РЕШЕНИЕ № 2224
гр. Пловдив, 03.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански
състав, в публичното
заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 11381 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е предявил
против Б.А.К. кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване
на паричните притезания, удостоверени в Заповед № 2212/13.03.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 3648/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, ХХI граждански състав, както следва: 1 011, 70 лв. – главница по
договор за потребителски кредит № ****г, сключен между ответната страна и с
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД; сумата от 160, 06 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2017 г. до
20.01.2019 г., които вземания са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Приложение 1 от 18.04.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, както и за установяване на вземането в размер от 117, 31 лв., представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода от 21.12.2017 г. до 05.03.2019 г., ведно
със законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.03.2019 г., до
окончателното изплащане на задължението.
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника по силата на Приложение 1 от 18.04.2018 г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г.,
сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, с което цедентът прехвърлил на
ищеца процесните вземания срещу длъжника. Твъдри, че за осъщественото
прехвърляне на вземането, изпратил до длъжника, за което бил надлежно
упълномощен от цедента, два боя уведомителни писма, които се върнали в цялост.
Прилага уведомлението към исковата молба и счита, че с връчването й за отговор,
изявлението на цедента следва да се счита достигнало до длъжника, дори
последният да се представлява в производството от особен представител. Твърди,
че ответната страна Б.А.К. сключила с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД договор
за потребителски кредит № ****г., по силата на който е предоставена сума за
закупуване на следните стоки –диван, модел “Флора” на стойност от 949 лв.;
секция, модел “Масала” на стойност от 499 лв. Размерът на предоставената в заем
сума била равна на цената на стоките, която в случая била на стойност от 1 448
лв. За закупуване на стоките била издадена фактура № **********/14.01.2017
г. от „Дипол“ ЕООД, гр. Стара Загора на
името на ответната страна. Сочи, че с подписване на договора кредитополучателят
се съгласил предоставеният му с договора стоков кредит да бъде изплатен пряко
на упълномощен търговски партньор кредитора – “Дипол“ ЕООД /Мондо/. Длъжникът
се задължил да върне сумата от общо 2 012, 64 лв. на 24 броя равни месечни
погасителни вноски, всяка от които от 83, 86 лв. В погасителните вноски се
включвала съответната част от дължимата главница, ведно с надбавка, покриваща
разноските на кредитора по подготовка и обслужване на кредита и определена
добавка, съставляваща печалбата на кредитора. Поддържа, че лихвеният процент
бил фиксиран за срока на договора, като размерът на договорната лихва бил за
сумата от 564, 64 лв. Падежът на първата погасителна вноска бил на 20.02.2017
г., а на последната – на 20.01.2019 г. Твърди, че по договора постъпили
частични плащания от страна на длъжника в общ размер от 840, 88 лв., с които
било погасено вземането за главница в размер от 436, 30 лв. и за договорна
лихва в размер от 404, 58 лв. Поради забава за заплащане на задължението,
претендира и обезщетение за забава. По така изложените съображения моли за
уважаване на предявените искове.
Ответната страна Б.А.К., е
депозирала в законоустановения за това срок, чрез назначения й от съда особен
представител – адв. К., отговор на исковата молба, в който излага доводи за
нейната неоснователност. Оспорва всички изложени в исковата молба факти и
обстоятелства. Твърди, че ищецът не е кредитор на ответната страна, както и че
между нея и цедента не е възникнало твърдяното правоотношение. Твърди, че от
представените по делото доказателства не се установява, че ищецът е придобил
процесното вземане. Сочи, че представеното по делото Приложение № 1 от
18.04.2018 г. не се отнася към представения договор за цесия, тъй като е
издадено от друго юридическо лице – различно от това, подписало договора. Това
било така, тъй като “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД било заличено на
24.04.2018 г. и към момента на подписване на приложение № 1, това дружество все
още съществувало. Счита, че длъжникът не е бил надлежно уведомен за прехвърляне
на вземането, като не следва да се счита за уведомен и с връчване на препис от
исковата молба, тъй като ответната страна е представлявана от особен
представител в производството по делото. Твърди, че сключеният договор за
кредит е недействителен, тъй като в последния не е посочено кое лице и в какво
качество го подписва като кредитор. Счита, че клаузите в договора са
неравноправни и не отговарят на изискванията на добросъвестността.
Възнаградителната лихва от 33, 24 % била едностранно установена и не отговаряла
на изискванията на закона и на добросъвестността. Сочи, че потребителят не е
имал възможност да се запознае предварително с размера на договорната лихва.
Поддържа, че договорът за кредит е недействителен и на основание чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като в последния е посочен единствено размера в проценти на
годишния процент на разходите – 38, 81 %. По така изложените съображения моли
за отхвърляне на предявените искове. Оспорва всички приложени към исковата
молба писмени доказателствени средства, тяхната доказателствена стойност,
верността и автентичността им.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД
и чл. 86 ЗЗД.
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за
установяване на вземанията, обективирани в Заповед № 2212/13.03.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
3648/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХI граждански състав, както
следва: 1 011, 70 лв. –
главница по договор за потребителски кредит № ****г, сключен между ответната
страна и с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД; сумата от 160, 06 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2017 г. до
20.01.2019 г., които вземания са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Приложение 1 от 18.04.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, както и за установяване на вземането в размер от 117, 31 лв., представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода от 21.12.2017 г. до 05.03.2019 г., ведно
със законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.03.2019 г., до
окончателното изплащане на задължението.
Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и съдът на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя да предяви
установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение,
като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в срок.
Искът е предявен в законоустановения за това
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните
изисквания за неговата допустимост.
От договор за
потребителски кредит CREX-14408173 от
14.01.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Б.А.К., се
установява, че между страните е породено правоотношение по договор за кредит,
по силата на което кредитодателят се е задължил да предостави на
кредитополучателя сумата от 1 448 лв. – представляваща цената на стоките,
посочени в договора, срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне
сумата от 2 012, 24 лв. на 24 равни месечни погасителни вноски от по 83,
86 лв., с падеж на първата вноска на 20.02.2017 г. и на последната вноска –
20.01.2019 г. В договора е посочено, че със сумата, представляваща цена на
стоките, се финансира закупуването на следните движими вещи: диван „Флора“ на
стойност от 949 лв. и секция „Масала“ на стойност от 499 лв. Установен е
фиксиран годишен лихвен процент от 33, 24 % и годишен процент на разходите от
38, 81 %.
В клаузата на чл. 1 от Условията към договора
е установено, че кредитополучателят се съгласява предоставения му с договора
кредит да бъде изплатен пряко на упълномощения търговски партньор, като
извършване на плащането по посочения начин съставлява изпълнение на
задължението на кредитора да предостави на кредитополучателя кредита и това
действия съставлява плащане, извършено от името на кредитора и за сметка на
кредитополучателя по дължимо и платимо вземане на търговеца от
кредитополучателя, като създава задължение за кредитополочателя да заплати на
кредитора месечните погасителни вноски.
С разпоредбата на чл. 17 от Условията към
договора е установено, че с подписване на договора кредитополучателят е
удостоверил, че е получил стоката, посочена в договора, в добро функционално
състояние от упълномощения търговски партньор. Следователно в договора за кредит,
подписан от страна на потребителя – ответник, се съдържа удостоверителното му
изявление, че кредиторът е изпълнил задължението си по договора чрез изплащане
на предоставения кредитен ресурс в полза на упълномощения търговец, предоставил
на потребителя финансираната стока, получаването на която също е установено с
подписа на потребителя.
По делото е представена фактура № **********/14.01.2017
г., издадена от „Дипол” ЕООД, с получател Б.А.К., положила подпис върху
последната. От този документ се установява, че за посочената сума от 1 448 лв.,
кредитополучателят е закупил от търговеца, на който е била преведена сумата по
кредита, следните стоки – диван на стойност от 790, 83 лв. без ДДС и секция на
стойност 415, 83 лв. без ДДС, като към момента на закупуване на стоката с
кредитни средства, кредитът се счита усвоен от длъжника.
С Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 27.07.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД страните са уговорили, че
продавачът прехвърля на купувача станалите ликвидни и изсикуеми в пълен размер
вземания, произтичащи от договори за кредит, сключени с физически лица, които
не изпълняват задълженията си. В договора е установено, че вземанията се
индивидуализират с Приложение № 1, неразделна част от договора, считано от
датата на неговото съставяне. По делото е представено Приложение № 1 от 18.04.2018
г. към договора, в което е посочено вземането по договора за кредит в размер на
сумата от 1 963, 31 лв., включващ изтеклите лихви до датата на подписване
на приложението, като задълженото лице е индивидуализирано с посочване на три
имена и единен граждански номер.
Приложението към договора за цесия е сключено
на 18.04.2018 г., като е посочено, че последното се сключва с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А. – клон България. Въпреки, че заличаването „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД е вписано в Търговския регистър на 24.04.2018 г., това
дружество се е преобразувало чрез вливането му в БНП Париба Пърсънъл Файненс на
05.12.2017 г., видно от вписването по партидата на прекратеното дружество в
Търговския регистър, което обстоятелство е настъпило преди датата на вписаното
заличаване. Поради което следва да се приеме, че посоченото приложение, в което
вземането е индивидуализирано, е породило права и задължения между страните.
Следователно съдът намира за неоснователно
възражението на ответната страна за липса на активната легитимация на ищеца по
предявените искове, свързвано с оспорване действителността на договора на
цесия. Рамковият договор за продажба и прехвърляне на вземания обективира
прехвърляне на процесните вземания, тъй като прехвърленото вземане е надлежно
индивидуализирано чрез посочване на неговия носител – три имена и единен
граждански номер, правното основание, от което произтича вземането на цедента –
договора за кредит и неговият размер – към датата на сключване на приложението
към договора.
Съдът намира, че прехвърлянето на вземането е
произвело правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с
изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Предишният кредитор
има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника
като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС. По делото е
представено пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да изпълни
задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Приложени са пълномощни както от цедента,
преди неговото преобразуване, така и от правоприемника на цедента. Ирелевантно
е обстоятелството, че в така приложените пълномощни не е посочена датата на
сключване на упълномощителната сделка, доколкото за противопоставянето му на
страната не е необходимо в последното да е посочена достоверна дата по смисъла
на ЗЗД – това е необходимо единствено в изчерпателно установените в закона
случаи. Нещо повече упълномощителната сделка, сключена с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А. – клон България, е с нотариална заверка на подписа на
упълномощителя от 18.01.2018 г.
Длъжникът не е получил уведомлението за
прехвърляне на вземането, доколкото видно от представената по делото обратна
разписка, последната се е върнала с отбелязване „непознат адресат“.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на
пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Наистина ответната страна не участва лично в
производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен
представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният представител на
ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на
длъжника в хода на съдебното производство, като до назначаването му се е
стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено
по чл. 47, ал. 1 ГПК. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция,
съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за
получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато
ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
В случая препис от исковата молба и
приложенията към нея се считат за редовно връчени на ответната страна на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни
книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал.
2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния
случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението от заемодателя - цедент, обективирано в уведомителното писмо за
извършената цесия, се презюмира да е получено от ответника, а не от назначения
му особен представител.
По тези съображения настоящата съдебна
инстанция приема, че уведомлението, представено с исковата молба на ищеца - цесионер
и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Договорът за цесия е договор, по силата на
който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното
следва да се приеме, че цесионерът – ищец е материланоправно легитимиран в
исковото производство пред настоящата съдебна инстанция, образувано по реда на
чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането, предмет на договора за цесия, е
породено от сключен между първоначалния кредитор БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД и длъжника – ответник, договор за потребителски кредит. По отношение на
породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят
приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата
стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен
процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно
кредита и правото на отказ от договора - чл. 10 от Договора.
Договорът за кредит представлява двустранна сделка, която е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия
случай. Страните са постигнали съгласие, че размерът на годишния лихвен процент
е от 38, 81 %. Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит,
представлява граждански плод (възнаградителна лихва). Максимален лимит на
годишния процент на разходите – забрана за надвишаване петкратния размер на
законната мораторна лихва – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно и макар в договора за кредит да не е посочен начина
на формиране на годишния процент на разходите, неговото съдържание е изводимо
от разпоредбите на закона. В този смисъл не е налице соченото от потребителя
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не са налице и основанията по чл. 143 ЗЗП за установяване
неравноправност на клаузите на договора. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изисква нето за добросъвестност и води до значително
неравновесие между права та и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма.
Клаузите на сключения между страните договор са индивидуално уговорени,
доколкото това обстоятелство е удостоверено с полагането на подпис от
потребителя, като с последните не се предвижда заплащане на неоправдано високо
обезщетение за кредитора. Не са налице и останалите, установени в разпоредбата
на чл. 143 ЗЗП, предпоставки за установяване неравносправност на клаузите по
договора.
Не е налице и сочената от страна на ответника недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва, установена с размер на годишния лихвен
процент от 33, 24 %. В случая следва да се посочи, че лихвеният процент е
фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена формулата за неговото
определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
Съдът намира, че кредитът следва
да се счита усвоен от потребителя – кредитополучател, доколкото по сметката на
търговеца е постъпила сумата, равняваща се на стойността на продадената стока
по сключения договор за покупко-продажба на диван на стойност от 790, 83 лв.
без ДДС и секция на стойност 415, 83 лв. без ДДС, обективиран в издадената от
търговеца фактура № ********** от 14.01.2017 г., подписана от длъжника. В този
смисъл е и удостоверителното изявление на длъжника, обективирано в договора за
заем с полагане на подпис от негова страна. Това
изявление на длъжника представлява признание на неизгоден факт. Доколкото
подписът, положен в договора за потребителски кредит в полето
„кредитополучател“ не е оспорен, досежно неговата автентичност, в
законоустановения за това срок от страна на ответника, следва да се приеме, че
последният изхожда от него и удостоверява, че изявленията в договора са
направени от лицето, посочено като техен автор – арг. чл. 180 ГПК. Оспорването
от процесуалния представител на ответника на всички подписани от длъжника
документи, е конкретизирано в проведеното на 03.06.2020 г. съдебно заседание,
като особеният представител на ответната страна е посочил изрично, че оспорва
документите досежно доказателствената им стойност.
Поради което за ищецът се е породило
насрещното му задължение за връщане на заемната сума, заплатена за финансиране
закупуването на стоки, ведно с възнаграждението за кредитора.
От изслушаната по делото и
неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че длъжникът
е погасил частично задълженията си по кредита със заплащане на сумата от общо
840, 88 лв., с която е погасено задължението за главница до размер от 436, 30
лв. и задължението за възнаградителна лихва до размер от 404, 58 лв. Вещото
лице е установило, че вземанията на кредитодателя са останали незаплатени за периода
от 20.11.2017 г. до 20.01.2019 г. в размер на сумата от 1 011, 70 лв. за
главница и сумата от 160, 06 лв. – за възнаградителна лихва. Експертизата е
установила, че размерът на обезщетението за забава за периода от 21.11.2017 г.
до 05.03.2019 г. е в размер на сумата от 79, 42 лв.
Съдът цени съдебно-счетоводната експертиза
като компетентно и безпристрастно изготвена, дала пълен и обоснован отговор на
всички поставени въпроси, поради което възприема фактическите (доказтелствени)
изводи, до които вещото лице е достиганало.
По така изложените съображения предявените
искове за установяване на вземанията на ищеца – цесионер за главница и
възнаградителна лихва, следва да бъдат уважени в пълния им предявен размер.
Исковете за заплащане на задълженията за главница и възнаградителна лихва, и с
оглед принципа за диспозитивното начало, следва да се присъдят за претендирания
от страна на ищеца период считано от 21.12.2017 г., а не за установения от
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза период считано от 21.11.2017 г.
Тъй като длъжникът не е изпълнил точно в
темпорално отношение задължението си за заплащане на главницата на месечни
вноски с установен в договора падеж за погасяване, ответникът следва да заплати
и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжник изпада в забава след изтичането му – арг.
чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД. Следователно и обезщетение за забава следва да
се присъди, считано от датата, следваща
падежа на всяка вноска до датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 05.03.2019 г. От заключението на вещото лице по
приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза,
посочило размерът на обезщетението за забава върху всяка непогасена вноска по
кредита, се установява, че за периода от 21.12.2017 г. до 05.03.2019 г.,
последното е за сумата от 72, 96 лв.
По така изложените съображения в полза на ищеца следва да се присъди лихва за
забава в общ размер от 72, 96 лв.,
като предявеният иск следва да се отхвърли до пълния му предявен размер от 117,
31 лв.
С оглед изхода на правния спор в полза на
ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно
производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч. гр. д. №
3648/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХI граждански състав – арг. т.
12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася
по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им,
както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с
отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство ищецът е
доказал сторени разноски в размер на 75, 78 лв., като следва да му се присъдят
по съразмерност 73, 17 лв. В
исковото производство ищецът е доказал заплащането на държавна такса в размер
от 25 лв., депозит за назначаване на особен представител на ответника – 320, 23
лв. и депозит за вещо лице в размер на 100 лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК
претендира юрисконсутско възнаграждение. Съдът при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ
следва да бъде определне за сумата от 100 лв. Следователно общият размер на сторените
от ищеца разноски в исковото производство е 545, 23 лв., от които с оглед
уважената част от предявените искове следва да бъде присъдена сумата от 526, 47 лв.
В полза на ответната страна се следват
разноски съобразно отхвърлената част от иска, но в случая разноски не следва да
се присъждат, тъй като такива не са сторени.
Така мотивиран, Пловдивският
районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД,
че Б.А.К., ЕГН **********, с адрес ***, дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, следните суми: сумата
от 1 011, 70 лв. – главница по
договор за потребителски кредит № ****г, сключен между ответната страна и с
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ведно със
законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 06.03.2019 г., до окончателното
изплащане на задължението, сумата от 160,
06 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2017 г. до 20.01.2019 г.,
които вземания са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с
Приложение 1 от 18.04.2018 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 27.07.2017 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, както и
сумата в размер от 72, 96 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.12.2017
г. до 05.03.2019 г., за които вземания е издадена Заповед № 2212/13.03.2019 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3648/2019 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, ХХI граждански състав, като ОТХВЪРЛЯ искът по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД за разликата над
сумата от 72, 96 лв. до пълния му предявен размер от 117, 31 лв.
ОСЪЖДА
Б.А.К. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, сумата от 73, 17 лв. – разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 3648/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХI
граждански състав и сумата от 526, 47
лв. – разноски в исковото производство по гр.д. № 11381/2019 г. на Районен
съд - Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК