Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 14.05.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Станимира Иванова
мл. съдия Светослав
Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9087 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 8.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 42905 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 64 състав, по предявени от установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че А.Д.П. /ЕГН **********/
дължи на “Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 3 251.90 лева- цена на доставена
топлинна енергия за
имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „*******аб.№ 284206, и сумата 83.57 лева-
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 30.11.2013 г.-
18.03.2016 г., като исковете са отхвърлени: относно главницата- за разликата до
пълния предявен размер от 3 719.89 лева, и относно лихвите за забава- за
разликата до пълния предявен размер от 467.99 лева. Със същото решение по реда
на чл.422 ГПК е признато за установено, че А.Д.П. /ЕГН **********/ дължи на “Т.С.”
ЕАД /ЕИК *******/ сумата 30.48 лева- цена на услугата дялово разпределение за
периода 1.10.2013 г.- 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 28.03.2016 г.
/дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до
окончателното плащане, като е отхвърлен предявеният от “Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/
срещу А.Д.П. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК за сумата 2.15
лева- обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
цена на услугата дялово разпределение /30.48 лева/ за периода 30.11.2013 г.-
18.03.2016 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата А.П. е осъдена да заплати
на ищеца “Т.С.” ЕАД сумата 171.95 лева- разноски за исковото производство, и
сумата 368.56 лева- разноски за заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от А.Д.П.
/ответница по делото/, в която е заявено искане за отмяна на постановеното от
СРС решение като неправилно в частта му, в която са уважени исковете на „Т.С.” ЕАД, и в
частта относно разноските.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответницата и моли
да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като
претендира разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач „Т.С.“ ЕООД- *** не изразява становище по повод подадената от
ответницата въззивна жалба.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част относно
претендираните суми за стойност на потребена топлинна енергия и лихви за забава,
като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за уважаване на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.П. установителни искове
по чл.422 ГПК с предмет- горепосочените суми /главница за топлинна енергия и
лихви за забава/, като основателни- чл.272 ГПК.
Подадената
от А.П. въззивна жалба е неоснователна, което обосновава извод за потвърждаване
на постановеното от СРС установително решение- в обжалваната част. Жалбата е
бланкетна- в нея не са изложени каквито и да било доводи и твърдения относно
недължимостта на претендираните от „Т.С.“ ЕАД вземания, вкл. доводи,
препятстващи уважаването на предявените по делото установителни искове по
чл.422 ГПК. Жалбоподателката се е задоволила единствено общо да посочи, че няма
сключен договор с „Т.С.“ ЕООД /трето лице- помагач на ищеца по делото/, а с
„Нелбо Инженеринг“ ООД, както и че „от материалите по делото не става ясно как
и защо се начисляват суми, които трябва да плати“.
В действащия понастоящем Граждански
процесуален кодекс /ГПК/- в сила от 1.03.2008 г., характерът на виззивната
инстанция като съд по същество е запазен, но са въведени ограничения при
събирането на доказателства и при извършваната от съда проверка за правилността
на първоинстанционното решение, като съгласно чл.269 ГПК съдът е ограничен до
посоченото от жалбоподателя /т. нар. „ограничен въззив”/.
Според разпоредбата на чл.260, т.3 ГПК
въззивната жалба трябва да съдържа указание в какво се състои порочността на
обжалваното решение. Същевременно при проверката на редовността на въззивната
жалба няма основание за оставянето й без движение, респ. за връщането й, ако
същата не отговаря на горепосоченото изискване, който извод следва от
разпоредбата на чл.262, ал.1 ГПК. С това законодателно е възприето
Л.2 на Реш. по гр.д.№
9087/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
корективно тълкуване на дадената в ГПК /отм./
уредба на т.нар. „пълен въззив”, при който няма ограничения при събирането на
доказателства от въззивния съд и произнасянето му в рамките на посочените в
жалбата оплаквания.
Съгласно
приложимата норма на чл.269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата по отношение правилността на атакуваното решение, като според даденото
в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКС,
ОСГТК- т.1, тълкувателно разрешение,
отклонение от това правило е обосновано единствено с приложението на
императивни материалноправни норми и със служебното съблюдаване интереса на
някоя от страните по делото, каквито хипотези в случая не са налице.
Констатираната разлика с въззивното обжалване
по ГПК /отм./, при несъмнено запазения и
с новия ГПК характер на въззивната
инстанция като такава по
същество, води до извод, че при въззивното обжалване по действащия ГПК порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. За това, което не е посочено от жалбоподателя, ефектът
на първоинстанционното решение се запазва. Следователно въззивна жалба без
изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение,
макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен
за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт /според приетото по-
горе първоинстанционното решение е валидно и допустимо- в обжалваната част/.
След като жалбата на ответницата не съдържа
конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, с който предявените
по делото установителни искове по чл.422 ГПК са частично уважени, въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди- чл.271 ГПК.
Независимо
от горното, следва да се отбележи, че в първо-инстанционното производство е
проведено дължимото от ищеца доказване на производящите спорното материално
право факти и обстоятелства: наличие на сключен между страните договор относно
топлоснабдяването на процесния недвижим имот- въз основа на подадена на
24.10.1995 г. от собственика му А.Д. /съгласно Нотариален акт за собственост
върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за
мероприятия по ЗТСУ № 78/ 9.06.1986 г./ молба- декларация за откриването на
клиентска партида за абонат на топлинна енергия, приета от топло-преносното
предприятие /л.13 от делото на СРС/; доставено количество топлинна енергия,
обявено за безспорно от СРС с доклада по чл.140 ГПК, срещу което възражение от
ответницата не е заявено; а също и неизпълнение на договорно задължение от
ответницата- като потребител на топлинна енергия за битови нужди, да заплати
стойността на доставената й през процесния период топлинна енергия /като е
отчетено от СРС извършено от нея частично плащане, за което са представени
доказателства/. Ирелевантно за приемане на изводите по съществото на спора е
наличието на сключен през 2002 г. между ответницата и друга фирма за топлинно
счетоводство договор за осъществяване на услугата топлинно счетоводство, а доводът
за „липса на яснота как и защо се начисляват суми, които П. трябва да плати“,
не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт,
поради което и не подлежи на разглеждане по същество от въззивния съд.
При тези съображения, поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции постановеното от СРС решение като правилно
в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Разноски
на въззиваемото дружество за въззивното производство, по преценка на настоящия
въззивен съд, не следва да бъдат присъждани, независимо от отхвърлянето на
подадената от насрещната страна въззивна жалба, тъй като от същото не е подаден
отговор на въззивната жалба, нито е осъществено процесуално представителство в
проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание. Подадените
от „Т.С.“ ЕАД на 13.03.2019 г. и 26.11.2019 г. писмени молби не могат да
обосноват ангажиране отговорността на въззивницата за сторени във въззивното
производство разноски.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 8.03.2018
г., постановено по гр.д.№ 42905 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 64 състав,
в обжалваната част, в която по предявени от установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че А.Д.П. /ЕГН **********/
дължи на “Т.С.” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 3 251.90 лева- цена на доставена
топлинна енергия в
имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „*******аб.№ 284206; сумата 83.57
лева- обезщетение за забава при плащане на главницата, дължимо за периода
30.11.2013 г.- 18.03.2016 г.; и сумата 30.48 лева- цена на услугата дялово
разпределение за периода 1.10.2013 г.- 30.04.2015 г., ведно със законната лихва
върху сумата 30.48 лв., считано от 28.03.2016 г. /дата на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното й изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 17028/ 2016 г. на
СРС, 64 състав, и в частта относно
присъдените на ищеца „Т.С.” ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 171.95
лева- за исковото производство, и 368.56 лева- за заповедното производство.
Решението по гр.д.№ 42905 г.
на СРС, ІІ ГО, 64 състав, като
необжалвано е влязло в сила в
останалата /отхвърлителна/ част.
Л.3 на Реш. по гр.д.№
9087/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Решението е постановено при участието на „Т.С.”
ЕООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.