е владял процесните
две избени помещения. Свидетелите Б., Л.
и Ч. твърдят, че той е ползвал част от избените помещения – тези, които били за
живеене. И тримата твърдят, че П. ги е отдавал под наем, допускал е в тях да
живеят свои познати. По отношение на процесните две изби, обаче, липсват
всякакви данни за ползване или владение от страна на Х. П.. Нещо повече,
свидетелят Б. твърди, че в периода 2000-2015г. П. не могъл да влезе и
оригиналните му ключове не ставали, да се отвори вратата. Вярно е, че тези
показания са неясни, т.к. не сочат конкретното място, в което страната и
свидетелят не са могли да влязат. Но в контекста на разпита на свидетеля
касателно процесните помещения, може да се направи извод, че свидетелят говори
именно за тях. Показанията на първите двама посочени свидетели са категорични,
че едва 2015г. П. изкарал вещите на Т. и заел двете избени помещения.
Предвид така установеното от
фактическа страна, съдът намира за недоказано твърдението на П. за установено
владение върху имота от началото на 1990г. , още по-малко намерение у този
съсобственик да свои имота. По делото липсват и доказателства за установено
давностно владение от праводателката му Л.
П.. Не се установява нито един от елементите на фактическия състав на нормата
на чл.79 от ЗС - започнало владение,
чрез установяване на фактическа власт върху вещта и намерение за своене, при
което да е изтекъл предвидения в закона срок за това. В случая, едва през
2015г. страната е завладяла имота и чрез действията си по отстраняване на
вещите на другия етажен собственик е демонстрирала намерение за своене на
процесните помещения. При това положение съдът намира, че предявеният насрещен
иск на Х. П. за придобиване на имота – двете процесни избени помещения, на осн. давностно владение е неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен.
С
установяването на право на собственост за ищците, се доказва наличието на
първия елемент от фактическия състав на нормата на чл.108 от ЗС. За да бъде
уважен ревандикационен иск следва да се докажат при условията на пълно и главно
доказване и останалите елементи, а
именно –че ответникът владее имота и че липсва правно основание за упражняване
на тази власт. Фактът на владение от ответника П. се установява непротиворечиво
от свидетелските показания от горепосочените свидетели. Вече бе коментирано и
че този етажен съсобственик е завладял процесните изби през 2015г., като по
делото няма данни , нито твърдения, да ги е освободил към момента. Доказва се и вторият елемент от фактическия
състав на нормата на чл.108 от ЗС. Липсата на правно основание за това владение
се извежда от установеното право на собственост за ищеца, който е придобил
изцяло помещенията на основание давностно владение. Предявеният ревандикационен
иск се явява доказан и следва да бъде
уважен.
Насрещният иск на П. за
признаване на правото му на собственост върху процесните помещения, като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Първоинстанционното решение като
постановено при различно установена фактическа обстановка и при различни правни
изводи следва да бъде отменено като неправилно и вместо него следва да се
постанови ново, съобразно изложените мотиви.
По разноските
На осн. чл.78 от ГПК въззиваемият
следва да заплати на жалбоподателите направените в производството разноски,
включително и в другите инстанции, както следва : 1453лв., разноски в
настоящето производство; 1880лв.,
разноски пред ВКС по гр.д.№ 3017/2020; 1052лв., разноски във в.гр.д.№ 227/2019,
ПдОС; 2530лв., разноски в гр.д.№16628/2016, ПдРС, или общият размер на
дължимите разноски е 6915лв.
С
оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №
4251/07.12.2018г., пост. по гр.д.№ 16628/2016, ПдРС изцяло, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн.
чл.108 от ЗС в отношенията между Г.Г.Т., ЕГН **********, Д.Р.Т., ЕГН ***********
и Х.Х.П., ЕГН **********, че Г.Г.Т., ЕГН **********, Д.Р.Т., ЕГН *********** са
собственици на основание давностно владение на две функционално свързани избени
помещения в избения етаж на жилищната сграда в гр. П., ул. ***, построена в ПИ
с идентификатор 56784.519.87 по КК и КР на гр. Пловдив, одобрена със заповед
№ РД-18-48/03.06.2009, които помещения
се намират в дясно от стълбището, водещо до избения етаж, от страната на ул. ***
и представляват склад с площ от 11,02кв.м. и склад с площ от 10,79кв.м., с вход
от обща разпределителна стълбищна площадка.
ОСЪЖДА Х.Х.П., ЕГН **********, да
предаде владението на Г.Г.Т., ЕГН ********** и на Д.Р.Т., ЕГН ***********,
върху две функционално свързани избени помещения в избения етаж на жилищната сграда
в гр. П., ул. ***, построена в ПИ с идентификатор 56784.519.87 по КК и КР на гр.
Пловдив, одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009,
които помещения се намират в дясно от стълбището, водещо до избения етаж, от страната
на ул. ***и представляват склад с площ от 11,02кв.м. и склад с площ от 10,79кв.м.,
с вход от обща разпределителна стълбищна площадка.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Х.Х.П., ЕГН **********, против
Г.Г.Т., ЕГН ********** и Д.Р.Т., ЕГН ***********, насрещен иск за
признаване за установено в отношенията помежду им, че Х.Х.П. е собственик на две
функционално свързани избени помещения в избения етаж на жилищната сграда в гр.
П., ул. ***, построена в ПИ с идентификатор 56784.519.87 по КК и КР на гр. Пловдив,
одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009,
които помещения се намират в дясно от стълбището, водещо до избения етаж, от страната
на ул. ***и представляват склад с площ от 11,02кв.м. и склад с площ от 10,79кв.м.,
с вход от обща разпределителна стълбищна площадка, на основание давностно
владение , установено в периода 1983г.-2009г..
ОСЪЖДА Х.Х.П., ЕГН **********, да заплати на общо Г.Г.Т., ЕГН ********** и Д.Р.Т., ЕГН ***********, сумата от 6915лв., разноски пред всички
инстанции.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :