Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 282
гр. Ботевград, 18.11.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД - БОТЕВГРАД, ГО, IV-ти състав, в
публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КАТЕРИНА НЕНОВА
при
участието на секретаря Маринела Йончовска, като
разгледа докладваното от съдия Ненова гр. дело № 2017 по описа на съда за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
С исковата молба от „А. за с. на в.“ ЕАД, срещу С.Г.К.
са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр.
с чл. 415 ГПК за следните суми: 1.) 699,34
лв. – неизплатена главница по Договор за кредит „Бяла карта“ № ******* от
29.08.2014 г.; 2.) 54,60 лв. – договорна
лихва за периода от 03.10.2015 г. до 06.12.2015 г.; 3.) 139,86 лв. – неустойка за периода от 06.11.2015 г. до 06.12.2015
г.; 4.) 77,50 лв. – такса разходи за
събиране на просрочени вземания от 06.11.2015 г. до 06.12.2015 г.; 5.) 120,00 лв. – такса разходи за дейност
на служител; 6.) 151,87 лв. -
обезщетение за забава (мораторна лихва) за периода от 06.02.2016 г. до
06.02.2018 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК), ведно със
законната лихва, считано от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
По същество искането към съда е да признае за
установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца горните суми,
предмет на Заповед № 828/08.02.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
ч. гр. д. № 238/2018 г. по описа на РС – Ботевград.
Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия е
закупил процесните вземания срещу длъжника с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Длъжникът бил уведомен надлежно за цедирането на вземанията. На
29.08.2014 г. ответникът сключил Договор за кредит „Бяла карта“ с № ****** с „А.
Ф.“ ООД и приел Общите условия към договора. Предоставен бил револвиращ кредит
в максимален размер от 100 лв., увеличен с няколко последователни анекса на 700
лв. Срокът за погасяване на кредита бил 2 години. Фиксираният годишен лихвен
процент бил 43,2 %, а дневният лихвен % - 0,12 %. Кредитополучателят надвишил
кредитния лимит, като изтеглил общо сумата от 4700 лв. Поради забавени плащания
му била начислена договорна лихва в размер на 191,34 лв. за периода от
08.09.2014 г. до 06.12.2015 г. Начислена била и неустойка в размер на 169,79
лв. за периода от 06.04.2015 г. до 06.12.2015 г. Твърди се автоматично
настъпила на 06.02.2016г. предсрочна изискуемост на кредита.
Ответникът е получил препис от исковата молба, като в
законоустановения срок е депозирал отговор, чрез особения си представител.
Счита исковете за недоказани по размер.
В откритото съдебно заседание ищецът, редовно
призован, не се представлява, но в предварително депозирано писмено становище
по същество поддържа доводите и исканията си. Ответникът, чрез своя особен
представител, също поддържа доводите и исканията си.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира
за установено следното от фактическа страна:
Съгл. Договор за кредит „Бяла карта“ от 29.08.2014 г.,
кредиторът „А. Ф.“ ООД се е съгласил да предостави на отв.
С.Г.К. револвиращ кредит в максимален размер от 100 лв., който следва да се
погаси за срок от 2 години, съгл. чл. 4 от договора. Погасителните вноски
следва да се извършват до второ число на месеца, като чрез тях
кредитополучателят погасява текущото си задължение за предходния месец. Уговорен
е фиксиран годишен лихвен процент по заема 43,2 %, годишен процент на разходите
45,9 %. Съгл. чл. 12 от договора, в случай че кредитополучателят не погаси
текущото си задължение на посочения падеж, същият е длъжен да предостави на
кредитора обезпечение по чл. 15 в тридневен срок, а именно поръчителство. В чл.
20 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10
% от непогасената главница. В чл. 21 е уговорено настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост при забавено плащане на договорните задължения. Клаузата
на чл. 21, ал. 5 от договора предвижда, че при забавено плащане се дължат
разходи за действия по събиране на задълженията. В ал. 6 на същата клауза е
разписано, че при настъпване на предсрочна изискуемост се дължи еднократна
такса за дейност на служител в размер на 120 лв. Неразделна част от договора е
Приложение № 1 към същия.
Видно от
представените няколко последователни анекса от 04.12.2014 г., 22.04.2015 г. и
27.08.2015 г., кредитният лимит е увеличен на 700 лв.
При съвкупното разглеждане на Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г., Потвърждение за сключена
цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от 31.05.2017 г., Приложение № 1/12.09.2016
г. към договора за цесия, Пълномощно от „А. Ф.“ ООД в полза на „А. за с. на в.“
ЕАД, Уведомително писмо изх. № УПЦ-П-СТК/76767 от 14.06.2017 г. и Уведомително
писмо № УПЦ-П-АФ/416163 от 16.09.2016 г. и Уведомително писмо № УПЦ-П-АФ/416163
от 12.10.2018 г., се установява, че процесните вземания на кредитора „А. Ф.“
ООД към длъжника и ответник по делото С.Г.К. са прехвърлени на ищеца „А. за с.
на в.“ ЕАД. Последният, в качеството си на пълномощник на цедента, от негово
име е изпратил уведомления до длъжника относно извършената цесия. Видно от
известията за доставяне и обратна разписка към товарителница, длъжникът не може
да бъде открит.
Според заключението на ССчЕ,
неоспорено от страните, размерът на дължимата и непогасена главница е 699,34
лв., договорната лихва за процесния период възлиза на 54,60 лв., неустойката по
чл. 8 от Договора е в размер на 639,54 лв., неустойката за неизпълнение на
договорно задължение е 139,86 лв., таксата разходи за събиране на просрочени
вземания възлиза на 77,50 лв., таксата разходи за дейност на служител е 120
лв., а обезщетението за забава за съответния исков период възлиза на 151,87 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът
достигна до следните правни изводи:
За да бъдат уважени исковите претенции, ищецът следва
да проведе пълно и главно доказване на следните факти: 1.) сключен договор за
банков кредит между „А. Ф.“ ООД и кредитополучателя; 2.) реално предоставяне на
сумата по кредита (усвояване на кредита); 3.) настъпила изискуемост на
процесните вземания; 4.) основание и размер на всяко от процесните вземания;
5.) цедиране на процесните вземания на ищеца; 6.) съобщаване на цесията на
ответника.
Доколкото неплащането на претендираните задължения е
отрицателен факт, доказателствената тежест в процеса се размества и не ищецът е
длъжен да доказва факта на неплащане, а ответникът следва да докаже,
реципрочния факт, че е извършил всички дължими плащания (ако направи такова
оспорване).
Между отв. С.Г.К. и
кредитора „А. Ф.“ ООД е възникнало валидно кредитно правоотношение по силата на
сключения Договор за кредит „Бяла карта“ от 29.08.2014 г. По отношение на сключваните
от „А. Ф.“ ООД договори за кредит се прилагат разпоредбите на Закона за потребителския
кредит и разпоредбите относно банков кредит, съдържащи се в Търговския закон,
предвид предмета на дейност.
Извън съмнение е фактът, че цедирането на процесните
вземания от „А. Ф.“ ООД на „А. за с. на в.“ ЕАД е извършено надлежно. Съдът
приема, че цесията е надлежно съобщена на длъжника с връчване на препис от
исковата молба, тъй като видно от оформените обратни разписки, и двете
уведомления до длъжника не са му връчени успешно. Въпреки това в съдебната
практика е утвърдено, че с връчване
на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо
длъжника (в този смисъл Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г.,
ВКС, ТК, II т.о.).
По иска за
главница
Главницата по кредита в размер на 700 лв. е усвоена от
ответника чрез получаването на международна кредитна карта и ПИН-код за
активирането й, което се доказва с подписването на договора и съгл. чл. 2, ал. 3
от същия.
По отношение на твърдяната автоматична предсрочна
изискуемост, то подобна не е настъпила и ищецът неоснователно се позовава на
същата. В т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно
дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС е окончателно разрешен въпросът, че предсрочната
изискуемост настъпва само и единствено, ако е съобщена на длъжника, каквито
доказателства по делото няма. Автоматичното настъпване на предсрочна
изискуемост, макар и уговорено от страните, е недопустимо. Въпреки това, искът
за главница следва да се уважи, предвид обстоятелството, че крайният падеж на
договора е настъпил преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Според т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Размерът на дължимата главница се установява от
заключението по ССчЕ, като същият възлиза на 699,34
лв. Следователно искът за главница следва да се уважи изцяло.
По иска за
договорна лихва
Съдът следва да се произнесе служебно по
въпроса за нищожността на клаузата в чл. 4, ал. 1, т. 2-4 от
договора, с която е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна
лихва по договора в размер на 43.2% и ГПР – 45,90 %. Така уговореният размер на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави
и в този смисъл се явява нищожна. Налице е накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.3-то от ЗЗД, тъй като е нарушен принципът на
добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения, предотвратяващ
несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В
конкретния случай, уговореният лихвен процент надхвърля трикратния размер на
законната лихва, която е приета за твърдения период на действие на
договора, поради което представлява нарушение на добрите нрави (в същия смисъл са Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение
№1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,определение№877 по т.д.№662/ 2012г. и др. на ВКС).
Сочените неравноправни
клаузи водят
до осезаемо неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя с оглед на взетия
заем, което само по себе
си нарушава изискването за добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна
свобода и използване на икономически по-силното положение на търговеца при
сключването на такъв вид договори.
Поради изложеното, искът за договорна лихва е
неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска за
неустойка
Предявен е иск за неустойка
в размер на 139,86 лв. за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по кредита.
Действително такова задължение е уговорено от страните в чл. 20 във вр. с чл. 15 от договора, където се сочи, че ако длъжникът
не представи обезпечение на кредита в тридневен срок от сключването, то му се
начислява неустойка. Така описаните клаузи от Договора съдът също намира за
нищожни. Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и
отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПКр, според която преди сключване на договор за кредит
кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо,
извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите.
В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с
цел неотпускане на необезпечени кредити, се прехвърля по недопустим начин на
заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери
платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Към това следва
да се добави и съображението, че така уговорената неустойка излиза извън
присъщите ѝ обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като предвижда
необходимост от изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, от което неизпълнение (на самото задължение за осигуряване на
обезпечение) не произтичат каквито и да било вреди. По този начин тази
неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на
кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за заплащане на
допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът
се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника.
Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора,
който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши
съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно
да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на чл. 20 и чл. 15 от
Договора фактически се създава допълнително обезщетение за кредитора при
неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител
кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението. При това положение е налице както противоречие с нормите на
закона, така и въведен с Договора механизъм за неговото заобикаляне, поради
което клаузата за неустойка по чл. 20 във вр. с чл.
15 от Договора е нищожна и неустойка не се дължи, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПКр.
Поради изложеното искът за неустойка е неоснователен и
следва да се отхвърли изцяло.
По иска за
такса „разходи за просрочени вземания“
В чл. 21, ал. 5 от договора е уговорена такса „разходи
за просрочени вземания“, която се дължи при настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост. Както бе посочено по – горе, предсрочна изискуемост в
процесния случай не е настъпила, поради което и подобна такса не се дължи.
Наред с това,
въпросната такса „разходи за просрочени
вземания“ не е обезщетява реално сторени и доказани разходи, а се дължи при
всички положения при настъпването на посочените в Договора обстоятелства, когато
длъжникът не плаща задълженията си, т.е. става дума за обезщетение за забава.
Как ще бъде наименувано то, няма никакво значение, доколкото съдът определя
същността му по естеството на свързаните с него права и задължения на страните
и тяхното текстово изразяване. Поради това отново е налице противоречие на
уговорката с чл. 33, ал. 1 ЗПКр, като Договорът цели
да заобиколи законовата норма. Клаузата на чл. 21, ал. 5 от договора е нищожна
и такса „разходи за просрочени вземания“ въз основа на нея не се дължи.
По иска за
такса „разходи за дейност на служител“
В чл. 21, ал. 6 от договора е уговорена такса „разходи
за дейност на служител“, която се дължи при настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост. Искът следва да се отхвърли по съображения, идентични с
тези относно такса „разходи за просрочени вземания“, а именно предсрочна
изискуемост по кредита не е настъпвала и клаузата на чл. 21, ал. 6 е нищожна
поради заобикаляне на закона, тъй като не обезщетява реално сторени и доказани
разходи.
По иска за
мораторна лихва
Предвид уважаването на иска за главница и отхвърлянето
на всички останали искове, размерът на дължимата мораторна лихва за
претендирания период от 06.02.2016 г. до 06.02.2018 г. следва да се изчисли
само на база присъдената главница и възлиза на 142,22 лв. До този размер искът
следва да се уважи, като за разликата над тази сума до пълния предявен размер
от 151,87 лв. искът следва да се отхвърли.
Предвид всичко
гореизложено, искът за главница следва да се уважи изцяло, искът за мораторна
лихва следва да се уважи частично, а всички останали искове следва да се
отхвърлят изцяло.
По
разноските
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 3 от ГПК право на разноски в исковото и в заповедното производство имат и
двете страни - ищецът, съобразно уважената част от исковете, а ответникът
съобразно отхвърлената.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 771,64 лв. (седемстотин седемдесет и един лева и шестдесет и четири
стотинки), представляваща разноски в исковото производство, съобразно уважената
част от исковете, от които 185,81 лв. – държавна такса; 236,49 лв. – юрисконсултско възнаграждение; 214,20 лв. – депозит за
особен представител; 135,14 лв. – депозит за вещо лице; както и 50,67 лв. (петдесет лева и шестдесет и седем
стотинки), представляващи разноски в заповедното производство, съобразно
уважената част от исковете, от които 16,89 лв. – държавна такса и 33,78 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът не е сторил разноски и не претендира
такива, поради което разноски не следва да му се присъждат.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „А. за с. на в.“ ЕАД с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул.
„Д-р П. Д.“ № *, офис – сграда „Л.“, ет. *, офис *, срещу С.Г.К. с ЕГН: **********,***, че С.Г.К.
дължи на „А. за с. на в.“ ЕАД следните суми: 699,34 лв. (шестстотин
деветдесет и девет лева и тридесет и четири стотинки), представляваща
неизплатена главница по Договор за кредит „Бяла карта“ № ****** от 29.08.2014
г.; както и 142,22 лв. (сто четиридесет и два лева и двадесет и
две стотинки), представляваща обезщетение за забава (мораторна лихва) за
периода от 06.02.2016 г. до 06.02.2018 г. (датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК), ведно със законната лихва, считано от 06.02.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед № 828/08.02.2018
г. по ч. гр. д. № 238/2018 г. по описа на РС – Ботевград, като ОТХВЪРЛЯ иска за договорна лихва в
размер на 54,60 лв. за периода от
03.10.2015 г. до 06.12.2015 г.; ОТХВЪРЛЯ
иска за неустойка в размер на 139,86 лв. за периода от 06.11.2015 г.
до 06.12.2015 г.; ОТХВЪРЛЯ иска за
такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 77,50 лв. за периода от 06.11.2015 г. до
06.12.2015 г.; ОТХВЪРЛЯ иска за такса
разходи за дейност на служител в размер на 120,00
лв.; ОТХВЪРЛЯ иска за мораторна
лихва за периода от 06.02.2016 г. до 06.02.2018 г. за разликата над уважения
размер от 142,22 лв. до пълния предявен размер от 151,87 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК С.Г.К. с ЕГН: **********,***
да заплати на „А. за с. на в.“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д-р П. Д.“ № *, офис – сграда „Л.“, ет.
*, офис *, сумата от 771,64 лв.
(седемстотин седемдесет и един лева и шестдесет и четири стотинки),
представляваща разноски в исковото производство, съобразно уважената част от
исковете, от които 185,81 лв. – държавна такса; 236,49 лв. – юрисконсултско възнаграждение; 214,20 лв. – депозит за
особен представител; 135,14 лв. – депозит за вещо лице; както и 50,67
лв. (петдесет лева и шестдесет и седем стотинки), представляващи
разноски в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете, от
които 16,89 лв. – държавна такса и 33,78 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Преписи
от решението да се изпратят на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ :