Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 09.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и осми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Е.Маринова в. гр. д. № 10034 по
описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение №
163341 от 29.07.2020 г., постановено по гр.д. № 67314/2019 г. на СРС, ГО, 157
състав, е отхвърлен предявеният от А.И.П. срещу „А.З.С.Н.В.“ ЕАД иск с правно
основание чл.439 ГПК за признаване на установено, че ответникът няма право на
принудително изпълнение за сумата от 991, 76 лв. главница и сумата от 125 лв.
разноски, за които в негова полза е издаден изпълнителен лист от 05.10.2012 г.
по гр.д. № 45937/2012 г. на СРС, 50 състав. Ищецът е осъден да заплати на
ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 150 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу така
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца А.И.П.. Счита, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с
материалния закон и е необосновано. Излага съображения, че за процесното
вземане е издадена заповед за изпълнение, срещу
която в срока по чл.414 ГПК не е депозирано възражение. Релевира
оплакване, че вземането, предмет на заповедта за изпълнение, произтича от запис
на заповед, поради което същото се погасява с изтичането на тригодишна давност
по аргумент от нормата на чл.537 ТЗ, вр. чл.531 ТЗ, а не с общата петгодишна
давност. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови
друго, с което да уважи предявения иск.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника „А.З.С.Н.В.“
ЕАД. Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно, като излага
доводи за неоснователност на наведените с въззивната жалба оплаквания. Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Със заповед
за изпълнение по чл.417 ГПК от 05.10.2012 г. по ч.гр.д. № 45937/2012 г. на СРС,
ГО, 50 състав, е разпоредено длъжникът А.И.П. да заплати на кредитора „А.З.С.Н.В.“
ООД сумата от 991, 76 лв. – задължение по запис на заповед от 20.05.2011 г.,
със законната лихва от 29.09.2012 г. до изплащане на вземането, както и 125 лв.
разноски по делото.
С
изпълнителен лист, издаден от СРС, 50 състав след констатация, че заповедта за
изпълнение по чл.417 ГПК от 05.10.2012 г., изд. по гр.д. № 45937/2012 г. на
СРС, ГО, 50 състав, подлежи на изпълнение, А.И.П. е осъден да заплати н. „А.З.С.Н.В.“
ООД, сумата от 991, 76 лв. – задължение по запис на заповед от 20.05.2011 г.,
заедно със законна лихва от 29.09.2012 г. до изплащане на вземането, както и
125 лв. разноски по делото, а именно: 25 лв. държавна такса и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа
на посочения изпълнителен лист по молба от 11.10.2012 г. на кредитора „А.З.С.Н.В.“
ООД е образувано изпълнително дело № 20127840402603 на ЧСИ Й.Ц., рег. № 784 на
КЧСИ.
На длъжника
е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № 28815/11.10.2012 г., връчена
на 26.02.2013 г., видно от която със същата на длъжника е връчена и заповедта
за изпълнение по чл.417 ГПК, с оглед на което срокът за депозиране на
възражение срещу заповедта за изпълнение е изтекъл на 12.03.2013 г.
Изпратени за
запорни съобщения с изх. № 28819/11.10.2012 г. до „ОББ“ АД, връчено на
15.10.2012 г.; запорно съобщение изх. № 28824/11.10.2012 г. до „Юробанк и ЕФ
Джи България“ АД, връчено на 19.10.2012 г.; запорно съобщение изх. №
6571/08.04.2013 г. до „РайфайзенБанк България“ ЕАД, връчено на 09.04.2013 г.
С молба на
взискателя от 27.02.2014 г. е поискано налагането на запор на трудовото
възнаграждение на длъжника. На работодателя „Р.“ ЕООД е изпратено запорно
съобщение изх. № 3010/27.02.2014 г.
От страна на
взискателя е депозирана и последваща молба от 18.11.2014 г. с искане за
налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника, както и молба от 07.01.2015
г. с искане за налагане на запор на дружествения му дял в „Планета-Секюрити“
ООД, „ВА Лимитид“ ООД, „Р.“ ЕООД, „Р. Агрохолдинг“ ЕАД и „Р. 1“ ЕАД. Налагането
на запор на дружествения дял на длъжника е поискано и с молба на взискателя от
13.01.2015 г.
Със запорно
съобщение изх. № 1246/20.01.2015 г. до „Агенция по вписванията“, връчено на
21.01.2015 г., е наложен запор на дружествения дял на длъжника в „Р.“ ЕООД.
Изпратено е
запорно съобщение с изх. № 16464/10.12.2015 г. до „Общинска банка“ АД, връчено
на 11.12.2015 г.
С молба от
29.06.2016 г. взискателят е поискал налагането на запор на трудовото
възнаграждение на длъжника. На работодателя „Р.“ ЕООД е изпратено запорно
съобщение изх. № 4988/29.06.2016 г. Видно от известие за доставяне, пратката е
върната като „непотърсена“.
С молба от
22.10.2018 г. взискателят е поискал налагане на запор на трудовото
възнаграждение на длъжника.
С молба от
17.12.2019 г. взискателят е поискал опис на движимо имущество на длъжника и
извършване на справки.
Видно от
служебно извършена справка в Търговския регистър, взискателят „А.з.с.н.в.“ ООД
е преобразуван чрез промяна в правната форма в „А.з.с.н.в.“ ЕАД с вписване от
21.08.2015 г.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което съдът следва да
пристъпи към обсъждане на доводите относно правилността на решението.
В предмета
на делото се включва отрицателен установителен иск за установяване в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата
на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.);. По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да
се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като средство за защита на длъжника по висящ
изпълнителен процес чрез предявяване на иска по чл. 439 ГПК се дава право на
длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и
обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които обаче имат
правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички правоизключващи и
правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само тези, които са
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (определение № 214 от
15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По
изложените съображения в съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително производство.
В
производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за
изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното
му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане
е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на
нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя.
Нормата на
чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от
длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато
възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда,
че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено
нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази
в рамките на установения в нормата на чл.414 ГПК преклузивен срок, заповедта
влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй
като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч.
гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3,
т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга
форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е
бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд
отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се
различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК
(отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор
относно съществуването на вземането.
С оглед
изложеното, не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че
процесното вземане се погасява с изтичането на тригодишна погасителна давност,
доколкото същото произтича от влязла в сила заповед за изпълнение.
Срокът за
възражение срещу заповедта за изпълнение е изтекъл на 12.03.2013 г., с оглед на
което последната е влязла в сила на 13.03.2013 г. От този момент е започнал да
тече давностният срок.
Изпълнителното
производство е образувано при действието на ППВС 3/1980 г., с което е
разяснено, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането, и което е обявено за
изгубило сила с т.10 на ТР № 2/2013 г.
от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ППВС №
3/18.11.1980 година е прието при действието на ЗУС (отм.), обнародван В ДВ бр.
23/19.03.1972 г. На основание чл. 59 ЗУС (отм.); тълкувателните постановления
са задължителни за съдилищата и особените юрисдикции, както и за
административните органи, актовете на които подлежат на съдебен надзор. ЗУС
(отм.) отменен със ЗСВ (отм.), обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 година. На
основание чл. 84, ал. 1, т. 2 ЗСВ (отм.) общото събраните на съответната
колегия на ВКС може да постановява тълкувателни решения по приложението на закона
при неправилна или противоречива съдебна практика, като на основание чл. 86,
ал. 2 от същия закон тези решения са задължителни за органите на съдебната и
изпълнителната власт. В действащия ЗСВ - чл. 130, ал. 2, също е предвидено, че
тълкувателните решения и тълкувателни постановления са задължителни за органите
на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление,
както и за всички органи, които издават административни актове.
Съгласно
разясненията, дадени с решение 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г.,
на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, извършената с т. 10 от
ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на
ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това. Разяснено е, че при постановяването на
нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в
начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на
правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я
прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада
едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява
действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. С оглед на това
последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива
обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и
обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява
тълкувателния акт се състои от две части. Настоящият съдебен състав възприема
изцяло разрешенията, дадени с посоченото решение на ВКС. С него не се променя
тълкувателното решение на ВКС, а е разгледан въпросът относно действието във
времето на последващо тълкувателно решение, с което е обявено за загубило сила
тълкувателно ППВС, което до момента на постановяване на тълкувателното решение
е било задължително за съдилищата и правните субекти са съобразявали
поведението си приложимите задължителни разяснения на закона.
В
разглеждания случай към момента на приемане на ТР № 2/26.06.2015 г.,
постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителното
производство, образувано въз основа на издадения на 05.10.2012 г. изпълнителен
лист, е било висящо. С оглед разясненията, дадени с ППВС № 3/1980 г.,
погасителна давност не е текла докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането. Спирането на давността по
изпълнителното дело е преустановено от момента на отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г.
Съгласно чл.
116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т.
10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
В случая с
молба от 29.06.2016 г. взискателят е поискал налагането на запор на трудовото
възнаграждение на длъжника. На работодателя „Р.“ ЕООД е изпратено запорно
съобщение изх. № 4988/29.06.2016 г., с предприемането на което действие
давността е прекъсната. Този извод не се променя от обстоятелството, че
пратката е върната като непотърсена, което има отношение към действието на
запора по отношение на третото лице, но не и по отношение прекъсването на
давността.
От посочения
момент в продължение на две години – до 29.06.2018 г. не са поискани и
предприети изпълнителни действия, които да са от естество да прекъснат
давността.
От
изложеното следва, че е налице хипотезата на чл.433, ал.1, т.8, според която
изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие –
извършено в случая на 29.06.2016 г. Извършените след прекратяването на
изпълнителното производство действия не съставляват валидно извършени
изпълнителни действия и не водят до прекъсване на давността за вземанията,
поради което не подлежат на изследване в настоящото производство.
Според
установената от ВКС съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД
погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на
спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен
осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно
производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235
от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл. 290 ГПК и др.). Ето защо, в случая давността не се прекъсва с депозиране
на исковата молба, поради което крайният момент на давностните срокове не
следва да се свързва с предявяване на иска. Противното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането за
главницата, която е започнала да тече на 29.06.2016 г., изтича на 29.06.2021 г.
Към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция –
28.05.2021 г., давността за вземането не е изтекла, поради което предявеният от
ищеца отрицателен установителен иск се явява неоснователен.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се
потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
На ответника
по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата
от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
163341 от 29.07.2020 г., постановено по гр.д. № 67314/2019 г. на СРС, ГО, 157
състав.
ОСЪЖДА А.И.П., ЕГН ********** да заплати н.
„А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата
от 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.