РЕШЕНИЕ
№ 870
гр. Стара Загора, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530101672 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни и
осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
********/******** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи:
1/ чл. 3, т. 7 от договор за потребителски кредит № ********/******** г. и 2/
чл. 8 от договор за потребителски кредит № ********/******** г. и 2/ с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане
на дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 50,00 лв.
представляваща недължимо платени суми извън чистата стойност на
главницата по договор за потребителски кредит № ********/******** г.
Ищецът К. Е. С. твърди, че между него в качеството му на
1
кредитополучател и „Креди Йес“ ООД, в качеството му на кредитодател, бил
сключен Договор за паричен заем № ********/******** г. По силата на този
договор, ищецът получил сумата от 600 /шестстотин/ лева. Съгласно чл. 3, ал
7 от договора месечният лихвен процент на заема бил 3,330 % /три цяло
триста и тридесет процента/, а годишният лихвен процент е 39,96 % /тридесет
и девет цяло и деветдесет и шест процента/. Годишният процент на разходите
бил 48,43 % /четиридесет и осем цяло и четиридесет и три процента/. Между
страните бил сключен и втори договор за паричен заем № ********/********
г. за сумата от 1000 /хиляда/ лева. Съгласно чл. 3, ал. 7 от договора месечният
лихвен процент на заема бил 3,330 % /три цяло триста и тридесет процента/, а
годишният лихвен процент бил 39,96 % /тридесет и девет цяло и деветдесет и
шест процента/. Годишният процент на разходите бил 48,43 % /четиридесет и
осем цяло и четиридесет и три процента/. Ищецът счита, че действително
приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на разходите
бил различен от посочения в договорите. Това било така, защото съгласно
договорите се дължала „неустойка” по смисъла на чл. 8, в случай, че не се
предоставели в тридневен срок от подписване на всяко от съглашенията
гарант/и, отговарящи на условията, посочени в Общите условия към всеки от
сключените договори за кредит. Освен осигуряване на гарант/и, отговарящ/и
на конкретни условия, за да избегне заплащане на неустойка,
кредитополучателят трябвало да представи и още един вид обезпечение, а
именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо
имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на
Заемодателя. Кредитодателят, залагайки като клауза чл. 8 в договорите за
потребителски кредит целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе
си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща
търговска практика създавал неравноправност. С такива клаузи в договорите
ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл.
11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит
водело до нищожност на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че
съгласно изискванията на договорите за кредит, кредитополучателят е
следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което
2
обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на
Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора
условия, да се сключат договори за гаранция във връзка с процесиите
договори за заем, като в противен случай се дължала неустойка по всеки от
двата договора за кредит, в размер на 1022,32 лв., която неустойка се дължала
пропорционално към всяка вноска по кредитите и била отразена в
погасителните планове. За да не се дължала неустойка, кредитополучателят,
освен гаранти, трябвало да предостави и друго обезпечение, което да бъде
учредяване на ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо
имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на
Заемодателя. Тоест за кредит, в размер на 600 лева или в размер на 1000 лева,
каквито били процесиите случаи, кредитополучателят трябвало да представи
две обезпечения, което означавало, че е възможно кредитополучател да
учреди ипотека върху собствения си имот, след като вече е осигурил
поръчители, за да обезпечи отпуснат заем в размер на 600 лева. Посоченият
лихвен процент във всеки от договорите от 39,96 % /тридесет и девет цяло и
деветдесет и шест процента/ не отговарял на действително приложения
лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък
към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и
стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната
лихва е един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и
не бил посочен в чл. 2, ал.1, т. 8 от договора в действителния му размер, а това
било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.
При евентуалност претендира нищожност на уговорената
възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави по смисъла на
чл. 26 ЗЗД, тъй като противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение -
надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на
Министерски съвет /съответно ПМС/.
При евентуалност твърди, че уговорената неустойка в чл. 8 от всеки от
процесните договори за заем е нищожна. Предвид размера на последната,
следвало да се поясни, че по никакъв начин уговорената неустойка не
обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служела за
обезпечение на задълженията по договорите за кредит. Процесната неустойка
3
също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е
нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.
Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е
предварително изготвена от ответното дружество и съответно не е
индивидуално уговорена. Считам, че клаузата на чл. 8 от процесните договори
за потребителски кредит е неравноправна, тъй като представлявала уговорка
във вреда на потребителя.
Твърди, че е заплатил изцяло доброволно и извънсъдебно сумите по
Договор за паричен заем № ********/******** г.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати
на основание чл. 55 ЗЗД недължимо платените суми от ищеца в размер на 50
/петдесет лева/, във връзка с Договор за паричен заем № ********/********
година, да признае за установено, че Договор за паричен заем №
********/******** година, е изцяло недействителен, при евентуалност са
недействителни чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем № ********/********
г., съгласно който се дължи месечен лихвен процент на заема от 3,330 % /три
цяло триста и тридесет процента/ върху главницата и чл. 8 от Договор за
паричен заем № ********/******** г., съгласно който се дължи неустойка в
размер на 1022,32 лв., в случай че не се предостави обезпечение по договора в
срок от 3 дни от подписването му.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете.
По отношение на действително приложения размер на ГПР сочи, че в
разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от всеки от посочените по-горе договори за кредит
бил посочен конкретен размер на ГПР с цифрово изражение на величината. В
чл. 3.3. били посочени конкретните допускания, които са взети предвид при
изчисление на конкретния ГПР. На следващо място съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисление на ГПР не следвало да бъде включен
размерът на неустойката по чл. 8 от договорите за заем, тъй като по своята
същност тя съставлявала разход, който потребителят следвало да заплати
поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договорите за заем, посочено в чл. 6 от същия. В този смисъл следва да
отбележим, че неустойката по чл. 8 от договорите за заем нямала характера на
лихва, такса или друг разход по кредита. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.
4
3, т. 1 неустойката, уговорена в чл. 8 от договорите за заем не следвало да бъде
включвана при изчисление на ГПР, тъй като същата представлявала плащане
по повод неизпълнението на задължението на потребителя да обезпечи точно
и в пълен обем задълженията си по договорите за заем. Формулата за
изчисление на ГПР била посочена в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК и при
изчисление на ГПР по конкретния договор за заем ответното дружество е
спазило така посочената формула. Счита за неоснователни и недоказани
всички твърдения на ищецът относно неравноправност на клаузата за
договорна лихва, относно начина на изчисляването й, размерът й и
посочването в договорите за кредит. Видно от разпоредбата на чл. 3
Параметри на отпуснатия заем били посочени точно, ясно и конкретно всички
компоненти от договорите за заем. Лихвата по договорите за заем била ясно и
конкретно посочена както в разпоредбата на чл. 3, ал. 7 от договорите за заем,
изчислена на месечна база, така и в част III, точка 1 от СЕФ, където лихвата
била посочена на годишна база. Именно след запознаване с предоставения
СЕФ заемателят е взел информирано решение да поиска сключване на
договор за заем със заемодателя, в която връзка е депозирал и молба за заем до
ответното дружество. В разпоредбата на чл. 3.3, ал. 1 от договорите за заем,
така също и в разпоредбата на чл. 9 от ОУ към договорите за заем било
посочено, че потребителят не дължи никакви допълнителни лихви, освен
договорените в самия договор за заем. В тази връзка счита, че по кредита
много ясно, конкретно и разбираемо за потребителя бил посочен лихвения
процент по кредита и условията за прилагането му. Тъй като лихвения
процент бил фиксиран за целия срок на договорите се следвал извода, че на
първо място лихвеният процент е константна величина и не подлежал на
промяна, както и че не зависел от променящи се в срока на договорите за заем
референтни лихвени проценти или индекси, което би довело до промяна на
лихвения процент по кредита. Законовата разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
в частта си относно посочване на индекс или референтен лихвен процент,
свързан с първоначалния лихвен процент по договор за заем имали предвид
случаите, в които лихвения процент по договорите за заем не е константна,
фиксирана величина, а подлежал на промяна в срока на договорите за заем.
Действителна била клаузата на чл. 8 от Договорите за заем, поради следните
съображения: Изискването за предоставяне на обезпечение при сключване на
договор за заем с ответното дружество било посочено като условие още в
5
общите условия на дружеството, поставени на видно място във всеки един от
офисите на дружеството, както и на интернет страницата му. Освен това в
предоставения на Ищецът Стандартен европейски формуляр за предоставяне
на преддоговорна информация изрично в Част II, т. 8 и е Част III, т. 4.4 били
посочени обезпеченията, които следвало да бъдат предоставени, Ищецът е
знаел за условията на дружеството за обезпечаване на заема, подробно
описани в СЕФ, разяснени са от консултанта в офиса на дружеството, като на
база посочените от ищецът параметри за договор за заем е изчислена
неустойка, която би дължал, ако не изпълни условията за обезпечаване на
заема. Клаузата по чл. 8 от договорите била индивидуално уговорена със
заемателя. Предвид това в договорите за заем бил уговорен и размерът на
неустойката. Неустойката обаче, макар и договорена конкретно в договорите
за заем не била дължима от потребителя в момента на сключване на
договорите. Тази клауза била уговорена под отлагателно условие - в случай,
ще потребителят не предостави поръчител/и, които да отговарят на условията
на дружеството за обезпечаване на заема в 3 дневен срок след сключване на
договорите за заем, то тогава неустойката ще бъде дължима от потребителя.
Следвало още да се отбележи по отношение на неустойката, че страните по
договор за паричен заем № ********, с клаузата на чл. 8 постигнали
споразумение за дължимост на неустойка за непредставянето на поръчител
или банкова гаранция, отговарящи на изисквания на ОУ на Дружеството.
Размерът на неустойката бил изначално определен до точно фиксирана и
определена от страните сума, без от длъжникът да се търси нещо в повече.
Към момента на сключване на договор, заемателят по него е бил съгласен с
тази неустойка, изразил е своята воля, посредством подписването на
договорите. В тази връзка задължението на заемателя по договорите за
паричен заем било формулирано ясно: да върне заетата сума, да заплати
възнаградителна лихва за периода на договорите, както и ако не предостави
обезпечение в тридневен срок от подписването на договорите да заплати
договорената неустойка по чл. 8. Така охарактеризираната неустойка се
дължала в нейния пълен размер още от момента на настъпване на основанията
за нейното начисляване. Предвид това, че се касае за договор за заем,
разбираемо било потребителят да не разполага с конкретната сума към
момента на възникване на задължение за заплащането й, поради което в чл.8
от договорите се договарял начин на нейното разсрочване. Поради
6
гореизложените мотиви счита, че клаузата на чл. 8 от процесния договор за
заем е изцяло законосъобразна, действителна и не противоречи на закона и на
добрите нрави и практики. Счита всички твърдения на ищеца за заобикаляне
на законовите разпоредби с клаузите на процесния договор за заем за
неоснователни. Неустойката не представлявала разход по управление на
кредита, нито представлява допълнителна печалба към договорната лихва.
Разходите по управление на кредита били такива по отпускане на кредита,
обслужването му от страна на кредитора и т.н. и нямали характеристиката на
неустойка за неизпълнение. В този смисъл не можело да се сподели
твърдението на ищеца за еквивалентност на договорната лихва и
неустойката.Досежно твърдението за накърняване на добрите нрави, то счита
същото за неоснователно. Профила на клиентите, с които дружеството
работело бил по-рисков откъм изпълнение на задълженията за плащане на
погасителните вноски. Следвало да се вземе предвид и обстоятелството, че
дружеството е предоставило на време и в срок цялата преддоговорна
информация, изискуема по закон. Всички тези обстоятелства следвало да се
вземат предвид при преценка дали ответното дружество е накърнило добрите
нрави. Процесният договор съдържал информация за лихвения процент по
заема, както и за условията за прилагането му. Лихвения процент бил посочен
както в СЕФ, изчислен на годишна база, така и в чл. 3, т. 7 от Договорите за
заем, изчислен на месечна база. В разпоредбата на чл. 9 от ОУ било посочено,
че лихвеният процент не подлежи на промяна за целия срок на договорите за
заем. В конкретния случай не можело да се обоснове противоречие с добрите
нрави, предвид това че ГПР не надхвърля петкратния размер на законната
лихва за периода, който към момента на сключването е 10 пункта на годишна
база. Не е съгласен с твърдението, че неустойката по чл. 8 от договорите за
заем следвало да бъде включена към размера на договорката лихва и към
размера на ГПР, тъй като в разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично било
посочено, че към ГПР не се включват разходите, които потребителите
заплащат за неизпълнение на задълженията си по договорите за кредит. В
разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от Договорите бил посочен конкретен размер на
ГПР. В чл. 3.3. били посочени конкретните допускания, които са взети предвид
при изчисление на конкретния ГПР. В този смисъл неоснователни и
недоказани се явявали твърденията на ищеца за несъответствие на посочения в
договорите с действително приложения размер на ГПР. На следващо място
7
съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисление на ГПР не
следвало да бъде включен размерът на неустойката по чл.8 от договорите за
заем, тъй като по своята същност тя съставлявала разход, който потребителят
следва да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение по договорите за заем, посочено в чл. 6 от същия. Моли за
отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключени два договора за потребителски
кредит както следва: договор за потребителски кредит №
********/******** г. с предоставена заемна сума от 600,00 лв. и в него е
включена клауза за евентуално заплащане на неустойка за неизпълнение на
задължение в размер 1022,32 лв. и заемната сума от 600,00 лв. е била
предоставена на ищеца, договор за потребителски кредит №
********/******** г. с предоставена заемна сума от 1000,00 лв. и в него е
включена клауза за евентуално заплащане на неустойка за неизпълнение на
задължение в размер 1022,32 лв. и заемната сума от 1000,00 лв. е била
предоставена на ищеца /така и договор за потребителски кредит №
********/******** г., л. 6-7 от делото/.
Съгласно договор за потребителски кредит № ********/******** г.,
сключен между „Креди Йес“ ООД и ищеца К. Е. С., страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 600,00 лв., с фиксиран годишен лихвен
8
процент 39,96%, и начин на връщане: 17 седмични вноски, всяка от които по
42,54 лв., с краен срок на погасяване – 10.01.2023 г. В чл. 3, ал. 2 от договора
изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР е включена единствено
договорната лихва и не е включена неустойката /така изрично и отговор на
исковата молба/. В чл. 5, ал. 1 ал. 2 и чл. 11 от договора е уредено
задължение за ищеца - в тридневен срок от сключване на договора е следвало
да предостави обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители
отговарящи на определени изисквания и предоставяне на банкова гаранция,
ипотека, особен залог или ценна книга, като е уговорено при неизпълнение на
това задължение той да дължи неустойка в размер на 253,56 лв. /неустойка за
неизпълнение на задължение/. Съгласно представения по делото договор за
потребителски кредит № ********/******** г. /л. 6-7 от делото/, сключен
между „Креди Йес“ ООД и ищеца К. Е. С., страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 1000,00 лв., с фиксиран годишен лихвен
процент 39,96%, и начин на връщане: 11 месечни вноски, всяка от които по
203,00 лв., с краен срок на погасяване – 29.07.2023 г. В чл. 3, т. 3 от договора
изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР е включена единствено
договорната лихва и не е включена неустойката /така изрично и отговор на
исковата молба/. В чл. 6 и чл. 8 от договора е уредено задължение за ищеца -
в тридневен срок от сключване на договора е следвало да предостави
обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на
определени изисквания и предоставяне на банкова гаранция, ипотека, особен
залог или ценна книга като е уговорено при неизпълнение на това задължение
той да дължи неустойка в размер на 1022,32 лв. /неустойка за неизпълнение на
задължение/.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, се
установява следното: 1/ по договор за потребителски кредит №
********/******** г. - размерът на предоставения кредит е 600,00 лв. като
сумата е била реално получена от ищеца /безспорно между страните
обстоятелство/. Извършените плащания от ищеца са в размер на 906,75 лв. и
2/ по договор за потребителски кредит № ********/******** г. - размерът на
предоставения кредит е 1000,00 лв. като сумата е била реално получена от
ищеца /безспорно между страните обстоятелство/. Извършените плащания от
ищеца са в размер на 982,00 лв.
9
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Креди йес“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.
3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Креди йес“ ООД и ищецът са били в
договорни правоотношения възникнали от два договора за потребителски
кредит № ********/******** г. и № ********/******** г. и заемните суми са
били предоставени на ищеца. Представените по делото договори за кредит,
вкл. и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, установяват
възникналите заемни правоотношения между кредитора „Креди йес“ ООД и
кредитополучателя – ищец, по силата на което ищецът е получил сумите в
размер на 600,00 лв. и 1000,00 лв. и се е задължил да ги върне, заедно с
договорна лихва. Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на договорите е
съответно10.01.2023 г. и 01.07.2022 г.
1/ По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит №
********/******** г. като нарушаващи разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /тук ще бъде разгледан и преюдициалния въпрос спрямо
иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за действителността на договор за
потребителски кредит № ********/******** г. поради изложените еднакви
съображения както в исковата молба, така и в отговора на исковата молба/:
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Креди йес“ ООД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 600,00 лв. и 1000,00 лв.
следва по иска за недействителност да се прецени дали тези договори са
действителни, като съображенията във връзка с
действителността/недействителността поради идентичността на двата
договора за потребителски кредит ще бъдат изложени заедно поради
горепосоченото.
Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси
10
предмет на настоящото дело вече са били обсъждани по друго дело със
страна „Сити Кеш“ ООД и същия договор за кредит и са намерили
разрешение в решение № 706/29.07.2022 г. на Старозагорски районен съд
по гр.д. № 738/2022 г. /постановено от настоящия съдебен състав/,
потвърдено по въззивна жалба на „Сити Кеш“ ООД с окончателно
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г. и поради това ще бъдат изложени напълно идентични
съображения.
В случая са налице два договора за потребителски кредит. След като
по делото се установи възникналото облигационно правоотношение между
ищеца и ответника, предоставяне на заемните суми съответно в размер на
600,00 лв. и 1000,00 лв. следва да се прецени дали тези договори са
действителни както с оглед правните възражения на ищеца, така и в
изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на
договор /или клаузи от него/ сключен с потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
11
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
12
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
Настоящият съд констатира, че процесните договори за кредит са
нищожни на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
13
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесните договори за кредит формално отговарят на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 1128,00 лв. и 2233,00 лв. неправилно не е
калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 706/29.07.2022 г. на
Старозагорски районен съд по гр.д. № 738/2022 г., решение №
2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г.,
14
решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение №
140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка, дължима при
непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
/индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесните
договори за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
която да се кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито
оскъпяване на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко
следващо лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
15
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-
слабата страна в правоотношението при сключване на договор за
потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за
предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при
изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
16
му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до
различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената
неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети
вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично
17
задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда
за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането
на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа
на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес
от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв
кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит
показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира
неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи
допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката
е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена
по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по
договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни
вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи
сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка
за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
18
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане
в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в
договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
19
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г.,
решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената
неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй
като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с
оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумите за неустойките по трите договора
20
не са били включени в ГПР – така както договори за кредит /вж. чл. 3, т. 3/,
така и изрично отговор на искова молба. В обобщение – след като
съобрази цитираната съдебна практика, която изцяло споделя, настоящият съд
намира, че в конкретния случай дейността по предоставяне на потребителски
кредити, осъществявана от жалбоподателя по занятие, представлява търговска
дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, поради което следва да се приеме, че
тази дейност се извършва с непосредствената икономическа цел – реализиране
на търговска печалба и в този смисъл сключването на договор за
потребителски кредит, в който възможността за печалба е изключена или
силно занижена, не би било изгодно за кредитодателя и съответно такъв
договор не би бил сключен. Това означава, че обявяването за нищожна на
клаузата за неустойка, която всъщност представлява най-голямата скрита
печалба за търговеца, ще повлече нищожност на целия договор. В същото
време значителното оскъпяване на кредита, скрито под включената договорна
клауза за неустойка /без тя да има функциите на такава/ и укриването на тази
информация от кредитополучателя, представлява пряко противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, поради което и на това
основание така сключените договори се явяват изцяло нищожни. В
частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания,
в които се включват и задължението за неустойка по чл. 8 вр. чл. 6 от
договорите. Месечният размер на вноската е определен като сбор от части от
главница и договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка.
Тази неустойка за непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не
е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е
включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това
положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият съд счита, че макар формално процесните договори да покриват
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя, т.е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
21
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договорите за
кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В процесния случай в договорите е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е
какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е
следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договорите. На практика, касае
се за реален ГПР по договорите различен от посочения от кредитора /така
изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесните договори да покриват изискуеми реквизити по чл. 11,
ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
22
в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по
тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/,
общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва
за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договорите за
кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ
размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
23
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договорите е допуснато соченото
от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит
не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
24
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва. В договорите трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и
като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с
всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че
договорите за кредит противоречат на част от императивните постановки на
ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото
лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договорите за кредит по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение
№ 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно
25
която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на
евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на
процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със
закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищцата
основания. По предявените евентуални искове следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде
прогласена недействителността на клаузите за договорна лихва, таса за
разглеждане на кредита и неустойка при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
вместо и по двата договора за кредит потребителят е въведен в заблуждение
относно действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на
ГПР, поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен /така също
определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о.
решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР
води до завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения
процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорите за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят са нямали задължителното си съдържание по
чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали
основните договорки. Ето защо договорите за потребителски кредит са
недействителни на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявените установителни искове са
основателни. С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на
основание чл. 22 ЗПК, процесните два договора са недействителни, защото
при сключването им не са спазени горепосочените императивни изисквания
26
на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на
Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./.
2/ По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 297,75 лв. по договор за потребителски кредит № ********/******** г.,
надплатен във връзка с договора:
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесните договори за потребителски
кредит се явяват недействителни на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
връщане само на чистата стойност на кредитите в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на
ответника само главниците по договорите. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
В случая, установените по делото чрез заключението на ССЕ извършени
плащания от ищеца са както следва: по договор за потребителски кредит №
********/******** г. са били заплатени 906,75 лв., при чиста стойност на
главницата от 600,00 лв., т.е. остават надплатени 306,75 лв., от които се
претендират 297,75 лв. Следователно осъдителният иск е основателен за
сумата от 297,75 лв. представляваща разлика между заплатеното /906,75 лв./ и
27
чистата главница /600,00 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба. Следва да се уточни, че платени 09,00 лв. /застраховка/ не
са предмет на делото и оттам идва разликата между заплатено и претендирано
от ищеца.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на двата иска /установителен и
осъдителен/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца.
Същият е претендирал присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 960,00 лв. с ДДС определено на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство на ищеца по делото по всеки иск в размер на 480,00 лв. с
ДДС. С отбелязването в договора за правна защита и съдействие от 09.10.2024
г. /л. 72 от делото/ е изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение
от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК. Обобщено сборът
от разноските по двата иска е 960,00 лв. с ДДС съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство на
ищеца по делото и след обсъждане на възраженията на ответника по
основателността на искането за разноски.
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
28
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 72 от делото/,
в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е
материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът
оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да
се направи извод, че ищецът не е материално затруднен /в случая
доказателствената тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на
ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него
определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о.,
определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи,
че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е
въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Не се споделя възражението на ответника по отношение на броя
искове и материалния интерес поради следното – на първо място следва да се
посочи, че е неточно изложеното в становище на ответника /л. 67 от делото/,
че бил предявен един иск. Всъщност предмет на делото са два договора за
кредит, като за първия се иска прогласяване на неговата нищожност /договор
за потребителски кредит № ********/******** г./ и по втория се претендират
недължимо заплатени суми /договор за потребителски кредит №
********/******** г./. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гражданско
дело се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един
от тях поотделно, а конкретния минимален размер на това възнаграждение
следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 6 от същия
нормативен акт /така определение № 267/11.12.2018 г. на ВКС по т.д. №
29
860/2018 г., I т.о., определение № 60300/17.08.2021 г. на ВКС по ч.т.д. №
2058/2020 г., I т.о., определение № 600309/02.08.2021 г. на ВКС по ч.т.д. №
2005/2020 г., II т.о./. В случая предметът на делото е правен спор, с предявени
два обективно кумулативно съединени установителен и осъдителен иск за
признаване за установено нищожност и осъждане за заплащане на сума.
Съгласно приложимата в процесния случай разпоредба на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, следва да се определи на процесуалния представител на
ответника адвокатско възнаграждение по всяка една от двете искови
претенции поотделно /така определение № 1222/08.06.2018 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1119/2018 г./. Дори
обстоятелството, че част от исковете могат да са основани на един и същ
правопораждащ юридически факт – договор за кредит е без значение, което не
е налице в случая /така определение № 118/15.03.2021 г. на ВКС по ч.т.д. №
1469/2020 г., I т.о./. Може да се добави, че исковете се намират в съотношение
на обективно кумулативно съединяване, съдът би се е произнесъл по всеки от
тях и не са за защита на един и същ интерес – всеки отделен иск може да бъде
отхвърлен или уважен независимо от резултата по другите искове. В
определение № 145/05.05.2020 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4642/2019 г., IV г.о.,
определение № 360/30.07.2018 г. на ВКС по т.д. № 1807/2018 г., I т.о.,
определение № 379/09.08.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 3052/2018 г., I т.о.,
определение № 787/13.11.2018 г. на Врачански окръжен съд по в.ч.гр.д. №
574/2018 г., определение № 651/29.11.2016 г. на Пазарджишки окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 820/2016 г., определение от 10.03.2020 г. на Сливенски
окръжен съд по ч.гр.д. № 133/2020 г., които се споделят от настоящия съд
също е прието, че адвокатско възнаграждение се дължи за всеки от
предявените кумулативно обективно съединени искове поотделно по смисъла
чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждения. Освен това ако законодателят е искал да измени чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/2004 г. аналогично на чл. 72 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 г./ е щял да
стори това. Към този извод навежда самата редакция на чл. 72 ГПК отпреди
изменението през 2017 г. В определение № 529/11.12.2019 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4335/2019 г., IV г.о., също се сочи, че с оглед вида и броя на
предявените искове, предмет на въззивното производство – три оценяеми и
два неоценяеми, и предвид разпоредбите на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 1, т. 4 и чл.
30
7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. се присъжда сбора от минималните размери на
дължимите за всеки от тях възнаграждения. В определение № 404/26.10.2020
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2883/2020 г., IV г.о., е прието, че съгласно трайно
установената съдебна практика, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Нар. №
1/09.07.2004 г. има предвид единствено броя на обективно съединените
искове. Следователно не е от значение вида на исковете – оценяеми или
неоценяеми.
Единствено при евентуално или алтернативно съединяване на искове
адвокатското възнаграждение е едно /вж. определение № 137/09.04.2020 г. на
ВКС по ч.гр.д. № 570/2020 г., III г.о. и сочената в него практика на ВКС, като
съставът на ВКС отново сочи, че разноски по всеки един от предявените
искове биха се дължали при кумулативно съединяване на исковете/.
В смисъла на настоящото определение е и актуалната практика на
Старозагорски окръжен съд обективирана в определение № 744/23.06.2022 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 370/2022 г., определение №
442/04.04.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 190/2022 г.
по приложението на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумите за
внесената държавна такса в размер на 100,00 лв. и за възнаграждението за
вещо лице в размер на 100,00 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
********/******** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски кредит
№ ********/******** г. сключен между К. Е. С., ЕГН: ********** и
постоянен адрес: гр. ********, ул. „********“ № **, ет. **, ап. **и „Креди
Йес“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково,
ул. „Лозарска“ № 12.
31
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12 да заплати на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
********, ул. „********“ № **, ет. **, ап. **сума в общ размер на 297,75 лв.
/двеста деветдесет и седем лева и седемдесет и пет стотинки/ представляваща
сбор от заплатени/надплатени без основание суми по договор за
потребителски кредит № ********/******** г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12 да заплати на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
********, ул. „********“ № **, ет. **, ап. **, сумата от общо 200,00 лв.
/двеста лева/ разноски за производството - възнаграждение за вещо лице
100,00 лв. и държавна такса 100,00 лв.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да заплати на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв на Еднолично адвокатско дружество „М.“, ЕИК: ******** и
адрес: гр. ********, ул. „********“ № **, ет. **, офис **, чрез управителя М.
М. адвокатско възнаграждение в размер на 960,00 лв. с ДДС /деветстотин и
шестдесет лева/ за процесуално представителство на ищеца по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
32