№ 246
гр. Пловдив, 24.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Весела П. Кърпачева
при участието на секретаря Каменка Т. Кяйчева
като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело №
20215330102704 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от АЛБ. Д. Д. против „Ай Ти Еф Груп” АД, с
която се предявява установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26,
ал.1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка от договор за
кредит № *****, сключен между страните.
В исковата молба се твърди, че на 29.01.2019 г. ищцата сключила с ответното
дружество договор за кредит, по силата на който на кредитополучателя били
предоставени заемни средства в размер на 300 лв., при фиксиран лихвен процент по
заема 41 %, с Годишен процент на разходите 49,65%. Съгласно чл.1.7 от договора
същият следвало да се обезпечи с банкова гаранция или поръчителство на поне две
физически лица, които следва да отговарят на изискванията на чл.1.9 от договора. В
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение длъжникът
дължал неустойка в размер на 2,59 лв. на ден за първия ден от периода и по 2,59 лв. на
ден за всеки следващ ден, като неустойката се заплащала заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Ищцата
поддържа, че е усвоила изцяло предоставените заемни средства, но не дължи
заплащане на лихва и неустойка, поради нищожност на договора на посочените в
исковата молба основания. Поддържа, че договореният фиксиран лихвен от 41 %
противоречи на добрите нрави, внасял неравноправие между правата и задълженията
на потребителя и кредитора. Намира, че в годишния процент на разходите следвало да
се включи и неустойката. Намира, че е заобиколено материалноправното изискване на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на
1
поръчител, доколкото тя представлявала близо 100% от заетата сума. Предвиждането в
договора неустойката да се кумулира към погасителните вноски водело до скрито
оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с принципа за
добрите нрави. Неустойката излизала и извън присъщата и обезпечителна функция,
тъй като бил предоставен много кратък срок за представяне на посочените
обезпечения, което водело до извода, че кредиторът не търсел обезпечение, а добавка
към възнаграждението си. Посочването в договора за кредит на размер на годишния
процент на разходите, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика, което водело до неравноправност
на договорните клаузи. По този начин били нарушени изискванията на член 11, чл.1,
т.10 и чл.143, т.19 ЗЗП. Поради това ищецът намира, че дължал само чистата стойност
на кредита, но не и лихви, неустойки и други разходи. Предвид изложените твърдения
предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените
разноски
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД – гр.
София, не е депозирало писмен отговор. След изтичане на срока за писмен отговор с
молба от 25.06.2021 г. ответникът взема становище за неоснователност на предявения
иск и моли за неговото отхвърляне.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД е
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит *****,
по който предоставената от ответника парична сума в размер на 300 лв. е изцяло
усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и относно съдържанието на
възникналото облигационно отношение, обективирано в представения екземпляр на
договор за кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР
на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От
изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите
разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на
2
цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те
могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-
пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора
за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник, или не.
Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК
ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му
признават и гарантират.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата
хипотеза, а именно дали посоченият в чл. 1.5 от договора годишен процент на
разходите в размер на 49,65 % отговаря на действително приложимия между страните
ГПР. В този смисъл са всички изложените от ищцата съображения в исковата молба.
Съгласно заключението на неоспорената от страните и приета по делото ССчЕ,
която се кредитира от съда на основание чл.202 ГПК като обективно и компетентно
дадено, в чл.3.3 от договора е уговорена неустойка в размер на 2,59 лв. на ден, като за
срока на кредита, неустойката възлиза на 77,70 лв., а кредита се оскъпява с 25,90 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
3
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което
общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят
дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането
се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай в чл.1.7 от договора е предвидено, че в срок до края на
следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора обезпечение по кредита
банкова гаранция или поръчителство на две или повече физически лица. В клаузите на
чл.1.8 и чл.1.9 е посочено подробно на какви изисквания следва да отговарят всяко
едно от исканите обезпечения. Съгласно чл.3. в случай че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита, той дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 2,59 лв. на ден за всеки ден забава на неизпълнение на
задължението по договора за кредит.
На пръв поглед изглежда, че сумата от 2,59 лв. на ден представлява неустойка за
неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и
съгласно изричната разпоредба на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява
при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било, твърде
буквалистично и не би държало сметка, както за трайно установеното в теорията и в
практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката на чл. 3.3 от
Договора с останалите разпоредби от Договора.
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните
постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза,
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
4
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва
изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от
страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Като примерни критерии дали неустойката излиза извън присъщите й три
функции, в същото тълкувателно решение са посочени:
- естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
- съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 3.3 от
договора с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че
предвиденото в чл. 3.3 от договора, парично задължение в размер на 2,56 лева на ден
не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното -
представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за
ползването на предоставения от него финансов ресурс. Така в чл.1.9 от договора са
посочени условията, на които следва да отговарят поръчителите по договора, а именно
– поне две физически лица, които да отговарят солидарно, да имат нетен размер на
осигурителен доход от 1500 лв. месечно, да са лица над 20 годишна възраст, да работят
на без срочен трудов договор, да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен
стаж, да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит,
включително и такъв с кредитодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните
две години, да нямат задължения към други кредитни и финансови институции или ако
имат – кредитната история на поръчителите в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен“. В цитираната вече норма на чл. 3.3 от договора е
предвидено, че ако надлежното обезпечение не бъде предоставено в срока, се дължи
неустойка в размер на 2,59 лв. на ден. Съгласно заключението на вещото лице за целия
срок на договора размерът на неустойката възлиза на 77,70 лв.
От цитираните клаузи на Договора могат да се направят следните фактически
констатации, относими към примерните критерии, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
5
- чистата стойност на кредита е в размер на 300 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно приложимия ГПР е 310,25
лева. Тази сума представлява и размерът на кредиторовия интерес от точното и
своевременно изпълнение на договора.
- размерът на предвидената в чл.3.3 неустойка е в абсолютно определен размер,
а не в процент от стойността на договора и възлиза на 2,59 лв. на ден или общо 77,70
лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно
клаузите на договора /главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза на 387,95
лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на задължението за
обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение, което не отговаря на
предвидените в договора условия. Не е предвидена диференциация в размера на
неустойката в зависимост от степента на изпълнение на задължението за обезпечаване
на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението до края на следния ден, след
сключване на договора.
- за да бъде точно изпълнено задължението за предоставяне на обезпечение
следва като поръчители да бъдат осигурени две физически /но не и юридически лица/,
чийто общ осигурителен доход да е не по-малко от 3000 лв.
- доходът, който се изиска, за да отговарят лицата на условията за поръчители
3000 лева надхвърля общия размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя
съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/
възлизащ на 387,95 лева.
- договорът е сключен и без представеното обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне размера на неустойката
към кредитоспособността на потребителя, която би имала значение за определяне
размера на вредите на кредитора при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би било релевантно за
интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател
да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва несъмненият извод, че сумата от
2,59 лева на ден или общо 77,70 лв. е въведена в процесния договор като санкция за
едно практически неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на
обезпечение, като в същото време от начина на сключване на договора и начинът, по
който е уреден режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за
кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на
стойността на неустойката – 77,70 лева за целия срок на договора, като скрита добавка
6
към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав приема, че сумата от 2,59
лв. на ден, предвидена в чл. 3.3 от договора, не представлява неустойка по смисъла на
чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Нещо повече, от начина на калкулиране и предвидения начин на
издължаване на сумата следва, че тя представлява допълнително „възнаграждение“ за
кредитора по предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19,
ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в
общия размер на ГПР по договора.
От цитираното вече заключение на неоспорената от страните ССчЕ, което е в
смисъл, че в посочения в анекса към договора ГПР в размер на 49,65 % не е включен
размерът на плащането по чл. 3.3 от Договора следва, че в процесния случай е налице
разминаване между посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което
както вече бе изяснено по-горе представлява една от трите хипотези на нарушение по
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща до недействителност на договора.
При извод за недействителност на договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи
да върне само чистата стойност на кредита, а именно 300 лева.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявеният иск е
основателен, поради което следва да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че клаузата за неустойка от договор за кредит № *****, сключен
между страните е недействителна, поради това, че посоченият в Договора ГПР не
съответства на действителния ГПР.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1
ГПК. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който общият размер на
претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит за ССЕ/ възлиза на 200
лева, като ответникът следва да бъде осъден да му ги заплати. На основание чл. 38, ал.2
ЗА в полза на адв. ***** следва да се присъди сумата от 300 лева - адвокатски хонорар
за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна” № 16, бл.
Парк Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от Ф. Г. Д. и С. Ю. А., по предявения от
АЛБ. Д. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. *****, иск с правно основание чл.124, ал.1
ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, че клаузата за неустойка от договор за кредит № *****,
сключен между страните е недействителна на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1,
7
т.10 от ЗПК, поради това, че посоченият в Договора ГПР не съответства на
действителния ГПР.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК,
да заплати на АЛБ. Д. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. ***** сумата от 200 лева
(двеста лева) – съдебно деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ********* да заплати на Адвокат *****,
адрес: ***** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 300 лева (триста лева),
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съобщението до ответника "Ай Ти Еф Груп" АД да се връчи на адрес: гр.
София, ул. „Сребърна” № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8