Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 29.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 9615 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.11.2019
г., постановено по гр.д. №14375/2019 г. по описа на СРС, 141 състав, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу В.С.М.
- А., че ответницата дължи на ищцовото дружество сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение от 26.09.2018 г. по ч.гр.д. № 60661/2018 г. по описа на
СРС, 141 състав, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ - сумата 619,17 лв. представляваща цена за доставена топлинна
енергия за абонатен № 026476 за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г.; сумата
11,25 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за период
от м. 08.2015 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
14.09.2018 г. до погасяването на вземанията. Със същото решение искът за
установяване на дължимост на вземане за стойност на доставена топлинна енергия е
отхвърлен за разликата над 619,17 лв. до пълния предявен размер от 1876,29 лв.
и за отчетен период от м. 05.2014 г. до 30.04.2015 г.; искът за установяване
дължимост на вземане за стойност на цена на услуга за дялово разпределение е
отхвърлен за разликата над 11,25 лв. до пълния предявен размер от 12,50 лв. и
за периода от м. 05.2014 г. до м. 07.2015 г., а изцяло са отхвърлени искът с
правно основание чл. 86 ЗЗД за установяване на дължимост на сумата 489,96 лв.,
претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода 16.09.2015 г. -
11.09.2018 г. върху главницата за стойност на доставена топлинна енергия, и искът
за установяване на дължимост на сумата 2,92 лв., претендирана като мораторно
обезщетение за забава за периода 16.09.2015 г. - 11.09.2018 г. върху главницата
за цена на услуга за дялово разпределение. С оглед изхода на спора В.С.М. – А.
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 110,62 лв., представляваща
разноски, сторени в исковото производство, и сумата 25,84 лв. - разноски, сторени
в заповедното производство, а ищцовото дружество е осъдено да заплати на
ответницата сумата 294,12 лева, представляваща разноски, сторени в исковото производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице - помагач
„Б.“ ООД.
Срещу решението
в установителната му част е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата В.С.М. – А., чрез адв. Д.С.. Жалбоподателката
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е валидна и исковете
са допустими. С оглед решение от 22.10.2019 г. по адм. дело №6372/2019 г. на
ВАС, 5-членен състав, II колегия, с което било оставено в сила решение №3988 от
19.03.2019 г., постановено по адм. дело №2519/2017 г. на ВАС, V отд.,
публикувано в ДВ, бр. 85 от 29.10.2019 г., счита, че заповедта за изпълнение и
заявлението за издаването ѝ били подадени върху отменени образци. Предвид
това заповедта за изпълнение не била влязла в сила и не подлежала на обжалване,
а доколкото настоящото исково производство се извършвала преценка за
законосъобразност на издадената заповед за изпълнение, то следвало да се
приеме, че при липсата на същата делото трябва да бъде прекратено поради липса
на образец за заявление (разпоредбата на чл. 425 ГПК оставала неприложима) и
липсата на образец за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Аргумент в полза на
така изразената теза било и решение №12 от 02.10.2012 г. по конституционно дело
№ 4/2012 г. на Конституционния съд в което било прието, че: „Очертано най-общо,
заповедното производство е факултативно, едностепенно и строго формално
производство” и се правела изрична препратка към Наредба № 6 от 20.02.2008 г.
на министъра на правосъдието, издадена на основание чл. 425 ГПК.
Заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК и съдебното решение били невалидни, постановени при
липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд приета и с решение
по адм. дело №4468/2009 г. на ВАС, 5-членен състав. Заповедта била
противоречала на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Съгласно практиката на СЕС,
заповедта по чл. 410 ГПК била издадена при липса на компетентност, тъй като не
било приложено Общностното право. В нарушение на т. 2Б от Тълкувателно решение
№4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., на ОСГТК липсвала индивидуализация
на дълга. Нарушен бил чл. 411, ал. 2 ГПК и следователно заповедта била нищожна.
Същата била издадена и при условията на чл. 22, ал. 1, т. 1 и/или т. 6 ГПК.
Общите условия на ищеца не били нормативен акт. Нарушени били и чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България; чл. 8 ЗЗД; чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД -
липсвал валиден правен документ (договор), а именно: писмено изявление,
спогодба, споразумение или друг писмен документ, с който да се обективира
наличието на фактическия състав на чл. 16, изр. 1 ЗЗД и чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ
и във връзка с хипотеза сдържаща се в чл. 38, точка 2 от Наредба 16-334 за
топлоснабдяването /т.61 от Решение от 05.12.2019 г. по обединени дела С-708/17
г и С-725/17 г на СЕС/, чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България
/в заповедното производство ответникът бил лишен от защита както в първия
стадий на производството, така и от последния/. Не била приложена разпоредбата
на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца
нямали никаква юридическа сила, тъй като не били приети, а от друга страна
противоречали на законова разпоредба. Нямало наличен писмен документ,
обективиращ създаване на правна връзка между продавача и купувача, по силата на
който купувачът да е приел да встъпи в дълг с цел заместване на продавача
спрямо неговия доставчик /топлинния счетоводител/, при условията на чл. 102 от ЗЗД. Реално ищецът бил предявил чужд дълг на фирмата за дялово разпределение –
„Б.” ООД, по който дълг самият той имал задължение. В заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не бил посочен правопораждащия договорното
правоотношение юридически факт, което на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК
било абсолютна предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение на парично
задължение. Тъй като се касаело за потребителски договор от разстояние между
два равноправни частни субекти, то задължителна била писмената форма /арг. чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ/, като изрично трябвало да бъдат посочени датата на
сключване на писмения договор и неговия предмет. Първоинстанционният съд бил
основал изводите си на документи, които се намирали у ищеца и/или у третото
лице-подизпълнител на ищеца и които не били представени по делото, а на тях се
било позовало вещото лице. Не следвало да бъде кредитирано заключението на
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническата експертиза. ЗЕ противоречал на ЗЗП, като последния бил
специален закон. Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не само
задължавали едно лице, което притежава имот в режим на етажна собственост, да е
„клиент”, а би трябвало потребител, на топлофикационното предприятие въпреки
волта му, но и при физическа невъзможност да ползва услугите на
топлофикационното дружество. Никой не можело да задължи един съсобственик да
ползва или не своя вещ съгласно предназначението ѝ. А и разходите по
ползването на съсобствена вещ били в тежест на лицето, ползвало вещта, а не на
всички съсобственици.
Неправилно СРС
бил приел, че облигационното отношение между ищеца и ответницата е възникнало
по силата на закон предвид разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм./ и чл.
153, ал. 1 ЗЕ. Тези разпоредби влизали в колизия с разпоредбата в ЗЗП. От друга
страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот противоречало
на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България.
Неправилно било прието, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо
Общите условия да бъдат приети от потребителя. Посочената разпоредба въобще не
трябвало да се прилага. Общите условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи.
Първоинстанционният съд не бил изяснил в съдебното си решение основни елементи
от продажбата на топлинна енергия, а именно: мястото на продажба при поставен
топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата и
индивидуализация на родово определена вещ. Не било отчетено, че по отношение на
доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки
– чл. 62 ЗЗП. Представените писмени документи за сключен договор между етажната
собственост и фирмата за дялово разпределение нямали никаква стойност. Освен
това сочи, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната
собственост, каквото било установеното в закона изискване. Неправилно била
възприета разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било
залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Наредба №16-334 за
топлоснабдяването била недействителна. Представените съобщения към фактури били
документ с невярно съдържание. Начисляването на лихви по прогнозните сметки
било нищожно, тъй като начислявано на лихви по неликвидни суми било в разрез с
нормата на чл. 86 ЗЗД. Не следвало да бъде кредитирано и заключението на вещото
лице по съдебно-счетоводната експертиза.
По изложените
съображения моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните
съображения:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Неоснователни
са оплакванията на жалбоподателката за нищожност и недопустимост на обжалваното
решение предвид следното:
В решението по
дело C-119/05 Lucchini е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде
акт по предоставяне на държавна помощ като в този случай държавата не следва да
приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на
Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните
помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на
държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ
с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от
тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде
възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в
изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото
решение, следва че, за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата
за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на
Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с
акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното
решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на
постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред
Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е
установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала
несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, поради което
настоящият съдебен състав не може да извършва такава преценка в рамките на
производството пред себе си. От друга страна, настоящият случай се различава от
разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната
помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и
законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк
акт, с който да е отпусната държавна помощ на „Т.С.“ ЕАД, поради което при
неправилна преценка дали приложимата се нормативна уредба води до държавна
помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а
евентуално неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.
Въпреки че
основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в
закона, то съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните фактически
хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав,
извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма,
неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по
пътя на тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на
волеизявлението на съда. Извън тези случаи порочното съдебно решение може да
бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно. Посочените
основания не се установяват по делото, поради което процесното решение на СРС
се явява валидно. Въпросът за приложението на правните норми има отношение към
преценката за правилността на решението, но не и за неговата валидност.
Пороци на
издадена в заповедното производство заповед за изпълнение не подлежат на изследване
от съда, разглеждащ иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК. Следва изрично да се отбележи, че процесната заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК не е нищожна, тъй като е подписана
от районния съдия, с което е потвърдена волята на същия за издаването ѝ и
в същата се съдържат всички реквизити на съдебно разпореждане, което е ясно.
Според
изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт,
какъвто е Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във
връзка със заповедното производство, се смята за отменен от деня на влизането в
сила на съдебното решение /в частност Решение № 3988 от 19.03.2019 г. на ВАС по
адм.дело № 2519/2017 г., V отд. – Обн., ДВ, бр. 85 от 29.10.2019 г./, поради
което са ирелевантни соченото от въззивника решение на ВАС за издадената преди
постановяването заповед за изпълнение от 26.09.2018 г. по ч.гр.д. № 60661/2018
г. по описа на СРС, 141 състав.
Неоснователни
са и развитите във въззивната жалба съображения за неправилност на съдебното
решение предвид следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Безпротиворечиво
е и обстоятелството, че ответницата е собственик на процесния апартамент №7,
находящ се в гр. София, общ. „Средец“, ул. „*********ап. 7, аб. № 026476, тъй
като самата тя е извършила признание на този факт в проведеното пред СРС на
22.10.2019 г. открито съдебно заседание. При това фактическо положение разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ придава на ответника качеството клиент на топлинна
енергия и му вменява в задължение да монтира средства за дялово разпределение
по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия
за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията (КЕВР), като тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл.
150, ал. 2 ЗЕ). По делото за процесния период са приети и приложими общи
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови
нужди в гр. София, приети от топлофикационното дружество на 28.03.2013 г. и
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
Следователно,
ответникът поради притежаваното вещно право на собственост върху имота се явява
битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ по силата на самия закон (чл.
150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1), респ. страна по договорно правоотношение с „Т.С.”
ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните съгласно ЗЕ и общите условия.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ,
установяващи задължението на собствениците да заплащат доставената в имотите им
топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия,
които са приети от държавен орган, ограничават правото на собственост.
Основните права, уредени в Конституцията на Република България, са гарантирани
на гражданите в определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това
са правата на останалите правни субекти и нормите, установени в защита на
обществени интереси. В случая нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между
правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията
/чрез гарантирането на стопанската инициатива/ принцип за забрана на
неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни
да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем.
Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота
за топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с
другите ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е правило
за разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не ограничение
на правото на собственост. Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1
към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи изрично
предвижда, че правото на свободно ползване на благата /което отразява широкото
разбиране за „собственически“ права/ в съвременното конституционно право включва
възможността да се налагат и определени ограничения на правото на собственост.
Съвременното право допуска и данъчно облагане на собствеността – т.е.
натоварване на собственика със задължения дори и без насрещна престация, поради
което не е недопустимо законодателят да предвиди, че собственикът е отговорен
за заплащането на определени доставени до имота му блага, включително топлинна
енергия. Следователно обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми от
правни актове с по-голяма юридическа сила.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./.
Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че нормата на чл. 17,
ал. 2 ГПК намира приложение само по отношение на административните актове, а
Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването е подзаконов нормативен
акт, поради което по отношение на същата е възможна само проверка по реда на
чл. 15, ал. 3 ЗНА, т.е. за съответствието й с нормативен акт от по-висока
степен /ЗЕ/, каквото в частност е налице.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
В частност е
установено въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по
делото и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва
да бъде кредитирано, че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и
битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба. Установено е също така, че общият топломер в
абонатната станция е преминал през метрологични проверки на всеки две години,
като резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и
че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.
От изложеното
по-горе се установява потребената от ответницата топлоенергия в определено
количество за исковия период. При определяне на дължимите суми с изравнителните
сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени, в който смисъл е и приетата СТЕ, поради което и възражението
на жалбоподателката, че дяловото разпределение е било извършено неправилно се
явява неоснователно.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че нормативната уредба в областта на
енергетиката предоставяла държавна помощ на топлоснабдителните предприятия, тъй
като налагала на собствениците на топлоснабдени имоти да им заплащат
доставената енергия, а така се подпомагала нискоефективна система за
разпределение на енергия. Забраната на държавна помощ цели единствено да не
изкриви пазарните решения, свързани с икономическата целесъобразност, като
позволи на държавата да се намеси в полза на определен пазарен субект. Поради
това правилата относно държавните помощи са част от защитата на конкуренцията –
те целят да се предостави равнопоставеност на субектите. В случая нормата на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ, предвиждаща, че собствениците заплащат доставената до имота
им топлоенергия, не представляват държавна помощ. Съгласно дефиницията на чл.
107 ДФЕС, тълкувана съобразно практиката на Съда на ЕС – вж. напр. § 13 от
решението по дело C-150/16 Fondul Proprietatea SA, „държавна помощ“
представлява облекчение, дадено от държавата, което може да засегне пазарните
правила, което се предоставя селективно на определени предприятия и може да
доведе до пазарно предимство за последните. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
се прилага за всички топлоенергийни предприятия в България, а освен това същата
кореспондира с правилата, които се отнасят до други предприятия – доставчици на
енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с електроенергия и чл. 183б,
ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ. Следователно, за всички видове енергийни
предприятия, които доставят енергоносители до дома на потребителите е
предвидено одобряване на общи условия от държавен орган, като същите общи
условия обвързват потребителите, независимо дали са били приети писмено и
предварително от тях. Ето защо не е налице държавна помощ, която да
облагодетелства топлоснабдителните предприятия спрямо другите енергийни
предприятия по отношение на начина на възникване на задълженията на
потребителите спрямо тях.
На следващо
място СГС приема, че разпоредбата на чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО
предвижда задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при
крайните потребители, само когато „това е технически осъществимо, финансово
обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при
крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване
и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“. Т.е., задължението за поставяне
на измервателни уреди на границата на собственост не е абсолютно, а при
енергийните системи, които са били изградени преди 2006 г. /както е в
частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система
позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би
изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално
отчитане. Разпоредбата на чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ също не предвижда задължение
за инсталиране на измервателни съоръжения след общата за етажната собственост
абонатна станция. Следователно не съществува общо нормативно задължение за
поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на топлинна енергия.
При това
положение е допустимо законодателят да уреди с правни норми начина на
изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При
липса на обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят
трябва да определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите
в сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната
собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите
за една сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13,
ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква
действително измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това
„е уместно“. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като намиращите се
между тези тела тръби също отдават топлинна енергия – ответницата оспорва само
дали нормативно установената формула отговаря на начина, по който се изчислява
отдаваната от тръбите на сградната инсталация топлина. В случая следва да се
има предвид, че критерият за „уместност“, който Директива 2006/32/ЕО въвежда не
може да бъде изпълнен чрез действително отчитане на отдадената от тръбите
топлина, тъй като от една страна разходите за този реален отчет биха били
твърде големи, тъй като се изисква замерване на всички тръби във всяка
топлофицирана сграда през дълъг период от време със специална техника, а от
друга такива реални отчитания биха били свързани и с твърде голямо засягане на
личната сфера, тъй като измерванията следва да се извършват в домовете на
абонатите през продължителен период от време. Поради това законодателят следва
да направи компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула,
която да облекчи доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното
потребление, така и на общата отдадена за отопление на сградата енергия. В случая
следва да се има предвид че всеки от обитателите в сграда в режем на етажна
собственост използва топлина от останалите и отдава топлина към тях.
Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите за
затопляне на сградата не представлява правило, което не съответства на
фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
която задължава всеки собственик в етажната собственост да заплаща за
отдадената от сградната инсталация топлина, не нарушава изискванията за
уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и нарушение на
друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на посочената
разпоредба.
Според чл. 155,
ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за
процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за които
са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Поради
това и при забава в плащането на тези прогнозни вноски потребителят държи
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Въззивният съд намира, че
това не съставлява нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС (2006/32/ЕО),
според който в сметките следва да се включва само реално потребена енергия.
Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба на чл. 155,
ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни
по правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и
по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от
заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите
заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период.
А доставянето
на топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация, не представлява отделна
услуга, както счита жалбоподателката, породи което същата дължи нейната
стойност.
Следва да се
отбележи, че несъстоятелна е тезата на въззивника, че ищецът бил предявил чужд
дълг на фирмата за дялово разпределение – „Б.” ООД, по който дълг самият той
имал задължение. Ответницата като битов клиент на топлинна енергия дължи на
топлофикационното дружество таксата за дялово разпределение, а обстоятелството
дали „Т.С.“ ЕАД дължи на трето за спора лице тази суми касае външно за страните
по спора правоотношение и е ирелевантно за делото.
Неоснователен е
и доводът на жалбоподателката относно приложението на установената в
разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните
съображения:
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
г. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 г., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 г./ изисква решение на общото събрание на етажните
собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е, че „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост и затова титулярът на
права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против
волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането
на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В мотивите на тълкувателното
решение е посочено, че централното топлоснабдяване се е наложило в България
като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете през
втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и начина на
управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за
управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с отделни
разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не
изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването
на сградата, което е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава
обществено-икономически условия: отоплението с централно подавана топлинна
енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази
услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ,
понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна
собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е
уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е
предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по
отношение на които топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване
за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на
етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, понастоящем
отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици
да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за
отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този
период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респ. ответницата дължи нейната стойност.
В жалбата
липсват конкретни доводи относно определения от съда за дължим размер на
задълженията за доставена топлинна енергия и цена на услуга за дялово
разпределение, като изводите на СРС кореспондират с установената по делото суми
въз основа на цененото заключение на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза. Според дадените изчисления стойността на доставената топлинна
енергия за периода от м. май 2014 г. до 30.04.2016 г. възлиза на 1876,29 лв. и
12,50 ЛВ. – такса за дялово разпределение на топлинна енергия. В съответствие с
нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ и при прилагане на института на погасителната
давност първоинстанционният съд е приел, че главните претенции са основателни
до размер на посочените суми, ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
По изложените
съображения въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението
на СРС – потвърдено като правилно.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.11.2019 г., постановено по гр.д.
№14375/2019 г. по описа на СРС, 141 състав в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на привлеченото от
ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице - помагач „Б.“ ООД с ЕИК*********.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.